НА ПЪТ КЪМ ФРОНТА

Марайке АДЕН 2015 - Брой 10 (2015)
Печат

Влакът, с който петимата мъже пътуват от Москва към фронта в Източна Украйна, бе използван, преди да избухне войната, най-вече от летовници. Който разполагаше с малко пари и много търпение, пропътуваше за 36 часа разстоянието от руската столица до романтичния крайбрежен град Анапа. Но петте момчета, който отиват на война, ще слязат след 24 часа в южноруската област Ростов. От там Източна Украйна е близо. Те се казват Александър, Григорий, Валентин, Димитрий и Вячеслав. Най-младият е на 24, а най-старият на 31 години. Те са готови да воюват и ако трябва да умрат за своите събратя в Източна Украйна, за да ги спасят от убийствата и насилието на украинската армия.

С огромните си раници момчетата чакат още в 7 часа сутринта на Курската гара в Москва, пушат, смеят се и пият топъл чай. “И дано куршумите ви пропуснат” - казва техен другар, който е дошъл да се сбогува с тях. Малко преди да тръгне влакът, петимата се качват на него и показват билетите си. Един билет за тази война струва над 2100 рубли (около 40 евро).

Но що за хора са това?

За украинската власт те са само престъпници. Самите те наричат себе си опълченци. Като такива ги представят и по руската телевизия. А за жителите на Донбас те са героите, който защитават цивилното население от танковете на киевската хунта. В досегашния си живот Александър е бил докторант в московски елитен университет и е работил в областта на атомното разоръжаване. В продължение на месец е събирал дарения и помощи за населението и опълченците в Донбас. Димитрий е завършил история, известно време е работил като учител, след което се разбунтува срещу системата. Понеже раздавал листовки с марксическо съдържание, е бил осъден условно на година затвор. В Източна Украйна сега иска да помага като санитар, защото е обучен за такъв.

Григорий, Вячеслав и Валентин нямат руски паспорти. Те са израсли в малък град в Латвия и са дошли в Москва едва преди 2 дни. “Но въпреки това, ние сме руснаци” - казват те. “Макар и ЕС да има някои предимства, с нас руснаците в Латвия, се държат все едно сме граждани втора класа. Те смятат, че ако Русия загуби влиянието си в Украйна, за рускоезичните жители на Латвия ще настъпят още по-лоши времена. По-нататък те споделят, че макар и да е било правилно свалянето на корумпирания бивш украински президент Виктор Янукович, днес властта в Киев е узурпирана от екстремно десни украински националисти, неофашисти и русофоби. И петимата се определят като националболшевики. Те са привърженици на Сталин и на основателя на това ляво патриотично движение, писателят Николай Лимонов. Те са против днешната икономическа и политическа система в Русия, олигарсите за тях са врагове на народа, а Путин е гарант на статуквото. Но най-много те мразят САЩ, които считат за заплаха за Русия. Идеологията им е смесица от комунизъм и национализъм. “За левите сме екстремно десни, а десните ни считат за екстремно леви”,  казва с усмивка Димитрий. Той е съблякъл фланелката си и показва татуировките си. На дясната му китка се вижда сърп и чук, а на лявата православен кръст. Но защо всъщност днешните политически противници на системата искат да воюват в Донбас? “Първо, ние трябва да прогоним западните противници от заселените с руснаци територии, а след това ще се захванем с олигарсите и с Путин у дома”, казва Александър.

Влакът преминава край малки провинциални градчета, изоставени фабрики и след като излиза от хълмиста област, навлиза в широката руска степ. Петте момчета ядат бисквити, пият чай и спорят за това къде са най-красиви жените. Накрая единодушно съобщават, че това е Източна Украйна. За момент силен смях, който рязко спира, защото те не пътуват заради красивите жени, а отиват на война.

Никой от тях досега не е държал оръжие в ръка, никой не е служил в армията. Те знаят, че като такива те ще са малцинство сред защитниците на Донбас. Десетки от техните парийни другари вече воюват в Източна Украйна и са им писали за опасностите по време на боевете. “Повечето опълченци имат военен опит”, казва Александър. “По-възрастните са служили в Съветската армия, някой са ветерани от Афганистан. По-младите са служили в руската армия, част от тях са участвали в двете войни в Чечня или във войната с Грузия през 2008 г.” В Украйна момчетата възнамеряват да живеят от даренията, които събират техните руски другари у дома.

Доброволците се набират от различни групировки, най-често през интернет. Достоверни цифри за това колко руснаци и други неукрайнци воюват на страната на Донбас няма. Проруските опълченци казват, че в техните редици има максимум 10% руски граждани. Като цифрите, които дава украинската страна са доста по-високи.

В 6 часа на следващата сутрин, след близо едно денонощие във влака младежите слизат на гара Лихая, Ростовска област. Пресреща ги един полицай. “Какво правите тук? Руснаци ли сте или украинци? Покажете ми паспортите си! Елате с мен!” В малкото полицейско управление момчетата трябва да отворят раниците си. Показват се униформи, ботуши, армейски елеци с джобове за патрони и лекарства. Началника на полицейското управление, който се представя като Борис Борисович се усмихва. “Добре, момчета! Ще преснимам паспортите ви. В случай, че оттатък ги изгубите или някой от вас не се върне”.

“На патриоти като тях им разрешаваме да заминат”, казва полицаят, който им връща паспортите. На въпрос дали вече е изготовил много копия на паспорти, той отговаря: “О, да, много, всеки ден”. Момчетата отново си опаковат раниците. “Пазете се! И успех!”, им пожелава Борис Борисович на тръгване. Другарите се качват на следващия влак и пътуват с него още половин час до центъра на Каменск-Шахтинский, където се прекачват на автобус. Той минава покрай палатков лагер насред полето, където са приютени хиляди украински бегълци, спасили се от ада на войната, след което автобусът минава покрай група въоръжени с автомати мъже. “Ето, това вече са доброволци”, казва Вячеслав.

Малкият руски град директно на границата се казва Донецк, също както намиращият се на 200 км по на запад украински град, станал известен по целият свят с многото цивилни жертви, убити от украинската армия.

Донецк е крайната цел на петимата. На границата момчетата се обаждат на другарите си в Източна Украйна, които трябва да дойдат да ги посрещнат, но получават следния отговор: “Ще трябва да изчакаме, пътят до вас е под тежък обстрел“. Те се настаняват на пейка в близкия парк, където с последните си пари си купуват нещо за ядене. Там петимата ми споделят за измислените истории, който са разказали вкъщи, преди да заминат. Родителите на Димитрий мислят, че той е заминал като педагог в детски лагер. Александър излъгал, че е отишъл на село, за да се подготвя за изпитите в университета. Григорий и Вячеслав разказвали, че заминават на почивка. Само Валентин е казал на жена си истината, че отива да се бие за Новорусия. Споделил й го преди няколко дни, на петата годишнина от сватбата им. Тя плакала дълго, но проявила разбиране.

След 5 часа извънява телефонът. Момчетата вземат раниците си и се отправят към един изоставен паркинг, където чака само един тъмночервен микробус. Те се качват в него, пътищата ни тук се разделят. След няколко дни ми се обади Димитрий по телефона. Те са в свободната Донецка народна република. И петимата все още са живи и здрави, но навсякъде около тях се водят тежки сражения и умират хора. По телефона чувам далечния тътен на честите взривове.

“Die Zeit”

Превод: Любен Аладжов