ИЗМЪЧВА МЕ ПРИСЪСТВИЕТО НА ВЕТРОПОКАЗАТЕЛИ

Наташа МАНОЛОВА
Печат

Тодор КОРУЕВ в разговор с Наташа МАНОЛОВА

- Наташа, нека започнем така - какво е това село Мошино, където си родена?

- Няма го вече на картата на България това някогашно патриархално селце, в което е роден баща ми Иван Манолов. Сега то е квартал в Перник, обикновен квартал на име Мошино. Толкоз! И никаква минала романтика, уви!

А съм се родила в него съвсем случайно. Запътени от Враца за “Майчин дом” в София, родителите ми се отбили до село да навестят баба Рума и дядо Зашо и заплануваното “софиянче” избързало. Родило се селянче. Сиреч моя милост. Нямам никакво основание да съжалявам за това. Селото, както е известно, ражда характери, а моят характер е доказано корав, макар и подквасен с доста сантименти.

Бедата е там, че поради краткото ми тридневно бебешко пребиваване там аз никога не се почувствах коренячка “мошинка”. И съм може би единственият български писател, невъзпял родното си място, бащината незабравена къща. А това не е най-добрият атестат, нали?

Има и друга една беда, която те застига, когато се понатрупат годините. Зададе се някакъв юбилей, пренеприятен за дамите със самочувствие, както можете да се досетите, и любезните ти земляци те канят, приветстват, честват. А мен къде да ме честват, питам? Отговорът е кратък и жесток. Никъде.

- Знам, че харесваш името си, но не винаги харесваш жената, която го носи. Впрочем откъде е това име Наташа?

- Името си харесвам, защото звучи красиво. Не всякога харевсвам жената, която го носи, защото тя е носителка и на ред кусури. А идва това красно име от великата руска литература, на която родителите ми, високообразовани люди, бяха страстни поклонници.

- А как пръкналото се в Мошино селянче стигна чак до Москва, където завърши висшето си образование в университета “М. В. Ломоносов”?

- Селянчето от градски тип имаше родители антифашисти и заедно с гонения ни и често уволняван баща цялото ни безимотно семейство изколеси надлъж и нашир България. В столицата се приземихме след 1944 г. Тук завърших с нелош успех Първа девическа, бях представителка на гимназията си във вестниците “ЕМОС” и “Средношколско единство”, две лета бях ентусиазиран копач на автострада “Витоша”, явих се междувременно на конкурс и от бригадата направо на влака за Москва. В движение. Както казват днес младите, “Пей сърце!”. И ние наистина пеехме. Това беше най-веселият влак и най-щастливото пътуване в по-сетнешната ми битност на пътник по света.

- Няма да те питам за твоята любов към Русия. Мисля, че няма да пропуснеш да споменеш за нея. Ти дори професионално си свързана с голямата страна - работата ти в Общонародния комитет за българо-съветска дружба, в списание “Днес и утре”, издание на АПН, където беше български редактор, преводите на книги от значими руски автори, предговорите, които си писала към някои от тях.

- Във въпроса ви, колега Коруев, се съдържа много от онова, което бих споменала сама. Всичко останало е в книгите ми “Сантиментален мемоар” (1981) и “Споменът, наречен любов” (1983). Те ми помогнаха да изживея повторно, със същата интензивност и романтичен унес (Рашко Стойков ме нарече в един закачлив стих: “Критичка с душа на романтичка”) най-прекрасното време в живота ми. Не се отказвам от нито един ред, написан в тях, дори той да звучи наивно за мъдрите с днешна дата и неприемливо за ненастроените на същата идейна и емоционална вълна.

Впрочем бих преиздала, фантазирам си, нали разбирате, всичките си книги, с изключение на една, без днешна редакция, умно съобразена с конюнктурата. Не се отказвам за нищо на света от биографията си. А героят ми от онази “една” книга се опита да го стори със своята. И разстреля и възхитата ми от него, и патоса на критическото ми съчинение. И аз го снех от отчет.

- Някога минаваше за персонална критичка на Димитър Методиев, а той, да ми прости, кокетираше с любовта си към Русия и към всичко руско. Че чак дразнеше.

- Не е голям комплимент да те нарекат “персонален критик” на жив и здравстващ автор. То си звучи направо като придворен еди-какъв си... Но когато го казвате вие, човек добронамерен и свой в литературните среди, пък и не само в тях, значи така е изглеждало наистина. И няма къде да се мърда. Заслужил си похвалното определение, носи си го.

