ПЛЕНУМЪТ НА 10 НОЕМВРИ 1989 Г.

Инж. Иван ПЕХЛИВАНОВ
Печат

Темата остава актуална - темата за т. нар. пленум на 10 ноември, темата за жажданата свобода от дисиденти (!) и новоназначени демократи, и също темата за пренаписването на историята и нагласяването на пъзела от тлъсти опашати лъжи и прозрачни - слава богу - инсинуации. Нека добавим и най-новата идея - да се включели в учебниците по история теми за “пещерния комунизъм” и тем подобни хрумки на недоучки с титли. Проф. Калин Янакиев, виден “десидент” и антикомунист, дори установи пред bTV, че “младите и учениците в България не знаят защо комунизмът беше лош” . Наскоро бил изнесъл урок пред ученици във Велико Търново, където на въпроса какво знаят за периода между 1944-1989 г., децата отговорили, че едно време у нас е имало работа и сигурност.

Колко лош и неправилен отговор. Така не може. Не е демократично най-малкото...

Затова професорът Янакиев обяснява, че “една от най-подлите манипулации, извършени от сценаристите на прехода, е следната – едно време имаше сигурност, но нямаше свобода, днес има свобода, но няма сигурност... Не можеш да имаш сигурност без свобода и обратното”, заключава Янакиев. Доста тромаво и обидно за един “научен работник”. “В джунглата свобода няма, едни са лъвове, други са сърни, едните бягат, а другите ядат. Комунизмът не бе сигурност, не бе и свобода. Впрочем той беше само една сигурност - Държавна сигурност”... Е, дойдохме си на думата. Тя “държавната сигурност” е виновна за всички беди. Другото е прозаично и скучно.

По този повод предлагаме текста на инж. Иван Пехливанов, един от най-значимите съградители на онази богата и достойна България, която изгубихме, както и написаното преди години от проф. Трайко Петков - светла му памет!, - по повод на един от най паче демократите у нас Иван Костов.

Зора

На 3 ноември 1989 г. получих писмо № 1148 от 31 октомври 1989 г. на ЦК на БКП: “По решение на Политбюро на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г., петък, се свиква пленум на Централния комитет на партията при дневен ред: “За хода на преустройството на сегашния етап, за подготовката на четиринадесетия партиен конгрес”. Докладчик - Тодор Живков. Пленумът ще се състои в резиденция “Бояна”, дом №1 и ще започне в 10 часа. Умоляват се другарите, които желаят да се изкажат, да съобщят своевременно за това в отдел “Деловодство” на ЦК на БКП с оглед определяне времетраенето на пленума. Настоящето важи  за пропуск. От секретариата на ЦК на БКП.”

Реших, че моментът е подходящ да говоря за деформациите в кооперативната система, за обезличаването на кооперативната собственост, за нарушенията на устава с многократното отлагане на кооперативния конгрес и да предложа идеи за необходими промени.

Ден преди пленума се обадих на Продан Стоянов, завеждащ отдел “Деловодство”, да ме запише за изказване.

Сутринта на 10 ноември се отбих при него да проверя дали съм включен в списъка на изказващите се. Гледаше блуждаещо и не каза нищо. След време разбрах, че навярно ме е приел за наивник, който му пречи да мисли по изпълнение на важното поръчение - да се грижи за успокоителните средства за Тодор Живков по време на пленума.

Преди откриването на пленума атмосферата му не подсказваше с нищо за предстоящото събитие. Предполагам, че поне 70 % от присъстващите като мен не бяха осведомени за него.

Точно в 10 часа в президиума заеха местата си членовете на Политбюро. Отсъстваха Гриша Филипов и Иван Панев. Не помня кой откри първото заседание, обяви дневния ред и даде думата на Тодор Живков за доклад. Той, както обикновено, не го чете, говори систематизирано и обстойно, сякаш се готвеше още дълго да участвува в държавното ръководство. В думите му нямаше нито вълнение, нито се усещаха прощални нотки. С нищо не показа, че след час ще последва съобщение за оставката му. На няколко пъти му поднасяха напитка. Поне от медицински интерес си заслужаваше да се направи тест на това питие.

