Отзвук от една 140-годишнина: Обикновена русофобия

Петко ПЕТКОВ
Печат

„Две неща на този свят са безкрайни – вселената и човешката глупост, като за първата не съм съвсем сигурен”- казвал Алберт Айнщайн. Не е подозирал създателят на Общата теория на относителността, че близо век след неговата смърт в една малка балканска страна, председателстваща Съвета на Европейския съюз, шепа агенти на черното безсмъртие ще докажат, че неблагодарността и  наглостта също могат да бъдат безкрайни.
В своя бяс тези унуки на Киряк Стефчов, хаджи Иванчо Хаджипенчович, на Ненко Балдьовеца или на дяда Въля Мечката, стигнаха дотам да отричат Трети март като ден на Освобождението на собствената им Родина. И да предлагат на „кофти матрияла”, който не схваща дълбокия им промисъл, да чества като национален празник 13 юли! Сиреч деня, в който е подписан Берлинският договор през 1878 г., разпарчетосал българската етническа черга на четири: на васално на Високата порта Княжество България, на автономна област Източна Румелия, плюс Македония, оставена в робство, и Северна Добруджа, дадена на Румъния като компенсация за участието й в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.
„Добре, че беше Берлинският договор” - каканижеше по БНТ в навечерието на 3-ти март Александър Йорданов. Само заклет българофоб може да изрече такива думи! Видният отвсякъде еднакво бивш радикал-демократ, после седесар и председател на Народното събрание (избран с гласовете на „сините мравки”, БСП и ДПС) завърши политическите си митарства на посланически постове в Украйна и Македония. И ако не сте забравили, Трети март беше обявен за национален празник през 90-те години на миналия век, а не по времето на комунистическия режим, обявен от съпартийците на Александър Йорданов за престъпен.
Гледайки погнусата и презрението, с които проф. Захари Захариев изтърпя този паразит в студиото на БНТ, си спомних за една статия на проф. Драгомир Драганов, публикувана във в. „24 часа” в началото на 90-те години на 20 век, в която за нашия герой се говореше като за „провинциално ченге”. Не съм чул той да е осъдил автора за клевета. Вероятно от страх, че някой ще извади и молбата му за членство в БКП...

Да чакаш от такива „анализатори” истината за българското Освобождение, е все едно да чакаш от пръч мляко. Човекът просто умира да го приласкаят я в „Америка за България”, я в ГЕРБ. Нали е съучредител на българския Атлантически съвет? Но местата край
копанята за ренегати,
русофоби, евро-американофили и българомразци, вече са заети от хора като Спас Гърневски, Антон Тодоров и Тома Биков. Първите двама са бивши седесари, като Гърневски взе каквото можа и от Иван-Костовото ДСБ, докато Тома Биков прехвръкна от клона на ДБГ. Преди 10 ноември 1989 г. „пролетарският поет” Гърневски писал стихове за съветския войник и другаря Димитров, а после, като „син” кмет на Пловдив, призоваваше да се събори паметникът на Альоша. Изобщо „Нов кърджалия, в нова полуда, кой продал брата, убил баща си”, както пише Ботев.
В момента Гърневски громи остатъците от комунизма, но се ослушва като пръч в паламида за нацисткия Закон за защита на нацията, приет в края на 1940 г. от „жертвите” на Народния съд.
А „политологът под наем” Антон Тодоров, също бивш седесар, първо разгроми ГЕРБ в книга, озаглавена „Шайка. Бойко, Цецо, Росен и други негодници”. После, без дори да се изчерви, се постави изцяло в услуга на „шайката” в качеството си на депутат от гражданската квота. Накрая, след шумния медиен скандал в Нова тв, напусна парламента, понеже имал 3-4 предложения за работа като журналист. Приюти го „Телевизия Европа” и сега двамата с „агент Алберт” (сиреч Георги Коритаров) досаждат на зрителите от телевизионния екран, като взаимно си подават топката на русофобията. В коя ли „шайка” ще приключи журналистическата им одисея?
Ясно е едно нещо - да се опитваш от дърт циганин да правиш млад калайджия, това е губене на време. Не може с разумни аргументи да разубедиш хора като тях за неща, които защитават по други, главно финансови, съображения.
Тези ще целуват етека (полите сиреч) и на Абдул Азис, ако рече да възкръсне, за да доизколи остатъците от българското племе! Пък и, както е казал Ботев: „Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!”
Грижата ни е за младите, които поради липса на жизнен опит и на исторически знания – благодарение на „реформите” в преподаването на история в българските училища, може и да повярват на „документалния анализ” на хора като Антон Тодоров.
