ПОТОМЦИТЕ НА БУНТА ДНЕС

Проф. Станислав СТАНИЛОВ
Печат

Българските бунтове са все есента, българите прибират от полето и планината каквото е родила земята им, после се улавят за ножа и пушката. Този бунт тръгва в средата на пролетта, когато същата земя плаче за пот, а не за кръв... Българите трудно вървят срещу себе си, може да губят, но упорито постъпват така, както са постъпвали от векове. Този път тръгва наистина против смисъла на своето битие. Но не за пролетта е думата, а за всичко в тази безумна революция, наречена от собствения си трубадур „пиянството на един народ“.

Историческите изследвания почти не съсредоточават вниманието си на този „пробив“ в българския културен модел, обикновено те минават, споменават от движение това феноменално явление на духа. По-примитивните изследователи на Възраждането ни описват и обясняват трескавото бързане с турския гнет, който обаче, тогава, под натиск отвън, е придобил сравнително меки форми. Най-големите центрове на въстанието – полупланинските градчета, всъщност са били едни автономни единици в разпадащата се империя. Ръководителите на бунта – хора образовани, прозорливи, разбиращи своето време, имали сравнително достойно място в обществото и достатъчно хляб на трапезата. Те превъзходно знаели, че не могат да победят империята, че ще загинат, а заедно с тях ще си идат и хиляди невинни животи, но поели отговорността пред историята!..

Ето за това е думата

Европа била против бунта, Европа по това време била против всякакви бунтове, които нарушавали „статуквото“. Според това статукво, българите трябвало да останат същите роби, каквито били четири века, а това значело просто скоро да изчезнат.

 

Против бунта била и Русия...Тя пък реформирала армията си и не можела да води война срещу Турция, по-скоро срещу нейните „велики“ покровители. Всички били срещу българите, освен едва мъждукащата будна съвест на европейците, американците, и разбира се, месианската идея на великорусите! Не било малко, но все пак си оставало съвсем недостатъчно!

Сетне в пожарищата на въстанието циничните европейски политици непрекъснато искали нови и нови “доказателства за турските зверства”, като че ли не знаели традициите на Османската империя, където всички вътрешни проблеми се решавали по един и същи начин – с клане. Доскоро, пък и днес, техните потомци учудват наивните ни души с цинизма на своя множествен стандарт било към босненския бунт на сърбите срещу исляма, било към новите кървища из Париж и Брюксел.

Това също е в тяхната традиция – интересите да стоят над човечността и морала.

И така, нямало надежда, а българите въстанали!

Тяхната кървава провокация към световната съвест била предизвикана от отчаянието на „бързото време“... През втората половина на 19 век Югоизточна Европа придобивала своето „статукво“ – формирани били националните държави и всяка се борела за свое място под слънцето. Всяка от тях се засилвала и претендирала за околните територии. Всяка имала покровители сред великите сили и пресмятала своите интереси чрез тях. Българите нямали нищо, българите закъснявали, тяхното време изтичало, вече почти изтекло. По българските земи на империята,  особено северно от Балкана, след големите руско-турски войни през първата половина на века били заселени големи маси татари и черкези, които разпокъсвали етнокултурното ни пространство, унищожавали вътрешната структура на етноса. Предишният тотален държавен гнет бавно бил заменян с битовия режим на съвършено чуждия за българския културен модел натиск на дивите степни и планински номади.

Времето ни изтичало и тук, в самата империя!

Ето, бунтът трябвало да спре времето и да го върне назад. Следващото столетие чак се разбрало, че сме успели, но станало ясно и още нещо. А то е, че бунтът не е свършил, че е вечен, защото закъсняваме в движението си през историята. И така ще бъде, докато не престанем да осъзнаваме света като пространство за конформизъм в черно и бяло, а поставим интересите на Отечеството си над всичко останало. Тогава бунтът ще остане в историята, за да се учим от него; ние ще вървим нагоре, без постоянно да тръгваме от нищото. Днес либералният свят подменя неугодните нему нации с всякакви средства. Те са твърде много за изброяване, да не описваме какво представляват. Едно от тези средства е подмяната на историческото наследство, което за идентичността на българите има най-важно значение. Не сме били славяни, прабългарите донесли на Балканите исляма, нямало робство,а присъствие... Това последното означава, че нямало и бунт, че напразни са и жертвите на априлци, че те просто загинали от едната заблуда. Имали свобода, но не я оценили; умирали, жертвували жени и деца за едното нищо.

