АМЕРИКАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Уилям БЛУМ 2015 - Брой 10 (2015)
Печат

• Записки от Боулдър

Приятно е да бъда тук – особено сега, когато бомбите още не са започнали да се сипят – имам предвид в Ирак, не в Боулдър. Редът на Боулдър ще дойде след Ирак и Иран, ако вие не се стегнете и не престанете да каните хора като мен, за да разговарят с вас. За пръв път след 11 септември аз говорих пред публика на семинар в университета на Северна Каролина миналата година. В резултат на тази обществена проява имената на моя милост и на някои от другите лектори бяха вкарани в списъка на организация, основана от Лин Чейни, съпругата знаете на кого.

Дневният ред на тази организация може да се разбере от издадения от нея доклад, озаглавен: “Да защитим нашата цивилизация: как нашите университети провалят Америка и какво може да се направи”.

В доклада и на уебсайта се нападат преподаватели и студенти от различни университети, които не прегръщат топло новия бомбен бяс на Америка и дори се осмеляват да предполагат, че някои чужденци може би наистина имат достатъчно сериозна причина да мразят Съединените щати, или, както аз уточнявам, да мразят външната политика на Съединените щати.

Поради включването на името ми във въпросния списък, както и заради някои мои статии, написани по-късно, получих много изпълнени с омраза писма, електронна поща, имам предвид. Очаквам да получа и първото електронно писмо с антракс. Електронната поща разпространява вируси, защо не и бактерии? Почти никога тези писма не атакуват изразени от мен факти или идеи. Главното обвинение е, че не съм патриот. Вярно, те имат предвид някакъв сляп патриотизъм, но дори и да имаха по-уравновесени възгледи, пак щяха да бъдат напълно прави за мен. Аз не съм патриот. Не искам да бъда патриот. Дори ще стигна до там да заявя, че имам остра патриотична недостатъчност.

Много хора от левия политически спектър сега – както и през 60-те години – не искат да отстъпят проблема за патриотизма на консерваторите. Мнозина от левицата твърдят, че те са истинските патриоти, защото изискват Съединените щати да съблюдават собствените си прокламирани принципи. Хубаво, но аз не съм от тези леви. Не смятам, че патриотизмът е една от благородните страни на човечеството. Джордж Бърнард Шоу писа, че патриотизмът е убеждение, според което собствената ти страна превъзхожда всички останали, защото ти си роден в нея. Да не забравяме, че германците, които поддържаха нацистката власт, биха могли да бъдат наречени патриоти – и германското правителство ги наричаше точно така.

Миналата година не беше лесна за хора като мен, посред цялата патриотична оргия. Та имаше ли спасение от “Сплотени в борбата” или “Бог да благослови Америка”? Да не говорим за знамето – то е навсякъде: купувам си банан и то е там, лепнато на него, американското знаме! Изведнъж всеки стана герой. Кметът на Ню Йорк, Руди Джулиани, стана герой. На 10 септември той беше един нахален, безчувствен реакционер. Изведнъж стана герой, че и държавник, говори пред ООН. Джордж Буш също стана герой. Хора, които го наричаха идиот на 10 септември, го посрещаха като герой и диктатор след 11 септември. В пиесата “Галилей” на Бертолт Брехт, един персонаж казва на друг: “Нещастна е страната, която няма герои.” А другият му отговаря: “Не. Нещастна е страната, която има нужда от герои.”

Въпреки че не съм предан на никоя страна или правителство, като по-голямата част от вас, аз съм верен на някои принципи - например, политическа и социална справедливост, икономическа демокрация, правата на човека.

Смисълът на моето послание към вас е следният: “Ако сърцето и умът ви казват простичко и ясно, че бомбардирането на обеднели, гладни, невинни селяни е нещо ужасно и в никакъв случай няма да заздрави сигурността на американския народ, то следва да протестирате по всички възможни за вас начини, без да се тревожите, че някой може да ви обвини в липса на патриотизъм”.

