ДОКТРИНА НА БЪЛГАРСКОТО СПАСЕНИЕ

Проф. Бончо АСЕНОВ 2016 - Брой 13 (2016)
Печат

На 30 март т.г. Бончо Асенов, член на редакционния съвет на в. “Нова Зора”, верен автор, приятел и съмишленик, празнува кръгъл юбилей. Със сигурност празникът продължава и в родния му град Перник, а редакцията на вестника отбелязва тази чудесна дата с публикация - свидетелство за свежата му зрялост и мъдрост -  рецензия на новата книга на проф. Орлин Загоров “Оптимистични терзания”.

Проф. Бончо Асенов е доктор на философските науки, автор на множество книги, изследвания и енциклопедични издания, които, въпреки факта на работата му в сатанизираната днес бивша Държавна сигурност, не могат да не останат като свидетелство и ценна информация за днешните, а и за бъдещите поколения, които няма как да узнаят праведния лик на историята освен чрез написаното от честни и достойни мъже.

В творческата биография на проф. Бончо Асенов има повече от 20 книги по проблеми на религията, национализма, защитата на сигурността и обществения ред, история на разузнаването и контраразузнаването като например “От Шесто за Шесто”; “Религиите и сектите в България”; “Разузнаването от древността до наши дни”; “Български ловци на шпиони”; “Речник на разузнаването и контраразузнаването”; “Теория на разузнаването и контраразузнаването”, и много други.

Ние, в “Нова Зора”, пожелаваме на дългогодишния член на редакционния съвет все така ясен и трезв поглед към събитията, към понякога трудно обяснимите факти и изненади на днешния български ден. Пожелаваме му много здраве, нови задълбочени изследвания и книги, за което винаги ни е давала увереност способността му крепко да държи перото и да отстоява честни позиции и мъжествен нрав.

Зора

Проф. Орлин ЗАГОРОВ е роден през 1936 г. в с. Дюлица, Кърджалийска област, по професия е философ, дълги години е преподавател в различни висши училища. Автор е на множество книги и публикации в областта на философията, политологията, културологията, философската антропология и социалната екология. Част от книгите му са свързани и с проблемите на националната сигурност, като „Национална политика и национална сигурност“ (2000); „Политика, власт, сигурност“ (2002, в съавторство); „Национална и европейска идентичност (2003); „Тероризмът“ (2007, в съавторство). Проф. Орлин Загоров е един от авторите на Българската национална доктрина.  Някои от неговите книги могат да се намерят в най-авторитетните академични и обществени библиотеки на Русия, САЩ, Англия и други страни.Проф. Загоров е дългогодишен сътрудник на в. „Нова Зора”.

 

„Оптимистични терзания” е името на най-новата книга на Орлин Загоров. И тя може да бъде написана само от изключително ерудиран научен работник, дълбоко навлязъл в проблемите на обществено-политическия живот на съвременна България, запознат подробно с историята на нашата страна и с трудовете на наши и чужди научни изследователи в тази област. И който преди това е написал книгите „Единението”, ”Истината”, „Модерния национализъм”, ”Общуване и духовно единство”, „Духът”, „Идеалът”, “Възпитание в толерантност”, „Българската национална идея”, ”България в Европа на нациите”, ”Европа и славянският свят”, „Устойчивото развитие” и др.

Орлин Загоров е разделил своите терзания на три части. В първата „От какво боледува българския национален дух”, той прави задълбочена характеристика на сегашното състояние на българската нация. Това е един критически поглед и анализ, който му дава основание да твърди че е налице драматично разминаване между позициите на управляващи и народ, което „прави невъзможно обединяването на нацията в името на общи ценности, принципи и идеали”. Това води според него до отдалечаването и противопоставянето на елита на народа, до ситуация, в която елитът е обърнат на Запад, а народът - на Изток - разделение, водещо до „цивилизационна раздвоеност”, до „тотална криза на духа”. Той счита, че днес българското национално съзнание е в криза, неговите защитни механизми са отслабнали и нацията ни е въведена в една разрушителна спирала, която не предвещава шансове за спасителен край. Дава много примери, за да потвърди тази си теза - накърняване на колективната памет на нацията, изопачаване на историческата истина, възвръщане на такива болестни състояния на духа като крайния национализъм, комплекси, предразсъдъци, лумпенизация, разделението на русофили и русофоби, духовно разложение, духовна инфантилност, простащината.

