ПОЛЗОТВОРНА БЪЛГАРО-ТУРСКА СРЕЩА В КУВЕЙТ

Зора
Печат

Българо-турските срещи и разговори на 30 октомври т.г. са резултат на съгласието на правителствата на двете страни да се възползват от добрите услуги на емира на Държавата Кувейт – шейх Джабер ал Ахмед ал Джабер Ас Сабах.
Диалогът протече в сложна обстановка. Добре е известна дългосрочната стратегическа цел на турската политика към България: постоянно да се насаждат турско национално съзнание и изселническа психоза сред изповядващите исляма български граждани. Двустранните ни отношения, достигнали опасен връх на напрежение, отразяват и сложната вътрешнополитическа действителност в Турция.
Анализът на настроенията сред българските мюсюлмани също разкрива нееднозначни и противоречиви процеси. Хиляди граждани на НРБ, които напуснаха страната ни през лятото на т.г., продължават да се завръщат в родината. Въпреки че сред част от хората с турско самосъзнание и от ислямизираните българи се чувства известно отрезвяване, желанието на много от тях да пътуват или да се установяват в Турция не намалява.
Наред с положителните тенденции и изменения в международния живот, породени от новото политическо мислене, се забелязват и прояви, които не са в полза на българската национална кауза. Това се отнася и за отделни изказвания и прояви на представители на наши съюзнически и приятелски държави. Турция успя да интернационализира антибългарската си позиция и получи подкрепа от свои съюзници, преди всичко от САЩ. Антибългарската пропаганда внуши на широки слоеве от общественото мнение в света, че причината за кризата в българо-турските отношения са действията на нашето правителство, насочени към „асимилирането на българските турци“.
В Министерството на външните работи бе извършена задълбочена, отговорна подготовка за срещата в Кувейт. Бяха оформени проекти на двустранни договорености за събирането на разделени семейства, за регулирането на движението на граждани от двете страни на границата, както и на широка програма за икономическо, научно-техническо, културно и политическо сътрудничество. Гледището на българската делегация, развито в няколко варианта, бе утвърдено от Политбюро на ЦК на БКП.
На 30 октомври 1989 г. емирът на Държавата Кувейт шейх Джабер ал Ахмед ал Джабер Ас Сабах прие двамата ръководители на делегациите, генералния секретар на ОИК (Организация Ислямска конференция, съкратено ОИК; преименувана е през 2011 г. на Организация за ислямско сътрудничество. - Бел. ред.), висши длъжностни лица на кувейтската държава. Като изрази задоволството си от началото на българо-турската среща, той направи кратък преглед на нейната подготовка, подчертавайки, че страната му се е ръководила от стремежа да допринесе да се ликвидира напрежението между две приятелски на Кувейт държави. Според него противоречията не са толкова дълбоки и непримирими и ако съществува взаимно желание, може да се надделеят. Потвърди убеждението си в полезността на започващите преговори, дори ако те не завършат с решаване на всички спорни въпроси. Емирът изказа пожелание контактите да продължат по всяко време и на всяко място, което е удобно за двете страни.
На емира шейх Джабер Ас Сабах бяха предадени сърдечни поздрави от председателя на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков и бе изтъкната високата оценка, която България дава на добрата воля на Кувейт за подготовката и провеждането на българо-турския диалог. Подчертано бе, че нашата страна е за ползотворни връзки с Турция въпреки съществуващите остри проблеми в двустранните отношения.
Важното е да не се допусне противопоставянето да се задълбочи, да се търси път към взаимно разбирателство. И към добросъседски отношения, съответстващи на интересите на България и Турция, на мира и сигурността на Балканите и в света. Подчертавайки, че подхождаме с реализъм към започващия българо-турски разговор, изразих надежда, че ръководителят на турската делегация споделя нашето чувство за отговорност пред народите на двете страни, чийто взаимен интерес повелява да се нормализират връзките и обменът между България и Турция.
На пленарно заседание, на което присъстваха генералният секретар на ОИК Хамид ал-Габид и служители от Секретариата на Международната мюсюлманска конференция, заместник министър-председателят и министър на външните работи на Кувейт шейх Ал Сабах откри официално срещата между двете делегации. Той заяви, че тя се провежда благодарение на положителния отговор на поканата, отправена от емира на Държавата Кувейт. Оцени това като израз на желанието на двете страни въпросите да се разглеждат сериозно и с взаимна отговорност, като се вземат предвид човешките им измерения.