Тъжно и жалко е, че имаше много малко протести срещу бомбардирането на Афганистан. Според мен това показа как събитията бяха сплашили хората. Събитията плюс разширените правомощия на полицията начело с аятолах Джон Ашкрофт. Според мен това се дължеше също и на факта, че хората смятаха, че каквито и ужаси да предизвикат бомбардировките, те ще очистят и някои много гадни антиамерикански терористи. Но колко от хилядите, избити в Афганистан, според вас, наистина имат пръст в случилото се на 11.09.? По груба моя преценка нито един. А колко от тях някога са вземали участие в какъвто и да било друг терористичен акт срещу Съединените щати? Никога няма да научим със сигурност, но предполагам, че ако има такива, те се броят на пръстите на едната ръка. В края на краищата, терористични атаки не стават всеки ден и обикновено се изпълняват от шепа хора. И така, дали между всички избити от действията на САЩ, има някои от тази шепа хора, мнозина от които са вече в затвора? Не забравяйте, че мнозинството от обучаващите се в лагерите на “Ал Каида” в Афганистан бяха там, за да помогнат на талибаните в гражданската война, нищо общо с тероризма или със Съединените щати. За тях това беше религиозна мисия и съвсем не беше наша работа. Но въпреки това ние избихме част от тях, а други държим при ужасни условия в базата Гуантанамо в Куба, без да му се вижда краят. Много от затворниците там правят опити за самоубийство.

Забележително е наистина, че така нареченото наше правителство продължава да ръси по целия свят огромни количества мощни експлозиви върху главите на беззащитни и безпомощни хора. А уж нямаше да стане така. В началото на 80-те години Михаил Горбачов закри съветската полицейска държава, после падна и Берлинската стена и хората от Източна Европа радостно празнуваха новия ден, Южна Африка освободи Нелсън Мандела и апартейдът започна да се разпада, в Хаити се проведоха първите свободни избори в хаитянската история и беше избран истински прогресивен човек за президент... Човек оставаше с чувството, че всичко е възможно, оптимизмът бе завладял света също както сега го владее песимизмът.

Съединените щати се включиха в тържеството, като бомбардираха и окупираха Панама - и то само седмици след падането на Берлинската стена. В същото време те се намесиха най-безсрамно в изборите в Никарагуа с цел да елиминират сандинистите. А после, когато Албания и България, току-що освободени от мъртвата хватка на комунизма”, както се изразиха тогава нашите медии, - се осмелиха да изберат правителства, неприемливи за Вашингтон, то Вашингтон просто се намеси и отхвърли избраните правителства. Скоро след това дойде и бомбардировката на народа на Ирак в продължение на 40 ужасни дни - безмилостно, безпричинно – и това беше краят на надеждите ни за различен и по-добър свят.

Но нашите лидери не се спряха. Скоро след това нападнаха Сомалия – още бомби, още смърт. Междувременно те продължиха да бомбардират Ирак в продължение на години. Те се намесиха, за да смажат дисидентските движения в Перу, Мексико, Еквадор и Колумбия – все едно беше студената война през 50-те години в Латинска Америка, и през 60-те, и през 70-те, и през 80-те, продължиха да го правят и през 90-те.

След това бомбардираха народа на Югославия в продължение на 78 дни и нощи. И още веднъж – миналата година - грубо и открито се намесиха в изборите в Никарагуа, за да предотвратят победата на левицата. Междувременно, разбира се, те бомбардираха Афганистан и по всяка вероятност са избили в тази тъжна страна много повече невинни цивилни граждани от загиналите на 11.09., и тази бройка ще се увеличава с бъдещата смърт на ранените от бомбардировките, със смъртта на бъдещите жертви на пръснатите касетъчни бомби и отравянията с обеднен уран. И през всичките тези години те не разхлабват мъртвата си хватка по отношение на Куба. И това е само частичен списък. Няма ги обещаните ни дивиденти от мира, нито за американците, нито за останалия свят.

Какво става, по дяволите?

От ранно детство ни се втълпяваше, че студената война, Корейската война, Виетнамската война, огромните военни бюджети, всички нахлувания в чужди страни и сваляния на правителства в резултат на наша намеса – онези, за които знаем – втълпяваше ни се, че всичко това е, за да се преборим с една и съща заплаха: Международния комунистически заговор с щаб-квартира в Москва. И какво стана? Съветският съюз се разпадна. Варшавският договор се разпадна. Източноевропейските сателити станаха независими. Дори бившите комунисти станаха капиталисти... А външната политика на Съединените щати не се промени изобщо.

