Освобождението

Зора
Печат

140 години от великата дата на Свободата

На 19 февруари (3 март) 1878 г., в 6 часа следобед, в една малка сграда на Мраморно море, бе подписан Санстефанският мирен договор.
В резултат на победата на руското оръжие на картата на Европа се появи една нова държава - България. След почти пет века жестоко османо-турско политическо и социално господство бе възстановена една от най-старите държави в Европа. Възстановена бе изобщо най-старата държава в славянския свят, играла през средновековието забележителна роля като огнище на Кирило-Методиевото дело и славянската култура още от 9 век.
Многогодишните освободителни борби на българския народ против господството на османска Турция не успяха да постигнат самостоятелното му освобождение. То се осъществи с помощта на външна сила - Руската империя.
Санстефанският договор, подписан от представителя на Русия, граф Николай Павлович Игнатиев, и на Турция, Савет паша, в точките от 6-а до 11-а, определи България за Княжество с граници, напълно съвпадащи с тези, определени през 1876 г. на Цариградската посланическа конференция, съгласно етническите граници на народа ни: река Тимок, следва по билото на Стара планина и на юг, западно от град Пирот, западно от Враня, пресича река Българска морава.

Оттам, през Скопска Черна гора, минава западно от Куманово и Тетово до планината Кораб. След това завива на юг по река Дрина, западно от Охридската кааза и от каазите Корча и Старово до планината Грамос, Костурското езеро и река Мъгленица. Оттам завива на изток, като минава южно от Енидже Вардар (Яница) до устието на река Вардар, северно от Солун, през езерата Бешикгьол (Волве), и излиза на Бяло море до залива Бору гьол (Порто Лагос). Оттам границата тръгва на север през Родопите. Минава през Крушевската планина, Чернатица, Ешеккулак и Каракулак, пресича река Марица северно от Одрин, заобикаля от юг Лозенград и достига до Черно море. Като следва бреговата линия, границата достига северно от Мангалия в Добруджа и оттам, като пресича областта, достига при Расово. На север границата е река Дунав, от Расово до устието на река Тимок.
Останаха извън границите на Санстефанска България следните земи, населени с българи: Нишкият район с град Ниш, даден на Сърбия за участието й във войната, Северна Добруджа - на Румъния, за същото, и като компенсация за вземането от Русия на Южна Бесарабия. В пределите на Турция останаха Гюмюрджинско и Одринско в Тракия, а също така и Солунската област. На Балканите бе създадена една голяма държава.
Двувековната великодържавна имперска политика на Русия, започната в края на 18 век от императрица Екатерина Втора, осъществи огромен политически успех в стремежа си към Цариград и Проливите. Разкъсана бе важна брънка от заплетения и сложен Източен въпрос. Но традиционното съперничество на западните европейски сили, начело с Англия и Австро-Унгария, подкрепени от Германия, Франция и Италия, не приеха нарушаването на т. нар. статукво (тост равновесие, което застъпваха и преди войната, изразяващо се в запазване на целостта на Турция). Новата голяма Санстефанска България бе нежелана от тях.
След сложна и активна дипломатическа борба западните сили принудиха Русия, между 1 юни и 1 юли 1878 г., да преговаря на масата в Берлин под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк. В Берлинския конгрес участваха освен Русия и Турция, още Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия. Налагайки своите искания, Великите сили наложиха подписването на Берлинския договор.
Този диктат в много голяма степен обезсмисли и унищожи плодовете на руската победа във войната, заплатена с кръвта на много хиляди руски войници. Наложеният Берлински диктат разпокъса територията на Санстефанска България на отделни части, голяма част от които останаха под робство. От земите на юг от Дунава до Стара планина, включително и Софийската област, се образува малкото васално на Турция (макар и винаги формално) Княжество България. От земите на юг от Балкана бе особена провинцията Източна Румелия, подчинена пряко на администрацията и на военната власт на султана, но с вътрешна автономия, начело с генерал-губернатор. Македония и част от Одринско останаха изцяло под властта на султана. Сърбия получи в повече още и Пирот, и Враня, а Румъния - още малко територия от Добруджа.
И въпреки жестоко несправедливия диктат на Западните сили, все пак България възкръсна за нов исторически живот, което дължи на Русия.
Българското национално развитие във всички области на живота в навечерието на Освобождението през 1878 г. беше достигнало до такава степен, щото обективно изискваше осъществяването на автономна българска държава. Но българската национална революция, въпреки народните усилия и скъпите жертви, не успя да постигне директно и самостоятелно голямата историческа цел - национално освобождение. То обаче изостри кризата по Източния въпрос, превръщайки го до много голяма степен в български въпрос, чието решаване по ред фактори се извърши чрез външни сили, чрез войната на Русия с Турция.
Поначало прогресивният фактор на българското освобождение, осъществено с решаващата помощ на Русия, още от Берлинския конгрес предопредели непълното освобождение на българската земя (направено от чужда външна сила) - тежки, нерешени и до днес противоречия, които донесоха много злини и страдания на нашия народ в стремежа му към пълно обединение.
Редица обективни икономически причини тласнаха България към по-развития в стопанско отношение средноевропейски запад, отколкото към Русия. Не на последно място, поне в политическата област, за такава насока на новоосвободена България не малка вина носи и неправилната и некадърна имперска политика на Русия към Княжество България, особено след трагичната гибел през 1881 г. на либералния руски император Александър Втори - Цар Освободител.
Непълното освобождение и обединение на България доведоха до 5 войни, 4 от които завършиха с неуспех за българската национална кауза и обединение.
Историческата равносметка не само ни позволява, но и ни задължава да се убедим от горчивия си опит, че надеждите ни за разрешаване на националните ни проблеми, осланяйки се на дадена велика сила или блок от държави, досега не са ни донесли нищо добро (особено като си припомним факта, че във външната си политика нашата страна и досега е била на страната на губещите), че се налага нова външна политика, съобразена с опита ни и с новите световни реалности.
Сега, когато 140 години след голямото събитие преценяваме алтернативите на нашето освобождение и честваме великата дата 3 март, трябва да дойдем до заключението, че най-реален за онази епоха, тогава, колкото и несъвършен и противоречив да е модела, бе именно чуждата помощ. Независимо от завоевателните цели на руския царизъм, войната съвпада с главната цел на българското национално-освободително движение, с целите на българската национална революция.
Изобилно пролятата кръв на хилядите руски войници и на нашите опълченци днес е емоционално-нравствена основа за постоянна почит и уважение към великото им дело и жертва за нашето национално освобождение и за възобновяване на държавата ни.
Неподправените чувства на признателност и преклонение към освободителката Русия от страна на българите, бе и “Адрес болгарского народа Александру II с благодарностью России за освобождение Болгарии от турецкого иго” от 4 април 1878 г., подписан начело с българския екзарх Йосиф и други видни духовници от 230 000 българи и съдържащ 4040 листа.
Днес, 140 години след нашето освобождение, сме длъжни да си спомним и изпълним думите на Апостола: “(За) да бъдем равноправни с другите европейски народи и зависи от нашите задружни сили...”
Това ще рече, че макар и да сме малка страна, при новите европейски и световни реалности, време е вече да разчитаме най-много на себе си, и сами, независимо и суверенно, да определяме своите външнополитически връзки и сами да градим своето сегашно и бъдеще.