ЗАВЕТНАТА КНИГА НА ПОЕТА

Петър ВЕЛЧЕВ
Печат

Всяко самоубийство е присъда и наказание. Самоубиецът осъжда света, ала наказва себе си.

Преди сто години Пейо Яворов, най-големият български поет, прекрати едно физическо съществуване, станало вече непоносимо за него. Напусна едно общество, срещу чийто филистерски морал нямаше повече сили да се бори. Той се сбогува с битието, в чиито екзистенциални глъбини беше дръзнал да се потопи, както никой друг наш творец.

Преди това Яворов, сякаш воден от чувство за висша мисия, намира за нужно да придаде окончателен вид на своята коронна поетическа книга „Подир сенките на облаците” (издадена за първи път през 1910 г.). Той безжалостно съкращава около една десета от стихотворенията (от 118 остават 105), нанася немалко стилово-езикови поправки и внася множество посвещения.

Този, да го наречем проект за второ издание, е осъществен посредством ръкописни корекции върху печатните страници на изданието на „Подир сенките на облаците” от 1910 г. Всички тези поправки, зачерквания, промяна на заглавия, подчертавания, добавяне на посвещения, определяне на шрифта им и пр. са изписани от слепия поет и от Владимир Василев – единият е писал с лилаво, другият с черно мастило (понякога, изглежда неволно, са си разменяли перодръжките, ала по почерка и големината на буквите пишещият може да се познае). Всичко това е нанесено върху три екземпляра – по един за Вл. Василев, Б. Пенев и Ат. Крачолов, брата на поета. Очевидно Яворов много е държал да не се загубят авторските му поправки.

Най-скрупульозно са поправени дори печатните грешки – с малки пропуски, понеже поетът е слушал, а не е гледал. Затова и в стихотворението „Не си виновна ти” са подчертани римуваните и обикновените цезури, сякаш поетът е искал да е сигурен, че са още в текста, а не са избягали някъде. Огромно множество страници са подпечатани със семейния печат на Лора и Пейо, представляващ монограм от сплетените първи букви на имената им. Понякога печатът е полаган по два пъти. Положен е и на корицата, и на авантитулката, и на титулката на книгата. Старателно е означено графичното обособяване на строфите в „Теменуги” и „Овчарска песен”.

Върху титулката решително е зачертана първата дума от подзаглавието „Отбрани стихотворения” – жест, който говори сам за себе си. Като се има предвид характера на Яворовите поправки, не може и дума да става за обикновена авторизация на текста, а за дълбоко премислен и отговорен творчески акт. Единият екземпляр от този проект за второ издание на „Подир сенките на облаците”, а също и семейният печат, се пазят в музея на Яворов в Чирпан.

Като гледа човек тези печати и подписи на Яворов върху белите полета, често пъти и на двете страни на листа, има чувството, че държи някакъв нотариално заверен документ. Покъртително е да се прелистват днес тези страници с едрите, огромни букви от ръката на слепия поет. Особено след като знаем какво се е случило само дни след това. Знаел го е и самият поет и го е желаел, поставен в напълно безизходно положение – и физическо, и духовно, и морално.

Досежно отхвърлените от второто издание 13 стихотворения мога да назова поне шест, които не заслужават тази участ. По повод на някои творби Яворов очевидно доста се е колебал. Това личи от някои, да ги нарека „резолюции” по белите полета на типографския текст: пише „Зачерква се”, а после и това е зачеркнато и пише „Остава”, после пак отпада, пак се запазва и т.н. Братът на поета Атанас успява с голяма мъка да спаси великолепното стихотворение „Великден”, заради което Пейо му го посвещава.

Няколко думи за посвещенията.