След това с турския министър на външните работи се оттеглихме, за да обсъдим на четири очи процедурните въпроси. Ала Месут Йълмаз веднага с твърд тон зачете предварително написаните си бележки, подчертавайки, че ще води политически разговор. Повтори известните турски оценки за причините, довели до сегашното лошо състояние на двустранните ни отношения. Заяви, че ако българската страна няма воля да променя позицията си, срещата е безсмислена. Очевидно искаше да разбере дали ще бъде изслушан, или прекъснат. Преценявайки, че ако остро му се отговори, диалогът може да се прекъсне, преди да е започнал, предложих на турския министър да направи цялостното си изложение.
Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви, че тяхното нормализиране „изцяло“ зависело от българското правителство, чиято политика на „насилствена смяна на имената и асимилацията на турското малцинство“ довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябвало да направи положителни стъпки напред, коригирайки „погрешната си политика по отношение на българските турци“. Сподели, че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.
Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който бил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.
По-нататък Йълмаз подчерта, че „турското мюсюлманско малцинство“ в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този „основен въпрос“.
Месут Йълмаз посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения „насилствената смяна на имената и асимилацията на турците“ в България. С уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, добави, че българското правителство на основата на сега действащия у нас Закон за имената можело да потърси възможност българите мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според Йълмаз това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.
Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърсят реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.
В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на „турско национално малцинство“. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на HP България. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия, като се спазват суверенните права на българската и на турската държава.
Във вежлива форма, но ясно и твърдо на Месут Йълмаз бе заявено, че не ще приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля, насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с друга страна въпроси, които накърняват суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.
На турския министър ясно бе заявено: България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене.
Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на заключителния акт от Хелзинки и Виена, на други международни договори, на практиката за цивилизован диалог между суверенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите. Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения, е честният и равноправен диалог, без предварителни условия и диктат, без намеса на външни сили и фактори.
По-нататък споделих, че всички въпроси от взаимен интерес могат да се обсъдят на масата за преговори. Добра основа за работа са механизмите на Белградския протокол, но правителството ни е готово да изслуша и други идеи и предложения за съвместна работа. Подкопаното доверие между двете страни трябва да бъде възстановено и укрепено. За тази цел България е готова да се обсъждат и провеждат комплексни съвместни мерки, включително и начинания за сигурността в духа на Стокхолмските договорености.
Посочих, че не е в интерес нито на България, нито на Турция да действат една срещу друга на международни форуми, да интернационализират обтегнатите помежду им двустранни отношения. Ето защо е потребно да се даде тласък на сътрудничеството в политическите контакти, търговията и икономиката, туризма, културата, науката, спорта, здравеопазването, между обществени организации. При взаимна готовност полезно би било да се продължат преговорите за борба с трафика на наркотици и различните видове контрабанда, за осъществяване на визовата спогодба от 1978 г. и други.
Обосновах разбирането на българската страна, че няма основание да се сключва „всеобхватна изселническа спогодба“. Готови сме да обсъждаме организационни мерки с цел да се регулира движението на гражданите през общата граница. Можем да разискваме и актуални въпроси от хуманитарно естество, като събирането на разделени семейства и свързаните с това имуществени спорове. Двустранни договорености и насрещни претенции в тази област биха били съзвучни с Виенския заключителен документ.
Като отхвърлих решително необоснованите твърдения за „турско национално малцинство“ в България, възразих срещу опитите на Турция да превърне този спорен въпрос в условие, без което не може да се водят преговори.
На турската страна бяха разяснени и предадени проекти за три документа:
а) разгърната програма за развитие на контактите и сътрудничеството между HP България и Република Турция;
б) спогодба между правителството на НР България и правителството на Република Турция за облекчаване на процедурите за събиране на разделени семейства;
в) протокол между правителството на НР България и правителството на Република Турция за регулиране пътуванията на гражданите на двете страни.
Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми, не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят, че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той настояваше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят „своя матерен език“ и евентуално да могат, ако пожелаят, „да сменят личното си име“, нещата много бързо щели да стигнат до добрия резултат, към който се стремят и двете страни.
След дълга и сложна дискусия, продължила повече от пет часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки, че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Месут Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете държави. Каза, че не желаели да създават трудности и щели да се въздържат от изявления и действия, които да пречат на българската страна спокойно да обмисли направеното предложение, без да я злепоставят пред обществеността в Турция и света.