След него се изказаха само двама души. Вероятно не бяха сред “информираните”, говориха на икономически теми. Обяви се едночасова почивка. Още с излизането от залата се разля новината: “Живков подава оставка.” Това сигурно е било елемент на “организацията”. Възбудените участници се разпръснаха на групички из района на резиденцията.

Второто заседание започна необичайно. Залата беше замряла в очакване. Пръв на сцената се появи Георги Атанасов и с тържествена стъпка се отправи към трибуната. След него едва пристъпваше едно подобие на Тодор Живков. Имах чувството, че няма да стигне до стола си. Случайно или не, плътно зад него вървеше Добри Джуров като символ, обединяващ ролите на грижовен приятел и на бдителен пазач. Следваха ги другите членове на Политбюро.

Георги Атанасов откри заседанието и обяви, че е постъпила молба от Живков за освобождаването му от длъжността генерален секретар на БКП. Отвори папката, която носеше, и прочете молбата. Тя беше кратка и изненадваше само с това, че авторът й присъстваше, но не бе в състояние да я потвърди с няколко думи, или поне с жест. Той едва стоеше на стола, беше неадекватен, не можеше да контролира дори лицевите си мускули. Поведението и здравето му през следващите години показаха, че това е било причинено от силни транквиланти, които той едва ли е приемал съзнателно...

След като прочете молбата, Атанасов предложи от името на Политбюро тя да бъде приета, да се изкаже благодарност на Тодор Живков за дългогодишната му и всеотдайна работа и да бъде избран Петър Младенов за генерален секретар.

Започнаха разисквания. “Посветени” говореха стереотипно в подкрепа на Атанасов. Имаше две изключения. Иван Масларов предложи за генерален секретар Александър Лилов. Академик Николай Ирибаджаков подържаше персоналната промяна да се извърши след няколко месеца, на предстоящия конгрес, за да се обмисли добре новият кадрови избор. Те не получиха подкрепа.

Всички разбираха, че няма време за отлагане - насреща стоеше човек - развалина, подписал и подал сам оставката си. Протакането щеше да бъде издевателство над него и да забави новите процеси.

Молбата я приехме единодушно. Младенов го избрахме за нов генерален секретар, от първите му думи се сипеха благодарности и възхвали на Живков. С това пленумът бе закрит.

След седмица, на 16 ноември, се състоя нов пленум по организационни въпроси. Докладът на Петър Младенов основно се различаваше от оценките му на предишния пленум. Отменена бе “благодарността” към Тодор Живков. Започна “чистка” в най-високото равнище. Самоопределилата се, или по-точно - подбраната отвън група “светци” обяви другите си колеги за престъпници. Така се постави началото на голямото оплюване.

Съществуват различни оценки за пленума на 10 ноември 1989 г.

Някои по-късно направиха опити  да се героизират, изтъквайки “огромния риск”, който са поели с неговото провеждане, как се прощавали със семействата си на път за Бояна.

Други, сега, след 15 години, заблуждават обществото, а може би и себе си, че те са предизвикали провеждането му с “героичната си” борба и затова искат да обявят 10 ноември като свой празник.

Трети започнаха да упрекват тогавашния състав на ЦК за лекотата, с която е приел оставката на Живков. И това не е основателно - всички разбираха, че той прекалено дълго бе стоял на върха, че е време за промени, а и приемането на личната му молба за освобождаване си е негово безспорно право.

Пленумът на 10 ноември 1989 г. беше важно положително събитие. Присъствал съм на драматични пленуми за изваждане на ръководни личности от съставите на политбюро и ЦК - Борис Велчев, Александър Лилов, Чудомир Александров, Стоян Михайлов. Участвал съм на пленуми за приемане на “доброволно” подадени оставки от Огнян Дойнов и Стоян Марков.

Десетоноемврийският пленум се различаваше от тях с деловата и цивилизована атмосфера, и най-вече с това, че сложи край на една епоха от историческото развитие на страната и началото на ново демократично време.

А за това, че то не настъпи, причините са други.