КАК СТИГНАХ ДО “КЛЮЧА ЗА БАРАКАТА”...

Ервант СТЕПАНЯН
Печат

• ИЛИ СТАТИСТИКА И СТЪКМИСТИКА

Не бих казал, че съм многоумен. Но поне малоумен мисля, че не съм. А нашата любима журналистика мре да ме брои тъкмо за такъв. И непрекъснато ми пробутва материали от типа на „... (нещо, каквото и да е) ... за глупаци”. Ето, и днес срещнах заглавие, което ми обърка понятията: „Брюксел разби мита, че България остава без индустрия”. В статията се казва: „Hoви дaнни нa Eвpocтaт paзбивaт нa пyx и пpax лeгeндaтa, чe Бългapия ce дeиндycтpиaлизиpa. Бeзпpиcтpacтнaтa cтaтиcтикa paзкpивa кopeннo paзличнa кapтинa - в cтpyктypaтa нa нaшaтa икoнoмикa вoдeщи ca тъкмo пpoмишлeнитe пpeдпpиятия.

Безпристрастната статистика наистина винаги разкрива интересни неща. Например как през 1988 г. българинът консумирал 195 литра мляко на година, а през 2014-та – едва 20 литра. При месото съотношението е 75 към 32 килограма, при яйцата - 236 срещу 143 броя, при плодовете 109 кг към 50 килограма. Но нека да се върнем към индустрията. Статията продължава: “И oщe eдин фaкт, oбopвaщ митoвeтe - пpeз пocлeднитe 20 гoдини пpoмишлeнocттa нe caмo чe нe гyби знaчимocт, a дopи paзшиpявa тepитopиятa cи.Дa, дeиндycтpиaлизaция имa, нo тя ce cлyчвa в дpyги члeнки нa EC”.

И тъкмо да реша, че вече съвсем съм овехтял и остарял, съответно оглупял и затъпял, стигнах до „ключа за бараката”:

Пpeз дaлeчнaтa вeчe 1995 г. индycтpиятa e дъpжaлa 21 пpoцeнтa (eднa пeтa) дял в бългapcкaтa икoнoмикa. 20 гoдини пo-къcнo нeйният пpинoc вeчe e 23.5 нa cтo. Toзи pъcт нe e гoлям, нo пoкaзвa, чe нa мяcтoтo нa paзгpoмeни пpeдпpиятия кaтo “Kpeмикoвци”, “Xимкo”, “Плaмa” и дpyги гигaнти oт вpeмeтo нa coциaлизмa ca ce пoявили дpyги, пo-нoви, нe тoлкoвa eдpи, нo c дaлeч пo-мoдepни и жизнeни пpoизвoдcтвa.”

Дали обаче това е така?

През 1989 г. България е произвеждала 84 400 броя електрокари, а през 2011 г. - 411 броя! Произвеждала е през 1989 г. 138 000 броя електротелфери, срещу 15 044 през 2011 г.; металорежещи машини - 17 100 броя, срещу 1 813 броя; електродвигатели - 1 900 000 броя, срещу 725 000 броя; двигатели с вътрешно горене - 47 000, срещу 0 броя през 2011 г.; трактори - 5 000 броя, срещу 0 броя; телевизори 185 000 броя, срещу 0 броя.

Индустриалните предприятия през 1989 г. са били 2 593, заетите в тях са били 1 580 000 души. От тези предприятия са напълно унищожени за икономиката 2 234, а над 1 500 000 българи остават без хляб и до днес живеят извън България, работят за други икономики и фактически са загубени за държавата и за бъдещето на народа ни.

Открихте ли великия принос на „стъкмистиката”? Ако не сте, ето една тъжна история.

Приятел, спортист, 100 килограмов човек. Заболя от рак. Стопи се до 54 кг. Дойде ремисия, болният стана на „цели” 59 кг. Колко е добре, нали?

Е, вече го няма, бог да го прости!

Същата приказка ни разказват сега! Само че започват не от якия, 100 кила спортист, а от ... 1995 г., от тежко болната икономика, когато:

1. Индустрията ни загуби традиционните си пазари, а други не й разрешиха да си търси. Класически е случаят с оръжейната промишленост. Новият „голям брат” ни забрани да продаваме на „едните”, защото са лоши, а за „другите” твърдо каза да не продаваме, защото ТОЙ продава там. Добре че им потрябва оръжие с произход извън НАТО за престъпните войни в Близкия изток, та покрай износа за Катар и Турция, и ВМЗ „живна” за малко.

2. Редица предприятия се съсипваха, за да се приватизират за жълти стотинки”, или просто се присвояваше най-важното – връзките и възможностите им да реализират продукцията си. Спомнете си винарската индустрия и износа за Великобритания, прочутите винарски изби, спомнете си за „Каолин”, Завода за мая в Русе, хайде поне за добивната индустрия си спомнете...

3. Предприятията, произвеждащи изделия и продукти за краен потребител, за последните 20 години се свиха сериозно, за да отворят място за производители и износители главно на суровини и на човешки труд (ишлеме). Изнасяме дървета, а не мебели, изнасяме метали, а не машини, изнасяме жито, но внасяме бисквити и т.н., и т.н. По данни на Министерство на финансите „страната е специализирана основно в нискотехнологични сектори или средно нискотехнологични сектори, които зависят от цените на световните пазари.” Високотехнологичните отрасли са под 5 %, средно високотехнологичните – 17,5 %.

Голямата манипулация в случая е, че започваме не от това, което България беше през 1988 г. като средно развита модерна европейска индустрия, а с „утрепаната” ни индустрия през деветдесетте.

По същия начин, ако сравните постиженията на Ивет Лалова от 2004 и от Олимпиадата в Рио, може да видите един велик атлет. Но ако мерите постиженията й от края на 2005 г., когато бе с фрактура на десния крак, с днешните, ще видите, че е увеличила скоростта си поне 10 пъти!

Второто, което не може да не прави впечатление е, че дори когато мерим постиженията на индустрията си от времето, когато е „на легло със счупен крак”, виждаме, че и днес тя силно куца. За 20 години възстановяване сме се „засилили” с 2,5 %, което прави средно по „цели” 0,25 % за година.

Ако наистина ви интересува степента на деиндустриализиране на България, уважаеми писачи, направете коректно сравнение на днешния ден с края на 80-те. Има една невероятна книга от инж. Иван Пехливанов, нейното заглавие е “Свидетел на историята”. Има и една друга - статистически сборник, написан от инж. Иван Кременски. Заглавието е “България в Европа и света през 20 век”. Там е истината за онази България, която загубихме. Всичко друго е вятърничава и глупава „стъкмистика”.