Дори НАТО остана – НАТО, който беше създаден – поне така ни беше казано – да защитава Западна Европа от евентуална съветска инвазия! Дори НАТО остана: по-голям от всякога, ставащ все по-голям и трупащ все повече и повече мощ – НАТО с една вече глобална мисия. Стигна се дори до там, че Хартата на НАТО беше използвана, за да се оправдае включването на страните членки в нахлуването на САЩ в Афганистан.

Всичко се оказа една голяма измама.

Съветският съюз и нещото, наречено “комунизъм” като такова, не са били обект на нашите глобални атаки. Никога не е имало Международен комунистически заговор.

Врагът се оказа всяко правителство или движение – или дори отделна личност – които се осмеляваха да пречат на експанзията на Американската империя. Няма значение с какво име наричахме този враг – комунист, държава-престъпник, наркотрафикант, терорист...

Смятате, че Американската империя е против терористите, така ли? А как наричате онзи, който взривява самолет и убива 73 души? Който прави няколко покушения срещу на дипломати? Който изстрелва снаряди срещу кораби, пуснали котва в американски пристанища? Който поставя бомби в безброй търговски и дипломатически сгради в Съединените щати и в чужбина? Десетки подобни актове. Този човек се казва Орландо Бош, той е кубинец, живее в Маями необезпокояван от властите. Маями дори веднъж обяви Ден в чест на Орландо Бош. Той беше освободен от затвора във Венецуела, където беше задържан за взривяване на самолет, отчасти поради натиск от страна на посланика на Съединените щати във Венецуела - Ото Райх, който беше назначен от Джордж Буш в Министерството на външните работи.

Когато Бош се завърна в Съединените щати през 1988, Министерството на правосъдието го обяви за особено опасен терорист и беше твърдо решено да го депортира, но това беше предотвратено от президента Буш, първия, подпомогнат от сина му Джеб Буш, губернатор на Флорида.

След като знаете вече всичко това, смятате ли наистина, че Джордж Буш Втори и семейството му са против тероризма? Е, да, те са против онези терористи, които не сътрудничат на Империята. Между другото, взривеният от Бош самолет беше кубински. Куба го иска от Вашингтон заради това и още редица други сериозни престъпления. За Куба той е какъвто е Осама бин Ладен за Съединените щати. Но Съединените щати отказват да го предадат. Можете ли да си представите реакцията на Вашингтон, ако Бин Ладен внезапно се появи в Хавана и кубинците откажат да го предадат? Можете ли да си представите реакцията в Съединените щати, ако Хавана обяви Ден на Осама бин Ладен?

Подкрепата на Вашингтон за истински терористични организация е много широка. Нека да дадем само два примера от последните няколко години. Етническите албанци в Косово провеждаха безброй терористични нападения в продължение на години в различни части на Балканите, но те са наши съюзници, защото нападат хора, които са в немилост пред Вашингтон.

Военизираните групировки в Колумбия с цялата им жестокост не биха могли да започнат мръсната си работа без поддръжката на колумбийската армия, която пък се радва на буквално неограничена подкрепа от страна на Съединените щати. Това само по себе си дисквалифицира Вашингтон като водещ война срещу тероризма. Буш освен това често гневно говори и срещу държави, приютяващи терористи.

Нима наистина го мисли?

Защото коя страна приютява повече терористи от Съединените щати? Орландо Бош е само един от многобройните анти-Кастро кубинци в Маями, провели стотици, ако не хиляди терористични актове в самите Съединени щати, в Куба и къде ли не другаде – всякави видове палежи, покушения и взривове. Същото се отнася и за многобройните други терористи - наши приятели - палачи и мъчители, нарушители на човешки права - от Гватемала, Ел Салвадор, Хаити, Индонезия и от къде ли не – все съюзници на Империята. ЦРУ търси терористи в пещерите на Афганистан, докато в същото време агентите на Управлението в Маями си пият бирата по баровете с терористите.