Месут Йълмаз не възрази на нашето убеждение, че интернационализирането на влошените българо-турски отношения е вредно за двете страни. Даде уверение, че ще положи усилия с цел „печатът в Турция да се поуспокои“. Сподели, че до следващата среща не ще прави коментар и публична информация за съдържанието на нашите разговори, надявайки се, че и ние ще постъпим по тоя начин.
Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие предложението ми от текста да отпадне записаното от турска страна, че „отношенията между България и Турция силно се влошили след 1984 г. по причина, свързана с действия на България“. Дадохме си дума, че няма да коментираме публично резултатите от срещата извън рамките на съвместното съобщение.
Съгласихме се, че на диалога трябва да се даде положителна оценка. Договорихме се на следващата среща в Кувейт на 30 ноември т.г. разговорите да продължат, като се засегнат широк кръг въпроси от двустранните отношения.
Месут Йълмаз сподели, че очакванията на турската страна, както и на домакините за диалога на 30 октомври били далеч по-скромни от постигнатите резултати.
В края на деня в предоставената ни резиденция се състоя прощална среща с Месут Йълмаз. Той съобщи, че бил „принуден“ да окачестви пред журналисти резултатите от срещата като „не негативни, но не и достатъчно добри“, защото, ако не кажел нищо, журналистите можели да обявят диалога за провален. Помоли за съгласие – ако в турския печат се появят някакви отрицателни коментари, той да се намеси, за да ги коригира.
В отговор подчертах, че е положено добро начало на българо-турския диалог. Ние също желаем и очакваме в бъдеще той да се развива и задълбочава на равноправна основа и да има плодотворни резултати.
Българската делегация има среща и със заместник министър-председателя и министър на външните работи на Държавата Кувейт шейх Ал Сабах. На нея бе изразено общото ни задоволство от състоянието на българо-кувейтските отношения, готовността да развиваме и задълбочаваме взаимноизгодното сътрудничество. Благоприятни условия за това създава новото българско законодателство за вноса на капитали от други страни.
Състоя се разговор и с генералния секретар на ОИК Уамид Ал Габид. Той изрази задоволството си от началото на българо-турския диалог в Кувейт, подчертавайки, че и ОИК има скромен принос за успешното му провеждане. Разменени бяха мисли за по-нататъшните връзки на България с ОИК.
От българо-турските разговори на 30 октомври 1989 г. в Кувейт могат да се направят някои изводи:
1. Срещата бе полезна. Тя положи началото на диалог; създадени са условия да бъдем активната страна в бъдещите българо-турски преговори.
2. Разговорите в Кувейт доказаха, че съществуват възможности да се намали напрежението в двустранните отношения; да се притъпи натискът върху България; да се ограничат размахът и въздействието на антибългарската кампания и интернационализирането на въпроса за положението на мюсюлманите у нас.
3. Бяха осуетени турското намерение и диктат за диалог при предварителни условия. Българо-турските разговори преминаха на равноправни начала. Българската страна успя да разисква целия комплекс на двустранните ни отношения; представихме на турската страна проекти на конструктивни предложения, които тя прие да проучи.
Разбира се, успехът от преговорите ще зависи от нашето умение спорните проблеми да се възлагат за обсъждания в комисии, групи от компетентни учени и други специалисти, с цел назрелите въпроси да се решават върху основата на взаимния интерес.
4. Срещата в Кувейт постави началото на нов етап в българо-турските отношения. Без съмнение той ще бъде труден, продължителен, противоречив. Изправени сме пред обстоятелства, които днес не могат изцяло да се предвидят. Очевидно е, че всичко ще зависи от последователността, от формите, средствата и тактиката, чрез които стратегическите национални интереси на България може оптимално да се защитят и отстоят.
5. Пред турската страна бе показано, че диалогът трябва да се води по целия комплекс на двустранните отношения, че не можем да разискваме с Турция въпроси за „турско малцинство“ и за „всеобхватна изселническа спогодба“.
Реален път за нормализиране на отношенията между двете страни биха били договореностите за събиране на разделени семейства и свързани с това насрещни имуществени претенции. То не изключва възможността турската страна в бъдеще да представи спогодбата по разделените семейства като „изселническа“, на което България може да иска да се отразят повелите на Виенските договорености, новото българско законодателство за пътуванията на гражданите и законните права на насилствено прогонените през 1913 г. българи от Одринска Тракия.
6. Очевидно е, че Турция с досегашната си политика на тотален международен натиск върху България не постигна особен успех. Ето защо тя започва да провежда политика на „малките стъпки“.