Най-голямата манипулация е тази, при която се подбират документи и факти, обслужващи предварително формулираната от анализатора теза. Ето защо Тодоров, Коритаров и подобните им ще цитират както дяволът чете Евангелието доклада на Петър Младенов, в който той рисува само в черни краски състоянието на България в края на 1989 г.: външен дълг от 9 млрд. долара, внос на картофи от Полша и други показатели за катастрофата, до която уж е довел режимът на Живков.
Напълно обяснимо е перестройчикът Младенов да черни своя предшественик. Оказа се, че неговата и на Луканов задача е да направят всичко възможно народът да намрази социализма. Но той много бързо ги тури на кантара. Нейсе! Нима външният дълг на България не нарасна с 16 млрд. лв. само при кабинета „Борисов-2”? Не внасяме ли днес ябълки от Полша, краставици и домати от Турция, Албания и Македония, боб от Египет и чесън от Китай? А какво изнася днес нашето селско стопанство, след като върнаха земята в реални граници? Пшеница и слънчоглед... Русия ли е виновна за това и за обезлюдяването на цели региони?
Обхванат от някакво
некрофилско умопомрачение,
Антон Тодоров се отропа в предаването „Свободна зона” на своя душеприказчик Коритаров и започна да „оборва” броя на загиналите за нашата свобода руски войници.
Позовавайки се на доклади на полевите командири, той заяви, че всъщност 40 000 войници от руската армия са умрели от студ, глад и болести, докато загиналите от турски куршуми били „само” 11 000.
По тази логика и загиналите от холера български войници не трябва да фигурират върху войнишките паметници. Само че дали тези 40 000 умрели нямаше да останат живи, ако не бяха тръгнали да освобождават поробените си православни братя?
„Политологът водопроводчик” твърди, че войниците не очаквали войната да се проточи и през зимата, поради което част от тях си продали шинелите за ракия. Трудовакът от поделението в Герман явно никога не е студувал при минус 20-30 градуса, за да разбере, че шинелът не може да те спаси от премръзване. А дори на Шипка, въпреки отбиването на Сюлейман-пашовата орда през август 1877 г., до края на декември е имало часови. Това е увековечено в картината „На Шипка всичко е спокойно” на Верешчагин, художник баталист и на практика кореспондент от бойните полета.
Що се отнася до неподготвеността на Русия и „некадърното” ръководене на военните операции от страна на руското командване, да напомним, че „подготвените” други Велики сили не си мръднаха и пръста за българите. Напротив, яростно бранеха своите интереси в Османската империя, въпреки прокламирания от тях неутралитет. Колкото до щиковата атака в колони, използвана  от руската армия при Плевен и Шейново, тя се е прилагала по това време от всички армии. Включително от тази, с която Наполеон Бонапарт завладява Европа и потегля срещу Русия. Причината е много проста: липсата на свързочни средства прави невъзможно управлението на големи войскови маси, ако те са развърнати във верига. Едва с появата на картечниците и новите средства за управление се променя и тактиката на настъпление.
Не мога да отмина и въпроса за
участието в нашето Освобождение на поляци, финландци, украинци, белоруси и дори кавказци.
Длъжни сме да благодарим на всички тях, но не както правеше президентът Плевнелиев, който демонстративно пропускаше да спомене загиналите руски войници. А е безспорен факт, че никоя от неруските народности нямаше силата и желанието да тръгне срещу Портата. Те се оказаха тук, понеже бяха в състава на Руската армия! Затова на паметника пред Народното събрание е написано: „Царю Освободителю, от признателна България!”.
Този паметник не е издигнат от тоталитарния комунистически режим, нали? И едва ли тогавашните българи са имали предвид това, че император Александър Втори е премахнал крепостничеството в Русия, за което е наречен Освободител. Той е Освободител за нас, българите от признателна България. Каквито и имперски стремежи да е лелеял руският император, те са съвпаднали с интересите на българите. И другите Велики сили са имали интереси, но нито една не е тръгнала да ни спасява от окончателно изтребление.
Когато през 1444 г. се е състояла битката при Варна, нито полският крал Владислав Ягелон, нито трансилванският войвода Янош Хунияди не са се били, за да освободят българите, а просто за да заемат мястото на османлиите. Според „История на Османската държава” на австриеца Йозеф Хамер, срещу участие в похода през нашите земи на Хунияди било обещано да стане крал на България.
Ако Русия през 1877-1878 г. се е стремяла към Проливите, какво са правели останалите Велики сили? Великобритания, без да даде един изстрел, е анексирала Кипър, а АвстроУнгария, позовавайки се на Берлинския договор, се е заела да управлява Босна и Херцеговина.
Понеже през 1908 г. изтичал 30-годишният срок на това управление, Виена подтикнала княз Фердинанд да обяви независимост от Високата порта, за да може Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина. И съответно, да запази възможността да се разшири на юг, през Македония към Солун.