Как да разбираме всичко това? Как да се ориентираме във външната политика на нашите правителства?

Ако трябваше да напиша книга, озаглавена “Американската империя за начинаещи”, на страница първа ще прочетете: “Никога не търсете моралния фактор. Външната политика на Съединените щати няма морален фактор в своята ДНК.”

Прочистете ума си от този излишен багаж – той само пречи да видим нещата отвъд клишетата и баналностите. Знам колко е трудно за повечето американци да приемат казаното от мен за чиста монета. Не е лесно да се преглътне смисълът на това, което говоря.

Хората гледат нашите лидери по телевизията, снимани в пресата, виждат ги усмихнати или засмени, шегуващи се. Виждат ги със семействата им, чуват ги да говорят за Бог и любов, за мир и законност, за демокрация и за свобода, за човешки права и справедливост, дори за бейзбол... Как е възможно такива хора да бъдат морални изроди, как така ги наричат неморални? Те носят имена като Джордж, Дик и Доналд – няма нито един Мохамед или Абдула сред тях. И дори говорят английски. Е, Джордж почти. Хора с имена като Мохамед или Абдула режат ръце и крака като наказание за кражби. Знаем, че това е ужасно. Ние сме твърде цивилизовани за такива неща. Но хора с имена Джордж, Дик и Доналд ръсят касетъчни бомби върху градове и села, и невзривените от тях се превръщат в пехотни мини. Не след дълго някое дете ще вдигне някоя или ще стъпи на някоя и ще загуби крак, ръка или и двата си крака, или и двете си ръце, а понякога и очите си. А онези касетъчни бомби, които експлодират, те си носят други ужаси.

Но нашите лидери не са може би толкова неморални, колкото са аморални. Тоест, причината не е в това, че те извличат някакъв вид удоволствие, предизвиквайки толкова много смърт и страдание. На тях просто не им пука, ако това е разлика, която си струва да изтъкнем.

Докато смъртта и страданията придвижват дневния ред на Империята, докато подходящи хора и подходящи корпорации трупат състояния, власт, привилегии и престиж, докато смъртта и страданието не се случват на тях и близките им, те ще бъдат безразлични към случващото се на другите хора – включително и на американските войници, които те хвърлят в техните войни и онези, които се връщат – които успяват да се завърнат – си идват със синдрома на Ейджънт Ориндж или със синдрома на Войната в Залива, които продължават да разяждат телата им.

Нашите лидери нямаше да заемат тези постове, ако се смущаваха от такива неща. Вероятно е страхотно да бъдеш лидер на Империя – всъщност, славно... опияняващо чувство, че можеш да правиш каквото поискаш на когото поискаш толкова дълго, колкото поискаш – поради всяка една причина, която ти хрумне... защото имаш властта… “защото тяхна е властта и славата”...

следва

 

Всяка година американският историк Уилям Блум публикува своето “преработено и допълнено резюме на американската външна политика”. Трудът показва, че от 1945 г. насам САЩ опитват да свалят повече от 50 правителства, много от които са избрани демократично; грубо се намесват в изборите в 30 държави; бомбардират цивилното население на 30 страни; употребяват химически и биологични оръжия и опитват да убият чуждестранни лидери, твърди Джон Пилджър.

Уилям Блум напуска Държавния департамент през 1967 г. и изоставя амбициите си да стане дипломат поради съпротивата си срещу онова, което САЩ правеха във Виетнам. Става основател и редактор на “Уошингтън Фрий прес”, първият “алтернативен” вестник в столицата. Г-н Блум работи като журналист на свободна практика в Щатите, Европа и Южна Америка. Престоят му в Чили през 1972-1973 г., когато пише за “социалистическия експеримент” на правителството на Алиенде и трагичното му сваляне от планирания от ЦРУ преврат, го ангажира лично и засилва още повече интереса му към действията на неговото правителство в различни кътчета на света. Уилям Блум е автор на книгите “Убитите надежди: интервенциите на Съединените щати и ЦРУ след Втората световна война” и “Държава престъпник: пътеводител за единствената световна суперсила”.