Може би правителството на южната ни съседка е преценило, че с диалог може да постигне повече. Месут Йълмаз даде да се разбере, че те отиват на „компромис“ по отношение на досегашните си позиции.
7. Оценявайки решенията в Народното събрание относно религиозните обичаи и езика като огъване или отстъпление на българската страна, Турция вече насочва атаката към смяната на личните имена на „тези, които искат“. Тя очаква българското правителство да направи отстъпки по тоя основен проблем.
8. Положителен е фактът, че инициатор и домакин на срещата бе Кувейт. Опитът на Турция да изтласка въпроса за мюсюлманите в България в ОИК не успя. Диалогът в Кувейт даде възможност на някои ислямски страни да осъзнаят, че интернационализирането на проблема не е оправдано.
Очевидно е, че ислямският фактор би могъл в бъдеще да се използва още по-добре от нашата страна. Кувейтското ръководство даде положителна оценка на резултатите от срещата на 30 октомври 1989 г. и заяви, че в този дух ще информира правителствата на страните-членки на ОИК. Потребно е да се активизират връзките ни с повече ислямски страни и преди всичко с Египет, Либия, Сирия, Мароко, Йордания, Индонезия, Иран, Ирак, Пакистан, Нигерия, Сенегал, Бангладеш, дори със Саудитска Арабия.
9. На сегашния етап и двете страни действат в пълно съответствие със своята национална стратегия. Това е естествено и неизбежно. Очевидно е, че интересите на НРБ повеляват българо-турският диалог да продължи. Необходимо е за следващата среща в Кувейт на 30 ноември т.г. да се подготвят най-добри варианти на нашите практически стъпки и проектодокументи. Потребни са наши нови убедителни аргументи и предложения.
Главното е, като се проявява конструктивен подход и гъвкавост по всички обсъждани теми на двустранните отношения, принципните позиции на България, българските стратегически национални интереси да се защитят и отстоят твърдо, безусловно.
София, 22 ноември 1989 г.
(п) ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ

***

Забележка: Протоколът и Паметната бележка от българо-турските срещи и разговори в Кувейт на 30 октомври 1989 г. са изпратени в отдел „Деловодство“ на ЦК на БКП и в Министерството на външните работи на 3 ноември 1989 г.

П.П.
На 6 ноември 1989 г. Кенан Еврен – президент на Република Турция, в лично послание до Тодор Живков – председател на Държавния съвет на Република България, пише:
„...Доволен съм да науча за хода на срещата между г-н Георги Йорданов – заместник-председател на Министерския съвет на България, и г-н Месут Йълмаз – министър на външните работи на Турция, която се състоя на 30 октомври 1989 г. като резултат на добронамерените усилия на нашия общ приятел Кувейт, в светлината на взаимните впечатления за постигане на договореност за една нова среща през текущия ноември в Кувейт.
Пожелавам просто проведената на 30 октомври т.г. среща в Кувейт да бъде една положителна стъпка за подготовката на необходимата основа за започване на един процес, който ще ни осигури възможността да се нормализират отношенията между Турция и България“.
На 3.11.1989 г. посланикът на СССР в Турция Чернишов заявява:
„И ние сме съдействали за успешната среща в Кувейт на 30 октомври т.г.“.
В. „Хюриет“ на 24.11.1989 г. публикува изказване на новия президент на Република Турция под заглавие „Т. Йозал говори смело за България“. Във връзка със срещата на 30 октомври в Кувейт той казва:
„...че познава Младенов, дошъл на мястото на Живков, и че се говори, че той е личност, склонна към по-голяма модернизация“. Йозал продължава: „Но има и още нещо. Заместник министър-председателят Йорданов знам, че е по-мек и разумен. Знам това от посещението си през 1981 г. в България... Ние не храним владетелни чувства към България. Това винаги съм го казвал“.
Новоназначеният министър на външните работи на НРБ Бойко Димитров отказа да отиде на насрочената за 30 ноември 1989 г. българо-турска среща в Кувейт, за да се подпишат документите за нормализиране на отношенията между НРБ и Р. Турция.
На среща в Министерския съвет със заместник-председателя на правителството Георги Йорданов, състояла се на 24 ноември 1989 г., Б. Димитров заяви, че заедно с Петър Младенов, Андрей Луканов и други са заети „с промяна на режима в България, поради което на 30 ноември няма да има нова българо-турска среща в Кувейт“.
Вредните последствия за българския национален интерес от тия безотговорни действия са очевидни...