Ще ви коригирам обаче в оценката, която давате на Димитър Методиев. Длъжна съм да го направя пред паметта му, пред собствената си съвест и защото съм сред хората, които го познаваха най-добре. Методиев, противно на външния му вид, понякога наперен и недостъпен, беше добър, чувствителен и раним човек. Той бе пределно открит и непринуден. И палавият глагол “кокетира” не само не му приляга, той панически бяга от него. Да кокетира с обичта си към Русия и към идеалите си, са две неща абсолютно несъпоставими с неговата човешка природа.

- За кои автори никога не би написала нито ред?

- За ветропоказателите, дори когато не им липсва талант. Тяхното присъствие ме измъчва, дори когато се окажем случайно в една компания или на една маса. Дано не ви се сторя прекалено наивна, но си мисля в подобни ситуации, че те биха се чувствали страшно неловко, ако подозираха каква невероятна памет имам и колко добре помня всичко...

Впрочем, питам се, ветропоказателите изпитват ли деликатните чувства неловкост, притеснение, срам?

- Страдала ли си от цензура и от автоцензура?

- От цензура - не. От автоцензурата страдам и до днес. И може би не само поради мързел пиша и печатам рядко.

- Какво би казала за работата си в съюзните издания - “Литературен фронт” и “Пламък” - все в “гнездото на осите”?

- Не зная откъде, колега Коруев, е долетяло при вас злото определение “гнездо на осите”, но аз в никакъв случай не бих характеризирала по този начин двете съюзни издания, в които години наред съм се трудила. С велико удоволствие при това! Гнезда - да! Но гнезда на силни характери, на бушуващи темпераменти, на ярки дарования. И да е имало тук и там някоя заблудена осичка, тя или се е спотайвала, притисната в ъгъла от авторитетите, или търпеливо е изчаквала своя звезден миг, за да забръмчи на воля и да жили наред. Е, някои го дочакаха...

- А имаш ли огорчения от това време?

- Противно на ширещото се мнение, българските мъже са не само силни и красиви, но и отлични кавалери. А аз особено ценя последното това качество, защото съм работила предимно с колеги. И ако те не бяха кавалери, критическото ми битие щеше да бъде значително по-трудно. Искате имена? Много са, а и се боя да не пропусна някого. А онова време беше за мене щедър сезон на фантастични планове, усилна работа, живо общуване със стойностни хора, сбъдващи се желания и непогубени надежди... Струва ли си да си припомням тук дребните огорчения? От дистанцията на изминалите години те ми изглеждат днес още по-дребни. А и имам щастлив характер. Забравям лошото.

- Навремето голям шум вдигна книгата “Съкровеното”, която написахте с Вера Стефанова.

- Ако трябва да бъда съвсем точна (и подобаващо скромна!) следва да кажа, че не ние написахме тази книга. Ние само внимателно обмислихме своите 34 въпроса и ги предоставихме на вниманието на петдесетина видни дейци на литературата, изкуството и науката с молба да ни отговорят. “Съкровеното” наистина нашумя, обявиха я в една анкета за най-търсено заглавие, претърпя две издания (1978 и 1981), а 20 години по-късно Хайтов писа, че книгата ще надживее времето.

- В съавторство с Димитър Шумналиев издаде “Любовно досие”. Как се роди този тандем и как пишехте двамата?

- Идеята беше моя. Съобщих му я по време на едно пътуване из страната с гостуваща писателска делегация и той я прие без съпротива. Познавах го слабо, но харесвах прозата му. През моите четири истории протича силна автобиографична струя, той трябва да даде плът на мъжете, които съм обичала. Разменяме си готовите глави по коридорите на “Ангел Кънчев” 5. Говорим си на “Ви” (учтивата форма при мен е неизкоренима, както личи и от настоящето интервю). Вестник “Поглед” обяви “Любовно досие” за най-търсеното заглавие, излязоха куп положителни отзиви и една разгромителна рецензия от Минко Бенчев. Тя ми допадна най-много.

- Известно е, че си била доста години сътрудничка на Цола Драгойчева. Какво знаем и какво не знаем за нея?

- Знае се, че е била желязна жена и неустрашима революционерка, но не всички знаят, че тя обичаше младите и децата, че в тихите си часове живееше с класическата музика, че не можеше да си представи живота без книгите и цветята. Сега незрели пера, не я виждали на живо, не разменили дума с нея, точат плиткото си остроумие, съчинявайки гнусни историйки за последния етап от жизнения път на тази необикновена българка. Недостойно занятие!