Не изглежда никак морално, но кой е казал че политиката е сфера на нравствеността? „Тя има толкова малко отношение към етиката, колкото и  астрономията и геометрията” - пише Стефан Цвайг.
Така че Руската империя не е правела някакво изключение в стремежа си да излезе на Средиземно море. По-добре ли е Проливите да се контролират от диктатор като Ердоган? Ама, казват критиците на руската имперска политика, Русия не е могла да защити Санстефанска България! Да не би някоя друга Велика сила да я е защитила? Щеше ли някоя от тях да започне война неподготвена, както Русия? Колко английски, френски, австрийски или германски войници са отишли да спасяват българите от априлските кланета? Въпреки обществените протести във Великобритания, единственото, което прави правителството на Нейно величество, е да запази неутралитет при поредния руско-турски военен сблъсък. И както напомня Тончо Жечев в „Българският Великден, или страстите български”, трябвало е британският посланик в Цариград да си купи българка робиня от пазара, за да повярва на разказите за ужасите, които изтърпяло нещастното българско племе. Обаче „аристократи” като Божидар Димитров и Антон Тодоров отказват да приемат, че дедите им са били роби. Последният дори обявява Русия за окупаторка!!
Окупатори или освободители?
За да има робство, изобщо не е нужно всички обитатели на дадена територия да са роби. Робите никога не са били мнозинство от населението, нито в Египет или Древна Гърция, нито в Рим или в САЩ.
Османските летописци твърдят, че при походите на султаните към Австрия, Унгария или Влахия, завръщащите се в Одрин и Истанбул завоеватели са водели със себе си десетки хиляди „есир” (роби, пленници). Когато на 29 август 1521 г. Сюлейман Великолепни превзел с измама Белград, той екзекутирал маджарските защитници, а българските войници изпратил в Истанбул да го облагородяват. Като роби, разбира се.
Руският патриарх Кирил, който гостува у нас по повод на 140-годишнината от Освобождението на България, с право си отиде обиден от приравняването на руския принос с този на народите, които тогава са били част от Руската империя. Но не той, а кандидатът за президент на Русия Сергей Бабурин сложи на мястото му „агент Алберт” в предаването „Свободна зона” на тв „Европа” на 5 март, акцентирайки на уязвимото от всяка гледна точка спекулиране с термините окупация и освобождение.
Защо русофобите не наричат окупатори украинците, поляците или финландците? Ако Руската армия през 1877-1878 г. и Съветската армия през 1944 г. са били окупаторки на България, какви са били украинците в техния състав? Окупатори или освободители?
Критиците на Освобождението упрекват Русия и за обезбългаряването на българските земи чрез преселване на големи маси от населението в Украйна. Размахват и неотдавна издадената книга на Георги Сава Раковски, в която осъжда тази политика. Но по-добре ли щеше да бъде, ако след оттеглянето си от Балканите русите бяха оставили българите на милостта на башибозука? Кого щяха да наемат днес нашите „национално отговорни работодатели”, ако украинските, молдовските, кримските и банатските българи не съществуваха?
„Политологът” Антон Тодоров премълчава и факта, че именно Раковски поставя освобождението на България в зависимост от политиката на Сърбия. Неслучайно двете български легии са сформирани в Белград, но щом сърбите си уредили отношенията с Портата, българите ставали излишни и им посочвали вратата. Да не говорим, че комитетската архива, която Любен Каравелов оставил на съхранение при служителя в сръбското консулство в Букурещ, някой си Васа Живанович, била продадена от същия на турците. И че именно Сърбия ни напада в гръб след Съединението през 1885 г. Тоест, съседите ни на Балканите също не са били очаровани от перспективата на една силна България.
Васил Левски е разбрал, че да се разчита на чужда помощ, е опасно. И че четническата тактика, без да бъде подготвен народът за въстание, е губене на историческо време. Но силно се съмнявам Левски да е казал „Който ни освободи, той ще да ни пороби”, както се опитват да внушават русофобите днес, позовавайки се уж на Захари Стоянов. Летописецът на българските въстания никога не се е срещал с Апостола. Затова пък Левски е писал: „Помощ и от дявола приемаме, но си имаме предначертание”.
Обаче упражненията на нашите любители на Берлинския конгрес няма да отминат и Априлската епопея. Споменатият по-горе „политолог” А.Т. вече започна да внушава, че Русия имала пръст и в Априлското въстание. Местан да се готви да приеме още едно дьонме в ДОСТ!
Въз основа на какво Тодоров обявява апостолите на Великия априлий 1876 г. за изпълнители на руската имперска воля? Понеже руското военно разузнаване било проучвало терена на бъдещите военни действия. Не, нито 3-ти март ще заменим с 13 юли, нито 20-и април даваме на дьонметата. Ще оттече мътната вода. Ще пресъхне блатото и от досадните крякащи жаби ще остане само едно заглъхващо ехо.