Загоров вижда като основна причина за неуспехите и

пораженията на българската държава през последните 25 години

в липсата на зряло държавническо съзнание на управляващия елит, в неговата морално-политическа нестабилност. Елит, който с лекота жертва националните каузи за лични или чужди интереси.

Според него издигането на случайни хора, без необходимите качества на високи държавни постове е пагубно за нейното развитие. А тяхното поведение и обвързване със западните благодетели, начело със САЩ, довежда до противопоставянето им на българския народ, който като цяло се смята за част от славянския свят и е за по-тясно обвързване с Русия, и който подкрепя идеята за Евразийския съюз. Според Загоров смяната на културно-цивилизационната орбита винаги завършва със самоубийство.

Той прави кратка характеристика на „етническия синдром” и смята, че в началото на 21 век трябва да се преодолеят доминиращите и сега в съзнанието на българския народ разбирания за фаталистичната предопределеност на националната принадлежност от „произход”, „кръв”, „вяра”, „език” с концепцията за нацията като духовна общност – при това, без те да се противопоставят.

Загоров се спира и на още един проблем на нашето време - този за „безверието”, обхванал голяма част от нашия народ в резултат на тежката икономическа и духовна криза. Той не подминава и опитите за изопачаване на историческата истина относно освободителната мисия на Русия, която веднъж освобождава България от турско робство с Руско-турската война от 1877-1878 г., и втори пътя я освобождава от хитлерофашизма през 1944 г. Да се твърди обратното, за него е гавра с политическия разум на българския народ. За него „непризнателността се наказва с презрение - първият и най-мъдрият урок на историята.” В края на тази глава той изразява твърдото си убеждение, че вече трето десетилетие нашата страна „изживява апокалипсиса на една чудовищна контрареволюция”.

Всички тези свои разсъждения Орлен Загоров подкрепя с много примери от историята на българския и други народи, а също опирайки се на подобни разсъждения изказвани преди него от български учени, историци, писатели.

Орлин Загоров не се оставя на тези не толкова оптимистични, а по скоро песимистични терзания.

Във втора глава на книтата той си поставя въпроса: ”Какво да се прави”. И започва да си отговаря сам на въпроса. Първо, “да възвърнем автентичните български ценности и добродетели – родолюбието, трудолюбието и любовта към земята, укрепване и издигане на националното самосъзнание и национално достойнство, поддържане на духовния облик на нацията.” Второ, да преоценим фалшивите ценности, налагани от глобализацията на бездуховността, от налагания ни цивилизационен модел и да се върнем към хармоничното съчетаване на общочовешкия и българския цивилизационен модел. Трето, възпитание на всички граждани (в родителската и семейна среда, в училището, в обществото) в дух на национална гордост и национално достойнство, в преодоляване на етнически, религиозни, расови предразсъдъци, в отхвърляне на националния нихилизъм, възпитание в толерантност и солидарност, в създаването на образователни и възпитателни програми на основата на формулата: за да бъдем европейци, трябва да сме българи, създаване на нова национална етика, утвърждаване на нова култура на националните ценности.

Националното възпитание изисква национално съгласие, защита на българските национални идеали. Според него, изграждането на духовна самобитност на нацията е възможно само с интегриране на културата, науката и образованието. Четвърто, извършване на преход от електоралното мислене към националната отговорност, т.е. отказ от електорално-партийното мислене, което раздробява нацията на стотици части и съобразяване единствено с идеята за национално единение и националния идеал. При това

национално единение, основано на социалната справедливост

За да се осъществят тези цели, трябва да се извърши „революция на духа”.

