PУСКИЯТ ВЪПРОС ВЪВ „ВЕХИ” (1909 Г.)

Проф. Чавдар ДОБРЕВ
Печат

Като казвам „твърде слабо е разработена”, не искам да изпадам в едностранчивост, тъй като най-вече Маркс разработва впечатляващо редица особености на човешкото съзнание, изследва неговата историческа еволюция и вътрешни закономерности. За него като критик на капитализма и философ на революционната промяна в обществото най-съществени са нишките, свързащите звена, които извеждат проблемите на личността от проблемите на обществото, фокусират анализа на личността като фактор в колективния живот на хората.

Маркс, както и Ленин, неведнъж подчертават до каква степен съзнанието играе формираща роля върху материалното битие на човека, акцентувайки, че не съзнанието определя живота, а обратно, че „историята не се самозатваря в „самосъзнанието” и че „обстоятелствата създават хората в същата степен, в каквато хората създават обстоятелствата”. Това е важно, тъй като целта на такива личности е да бъде аквивизирано историческото движение, а буржоазната формация - преодоляна.

Не само според мен обаче остават недоразработени спецификите на процесите, които се извършват в човешкото подсъзнание, особения път, по който се пречупват и влияят върху така нареченото свръх-его (свръх-аз). В по-късен етап, през 20 в., френските екзистенциалисти намериха нови пътища към разкриване силата и неповторимостта на личния избор, който може да бъде неочаквано мотивиран сякаш не толкова от диктата на заобикалящия ни живот, а от вътрешните, наследени или придобити, качества на индивида.

Това не променя тезиса на Маркс, че „съвкупността на производствените отношения образува икономическата структура на обществото, реалната база, върху която се издига една правна и политическа надстройка и на която отговарят определени форми на общественото съзнание”. Но внася в Марксовия тезис такива корекции и детайлизации, които по-релефно подчертават пространствата на личността, нейните противоречия, конкретния й себеизраз, проявите на индивидуалното въображение, белезите на оригиналния й опит, нейните характерологични отлики.

Историята на новия свят и конкретно на комунистическото движение, е богата на примери как характерът, наследените качества, психологическите особености на личността влияят върху подема, драматичния развой или кризата на обществените процеси през определена историческа фаза.

Не претендирам за сакрализиране на частицата „ако”, тъй като решаващо важни са случилите се факти и събития. Разбираемо е, че Френската революция би избухнала и ако бяха я оглавили други дейци, извън познатите й ръководители. Но нейната участ едва ли ли би била същата, ако в началния й етап не се намесва Дантон с нрава му на широко скроен индивид, който обича да се наслаждава на живота, не се поддава на крайности, не взема внезапно решенията, а гледа да ги съобрази с противоречивата природа на човека. Или ако на финала на революцията не поема водачеството й Робеспиер с неговата еднолинейност, фанатизъм и безкомпромисност, непознаваща милосърдието и прошката.

Руската революция от 1917 г. не би се развила по начина, по който победи, ако го нямаше Ленин с невероятната енергия на неговия дух, с гениалните му свойства на политик-тактик, с мащаба на мисълта му, със скрупульозното му вглеждане в детайла, със силната му воля и безпощадност на ръководител.

Революцията би протекла по по-друг път и ако Сталин не беше застанал начело на съветската държава след смъртта на Ленин. Мнителният и тираничен характер на Сталин, грузинското му преклонение пред властта, диктаторските му склонности, вроденият му инстинкт на насилник, смачкват, обезсилват демократизма, вложен в идеята на социализма, насаждат в съветското общество политиката на репресии и преследване на свободното слово, на масово ликвидиране на хора, сметнати за противници на господарския му нрав. Същите качества – а те по принцип са строго индивидуални, въпрос са на субективна психология и характер, на неповторим произход и възпитание - превръщат обаче Сталин в голям държавник, който създава от Съветския съюз втората по мощ държава в света; който модернизира с типичните за него жестоки методи страната; който става победител във Втората световна война; който е грешник, но и спасител на Русия. И през 90-те години на 20 в. дълбоката криза на социализма вероятно би могла да се реализира по-иначе, ако Русия беше се доверила не на Горбачов, а на реформатор от типа на китаеца Дън Сяо Пин.

Битува и друго мнение. Че не само характерът на личността влияе върху процесите в историята, но че историята сама „подбира” личностите, които най-цялостно ще отговорят на нейните предизвикателства и повели. Макар уговорката, която правя тук да е основателна, лявото движение тепърва ще трябва да разширява и задълбочава познанията си за вътрешните свойства на личността, за безкрайно богатия регистър на нейните съзнателни и подсъзнателни пориви и прояви, отлики и свойства.