- А не е ли малко тъжна ролята на сътрудника - потиш се над белия лист заради друг човек, трябва да влезеш в кожата му?

- И трудна, и страшно отговорна, и безкрайно тъжна е тази работа. За да я вършиш както трябва, се налага често да стъпваш върху собственото си гърло, ако използваме израза на Маяковски. Съчиниш някаква крилата фраза, пасаж някакъв, излят като стих, струват ти се едва ли не съвършени и си казваш: “Те не са вече твои, те са чужди и ти никога няма да имаш правото да се подпишеш под тях...” Но аз обичах жената, за която се трудех, бях млада и въодушевена и работата не ми тежеше чак толкова...

- Когато излезе “Сантиментален мемоар” се подразних от заглавието. Думата “мемоар” на български е в множествено число като “дебати”, “финанси”, “ресурси”... Но книгата ти доказа, че сантименталността може да носи и друго име - искреност. Тук разказваш не само за СССР - но и за Куба, за Афганистан. Какво си мислиш сега, когато тези държави са или други, или ги няма.

- Мисля си, че преживяното там е безценното богатство, което никой не е в състояние да ми отнеме. Следя всичко, което става в тези страни и живея с измамната надежда, че може би един ден отново ще се разходя по местата, където някога съм била щастлива.

- Линията на “откровеност без граници” продължава и в последните ти белетристични книги. Ако използвам понятийния апарат на Владимир Трендафилов, “Жестока проза” може да се причисли към литературната мемоаристика. Той ги нарича “силуети зад епизода” “апаратнохайлайфни записки”. Какво ще му отговориш?

- Едва ли “Жестока проза” би следвало да се определя като “литературна мемоаристика”. В нея има разкази, спонтанни надниквания в това наоколо и миниатюри, най-краткия литературен жанр, в който работя с превелико удоволствие, защото перото ми отдавна е венчано с краткостта. Колегата Владимир Трендафилов има пълното право да не ги хареса. И да им залепи обиден етикет. Мъдрецът Николай Хайтов също има правото да ги хареса и да напише за тях:

Харесвам Наташа Манолова като писателка... Голямата й дарба е да рисува човешки образи понякога само с няколко чертици. Имам предвид особено книгата й със случки и портрети на писатели. В това е голямият й творчески чар. Тя облагородява всичко, до което се допре, с една вродена доброта.

...Ако трябва с една дума да определя какво е Наташа Манолова в нашата проза, ще кажа - аристократка...”

За мен остана май най-трудното. Да реша коя оценка да приема.

- Интерес предизвика и сборникът “Български интелектуалци за прехода и за себе си”. Какво, с няколко думи, измъчва родния интелектуалец?

- Бруталното настъпление на бездуховността. Наред с всички беди, които се стовариха върху гърба на народа ни през годините на този безкраен преход. В това своеобразно анкетно изследване съм привлякла за свои събеседници 34 видни български интелектуалци. Радостна съм, че с моите въпроси предизвиках високите си гости и същински автори на книгата ми към откровение и предоставих отговорите им на читателите и на времето. Книгата бе наградена, казаха ми, че е преведена и издадена на словашки, но де го екземплярът оттам? Тъй че да не прибързваме с радостта.

- С какво се гордееш повече - със своите двайсетина книги или със синовете си Иво и Стоян?

- Доволна съм, че съм написала някои от книгите си. Други някои направо обичам. Но чак пък да се гордея с тях... Не мислете, че страдам от дефицит на самочувствие - женско и професионално. Няма такова нещо, но никъде в текстовете ми, насочени към мен и моята работа, няма да срещнете словосъчетанията: “творчески процес”, “творчески търсения”, “творческа криза”, че и задължаващото “моето творчество”. Ако ги срещнете случайно, те ще са оцветени плътно от присъщата ми автоирония. Отбелязвали са го мъдри хора, писали за мен, споделяла съм го и самата аз. Хуморът и автохуморът ми са най-силното ми лично оръжие.

А най-голямата ми гордост са синовете ми. Единият пое по моята пътека, другият по пътя на баща си, Кирил Стоянов Панов - навремето най-младият български търговски представител, изпратен на работа в чужбина. Много знания натрупаха порасналите ми момчета, много езици научиха и са признати специалисти - Иво в иранистиката, Стоян в международните икономически отношения. Зная го, усещам го с изострените сетива на майка, че не всякога им е лесно, но те са корави българи и ще издържат.

София, 2007 г.