Яворов по принцип не е бил склонен да слага посвещения на свои творби – въпреки многото автобиографични моменти в творчеството си. В изданието на „Подир сенките на облаците” (1910 г.) от 118 стихотворения само 3 са посветени: на П. П. Славейков, Гоце Делчев и д-р Тодор Николов (приятел на поета). В проекта за второ издание от 1914-а последното посвещение отпада, защото отпада и самото стихотворение. Но тук са прибавени още седем посвещения: на брата Атанас, сестрата Екатерина, на Тодор Александров, Боян Пенев, Владимир Василев, д-р Кръстьо Кръстев и на племенниците Найден, Малинка и Ганка.

А на любимата и съсипала живота му Лора нашият поет посвещава и отделно стихотворение в книгата, и цялата книга. Това е някакъв почти уникален случай в практиката на поетическите посвещения, аз поне не познавам такова нещо.

Тук му е мястото да се отбележи, че макар и поне три Яворови стихотворения да са вдъхновени от Мина Тодорова, той не й посвещава нито едно. Това навярно би влязло в противоречие с онзи принцип на единственост, свързан с името на Лора. А това име се оказва наистина емблематично, защото е неразделно свързано със смъртта на поета. А може би Яворов не е искал още веднъж да дразни социалните предразсъдъци на чорбаджийското семейство Тодорови, а пък и цялото тогавашно буржоазно общество.

Посредством своите посвещения Пейо Яворов изпраща последно сбогом към онези, които е обичал и са го обичали, били са край него и в живота, и в литературата, и са се грижили за него до последния му час; и приятелите, и писателите, и близките роднини; и живите, и мъртвите, и всички, които поетът е съзирал в своята ослепяла за света навън, но изгаряща от спомени и кошмари страдална душа. Историята обаче не свършва дотук.

Колкото и да звучи странно, второто издание на „Подир сенките на облаците”, тъй както го е стъкмил самият автор, не вижда бял свят цели дванадесет години! Въпреки че Яворов още тогава е национално значим поет, никое българско издателство не публикува книгата в продължение на дванадесет години. Изглежда, зловещото обществено и политическо влияние на г-жа Екатерина Каравелова е било доста силно...

Книгата „Подир сенките на облаците”, както е подредена, поправена и подготвена за печат от самия Яворов, се появява чак през 1926 година в издателството на Иван К. Божинов, приятел на Крачоловия род. Тя стриктно възпроизвежда проекта на 1914-а, като в един втори, обособен раздел влизат и други Яворови стихотворения, а също и преводите му от Морис Метерлинк. Книгата е озаглавена „Съчинения на П.К. Яворов. Пълно събрание. Том I. Стихотворения”. Но втори том не излиза. За първи път „Подир сенките” се публикува във вид, подобаващ за поет класик (голям предговор, бележки и коментар от Вл. Василев) през 1934 г. от реномираното книгоиздателство „Хемус”.

Емблематичната книга „Подир сенките на облаците” във всички случаи и във всяко отношение е един финал, само че финал, който се повтаря два пъти: един път през 1910-а и втори път през 1914 година. През септември 1909 г. Яворов написва последната си стихотворна творба „Сафо”, а няколко месеца по-късно, през януари 1910 г., я публикува в списание. През март същата година излиза от печат сборникът „Подир сенките на облаците” – подбор на най-доброто, извършен от самия автор. Книгата е посрещната триумфално от читателите и от сериозната критика. Яворов и сам се радва на книгата си, но същевременно заявява, че иска да скъса с поезията и – уви! – изпълнява това свое заричане. Той повече не написва нито стих. Сам е сложил точка и жадува развитие в жанра на драмата, където смята по-добре да изрази себе си. След това написва две пиеси, около които се разгарят бурни полемики.

През 1914-а, вече сляп, Яворов се връща при своята поезия, но вече не като автор, а като строг редактор, за да подреди художественото си завещание и да формулира по най-добър начин своето естетическо верую. Така поетът завърши дългото скитане „подир сенките на облаците”, извървя стръмния път „нагоре към върха”, т.е. изкачи нашата българска Голгота, загина там. А пък нам завеща една потресаваща трагедия и една велика книга.