Когато пишех монографията си за големия поет на социалната революция Никола Вапцаров, мартир на антифашисткото ни движение, стигнах до няколко извода, свързани с дълбоко личните качества и особености на неговата натура, както и с фактори, които нямат директно социално потекло.

Пословичната скромност и безкористие на Вапцаров, неговата покъртителна самопожертвователност и човеколюбие, привързаността му – в живота и поезията - към близките и простите неща, чуждеенето му от бароковите излишества, неспособността му да изкривява истината, и пр., и пр., са присъщи по рождение на личността му, но също така се влияят и от протестантския морал на майка му Елена. Което ще рече, че социалното поведение на твореца-революционер се формира и чрез въздействия, дошли от етиката на протестантството, от протестантското вероизповедание.

Вапцаров, който се бори без външна патетика, но с неугасваща вяра, срещу несправедливата обществена уредба в България и света и твърди, че липсата на материалния минимум, на „хляба и олиото” ражда бунта на човека, едновременно с това и преди всичко боготвори свободата, извайва с нежност и копнеж нейния вдъхновен образ. В случая такова опиянение от възраждащия полет на свободата, такова пречупване на справедливостта през идеята за свободния живот различава драстично Вапцаров от други творци на времето. Те, макар и ангажирани като него в антифашистката съпротива и комунистическото движение, не са в състояние така пророчески да променят парадигмата и зависимостите между категориите „свобода” и „справедливост” в социалната революция.

В отличие от практиките в лявото движение на 20 в., където равенството, а не свободата е с водещо значение в борбата за ново общество, Вапцаров обвързва справедливостта/равенството, солидарността/братството със свободата като първоначало и цел на съпротивата срещу античовешките нрави в собственическия свят. Въпрос отново и на душевна диалектика!

Сходна е ситуацията с раждането на идеята за отечеството при Вапцаров. Той, който изповядва интернационализма на българската левица, разкрива същевременно как в неговата душа социалната идея е неделима от преживения образ на България – с реката Глазне и планината Пирин, с уроците на бащата националист, с болката му, че отечеството стене, поробено от чужди и родни грабители.

Неведнъж съм разсъждавал по повод суверенните права на личността и тяхното недооценяване от социализма на 20 в. Особено след 1989 г., когато се наложи и аз за себе си да направя изводи от сгромолясването на социалистическата система в Съветския съюз и у нас. Някои от тези изводи изразих в биографичния си текст „Новият път на прогреса” (2008 г.). Макар и фрагментарно изразени, те доизясняват отношението ми към засегнатата проблематика: „Защо се срина социализмът у нас?... Една от общите причини е, че марксизмът поначало не се съобразява достатъчно с природата на човека, с факта, че в него съсъществуват долница и горница, дявола и Бога, себелюбието и щедростта. Социализмът обяви, че залага единствено на даровете, идващи от Бога, но дяволът в него го повали. Живеещ с идеята за Бога, социализмът се самообяви за единственото Божество, което налага монопол на истината.

Така Небето и неговата присъда бяха подменени от идеята за всевластието на земното щастие и Човекобога, от инструментариума на заместването: елита – с вожда, живата личност – с бюрократа, идеята – с номенклатурния слой.

Социализмът наистина прогласи, че човек за човека е брат. Но той си въобрази, че кипи от здраве за вечни времена и не намери баланс със святата болест: виж есето на Томас Ман за Достоевски. Надяващ се на вечно битие без дълбоки кризи, социализмът пожела с ускорени темпове да постигне намеренията си – затова наблегна върху насилието като начин за ускорен социален растеж, за превъзпитаване на човека, за отбрана срещу неговите неприятели. Опитът обаче показа, че насилието отмъщава с ново насилие, че кръвта се заплаща с нова кръв. Тук е спъникамъкът пред лявото движение на ХХ в.: може би най-труднорешимата му дилема!?”

Ленин подчертава отрано, че социалната революция в Русия от 1917 г. ще я извърши народната маса, такава, каквато е, без да е подготвена вътрешно, без отделните участници да са формирали в себе си по-определени морални устои. Оказа се обаче, че тази формула, вършеща работа в периода на непосредственото протичане на революцията, след нея проявява дефекти, които отразяват подценяването на индивида, неговата нивелация и обезправяване, под предлог, че така се защитават по-добре интересите на класата и народа. Това деформирано прилагане на социалния критерий се отнася до нравствените мерки, културата, самооценките и самосъзнанието; до избора на личността в критични ситуации; до упражненото насилие над отделния човек; до случаите на беззаконие и др.

Ето защо написаното в сборника „Вехи” за уникалната, незаменима роля на личността като обособена субстанция и за абсолютните ценности, върху които човекът надгражда духовната си конституция (абсолютните ценности в друг контекст могат да бъдат разтълкувани не само като религиозни) няма как да не представлява интерес и за социално ангажираните хора от 21 в.