Този цинизъм изразяват не само наследниците на империята, но и някои техни подгласници българи, ослепени от блясъка на демократичния и сит либерализъм. За тях е много трудно да разберат, че мерките са различни не само във времето, но и в пространството. Нито един от тези, които ни съветват, настояват, притискат да се откажем от историческото си наследство в името на либерализма и демокрацията, не го правят за себе си и със себе си, а напротив... Да оставим настрани европейци, американци и погледнем амбициозните турци, които не само не се отказват от наследството на кървавата си империя, но и много се гордеят с него, включително с ликвидацията на елитарните средновековни култури на християнския Югоизток. Те променят оценки, отричат факти, „цивилизоват“ историческото битие на една абсурдна сатрапия. Цинизмът стига дотам, да се обявят за наследници на византийската култура. И всичко това е с мечтите да бъде възстановена тази империя в граници, каквито не е имала.

С маската на демокрацията

са направени велики престъпления. Едно от тях се извършва сега в България, в Европа, в света. Прави се опит да бъдат обезсилени, унищожени нации с хилядолетна европейска култура, да се разгроми тяхното етнокултурно пространство и настани там азиатския свят. Това е гавра с кръвта на ония, които са паднали, за да бъде изгонен от Европа същият този свят. Това е гавра и с Априлския бунт на българите преди 140 години. Може би най-голяма гавра, защото е последен.

Наистина, днес я няма Америка на Макгахан, страната на свободните и човечни хора. Тук, на Балканите идват мизерни политици, гнусни лъжци, които с „моркова и тоягата“ манипулират нациите в свой интерес. Те прекрояват граници, от нищо създават държави. Заради тях се лее и ще се лее кръв. Събития като Априлското въстание за тях са нищо, за тях е важно да върнат потомците на палачите ни тук, сред нас. Те да ни управляват в името на демокрацията, сиреч, на техния собствен интерес.

Напразно. Народите на Югоизточна Европа са преживели какво ли не, нашествия всякакви от всичките посоки на света са проливали кръвта ни. Бунтовете като априлския са едни свидетелства за нашето проклятие, но и за нашето безсмъртие. А ислямът вече е нахълтал не само в Европа, но и в Америка. Предстои да разберем колко издържливи са те, да не говорим за демокрацията, която уж за тях беше основополагаща. Не им го пожелавам, но все ми е на ума, че след двадесетина години християнска Америка ще трябва да вдига  своето Априлско въстание, иначе няма да я има! И се питам, тогава кой ще плаща сметката?! Да, тогава сметката, най-сетне, ще плащат самите те. Като никога!

Сред нас, в днешна България също има хора, които ще плащат подобни сметки, но въпросът е защо заедно с тях трябва да плащаме и ние?! Тези, които създадоха турските етнически партии, тези, които ги регистрираха и регистрират, най-вече тези, които постоянно използват техните възможности, за да манипулират българското общество, без да се интересуват изобщо от последствията. Чудовищните глуми над българската  нация през последните 27 години като че ли не правят впечатление на онези, които се кълнат в жертвите на Априлското въстание, в имената на неговите Апостоли и техните наследници – строителите на съвременна България. С гласовете на организираните в етнически партии български турци бяха избирани държавни глави на България. Политиката на президентите ни през целия им мандат показваше, че е имало защо - хиляди българи мохамедани в Родопите бяха потурчени ако не с тяхна благословия, то поне под оглушителните ръкопляскания на множеството им съпартизани.

Ето защо е жив и нужен новият бунт, новото въстание на душите и умовете, за да разберем отново как времето изтича и колко много трябва да бързаме с жертвите. Пък който им уши, да чуе. Додето истината му вади очите.