Според Орлин Загоров тази революция ще се извърши, ако се обърнем към трите най-скъпи рожби на човешкия дух - Вярата, Надеждата и Любовта, които не са нищо друго освен „копнежа ни по един по-добър свят , основан на човечност, справедливост, толерантност, хармония и благоразумие”. В крайна сметка, според него, българският народ се нуждае (а и човечеството) от ново духовно възраждане, което означава „равностойно и равномерно привличане на всички слоеве и групи от народа в целия процес на духовно възпроизводство, както и непосредственото им участие в усвояването и сътворяването на духовните ценности”. За постигането на тази цел обаче е необходимо да се създаде достоен политически елит, който да защитава националното достойноство. Според Загоров за това се изисква управляващите да се съобразяват в своята обществено-политическа дейност с идеите, чувствата и настроенията на българския народ, с неговата воля и въжделения, с неговата ценностна система, с неговото минало и с желанието му за по-добър и справедлив живот. И едно пожелание, в което има и упрек към българския народ - да се замени духа на отрицанието и скептицизма с култ към съзиданието и с оптимистичен светоглед.

Орлин Загоров не смята само, че трябва да отговори на въпроса “Какво да се прави?”

В третата глава той се опитва да посочи и какво практически е необходимо да се направи, за да се осъществи материалният и духовен просперитет на българския народ. На първо място, той смята, че в нашата страна трябва да се установи национална демокрация. При която трябва да се преоценят порочните постулати на неолиберализма и се възроди принципа на доминиращото значение на националните ценности. България трябва да се включи в зараждащото се европейско „духовно движение за национална демокрация като обективна основа на гражданското общество”. На нас ни е необходима национална демокрация, следваща принципите на: върховенство на националните интереси; национално единение, широка обществена солидарност и социална справедливост; прилагане на общочовешките и автентичнитенационални ценности и добродетели; създаване на модерна, демократична, благоденстваща държава, която да превъзхожда копитализма и социализма като вземе най-доброто и трайното от двата модела на развитие. Според Загоров трябва да се създаде нова хуманистична доктрина за гражданското общество, която да постави на нова основа отношенията му с държавата – едновременно и да я подкрепя, и да се противопоставя на нея, и да я защитава, но и да я контролира. За това е необходима и нова гражданска етика, нова културна нагласа, която да превърне гражданското общество в общност от граждани - богати, енергични, проникнати от универсални ценности. Общество, в което категорично е заета позицията „не” на злобата, “да” на човещината. В което е изградена нова култура на сигурността, осигуряваща безопасност на индивида, семейството, рода, нацията, региона, света. В което историческото съзнание трябва да води до съзнанието за национална гордост, че сме просъществували през вековете въпреки повратностите на съдбата.

Орлин Загоров заявява още във въведението си защо е написал тази книга. Него са го измъчвали опитите да бъде пренаписана нашата история, да се изопачава историческата истина, да се накърнява колективната памет на нацията. Безпокои го това, че нацията ни все повече и все по-необратимо се тласка към чужди духовни орбити, че не може да приеме тоталното отричане на миналото и нихилистичното отношение към духовните ценности на нацията. Тревожи го, че универсалното общочовешкото, европейското се противопоставя на специфичното, уникалното, самобитното, националното, че идеята за отваряне към света се свързва с отказ от родолюбието, от патриотизма и националното самочувствие.  За него е неприемливо противопоставянето на демокрацията и националната идея. Страхува се, че негативите на прехода може да се превърнат в трайни черти на националния характер. Тези негови терзания са причината и за написването на книгата. Защото „българската нация трябва да разчита единствено на собствените хуманистични и демократични традиции, които никога не са били повече от проява на исторически инстикт за самосъхранение...

Единствената достойна за уважение и подкрепа от нацията социална доктрина е справедливостта и равенството; общественото устройство, в което човешките права и свободи са обявени за основен критерии на политическа легитимност”.