ЗА „ОВНЬО ЛЬО ВАКАЛ КАМАТАН…”

Елена ОГНЯНОВА
Печат

• И още нещо...

Ако някой съвременен човек, воден от любопитство да се запознае с красивата Родопа планина, да узнае вековния живот и да научи за поминъка на тамошното население, което в значителната си част практикува насила наложената му, още в началото на 17-и век, мохамеданска религия, горещо му препоръчвам да прочете книгата „Овньо льо вакал, каматан...” на Тодор Коруев. Сигурна съм, че само заради мохамеданското си вероизповедание това население, по различни начини и в надпревара, алчно се атакува от набедени, пишман политици и историци. Те, без никакво чувство за историческа правда и отговорност, по въпросите, за които пишат, стремглаво бързат да придадат етническа принадлежност на българите мохамедани, която им е чужда по кръв и род.

 

Четох тази книга през най-големите летни горещини, на вече изминалата 2012 г. Връщах се многократно на отделни страници и продължавам да я чета и препрочитам с голям интерес. Макар и да познавам добре фолклора и етнографията, историята и топонимията на великата планина и да имам десетки добри приятели сред нейното население, аз отрих много нови и интересни сведения. Те ме карат не само да съм благодарна на автора, но дори и малко да му завиждам за енциклопедичната всеобхватност на книгата „Овньо льо вакал, каматан…”

Убедена съм, че за никоя друга област на България няма издадена книга, с толкова много сведения и свидетелства, с толкова възторг и синовно преклонение, събрани в 608 страници, които се запечатват в съзнанието на внимателния читател.

Защото въпреки подвеждащото заглавие и скромното подзаглавие – „Жалба по славното родопско овчарство”, авторът съвсем не се ограничава в тоя изконен, вековен поминък на по-голямата част от родопското население, както и в биографиите на няколко „тьошки кехайе”. Книгата е истинска енциклопедия от сведения и знания, във всички възможни посоки и сфери на човешкия живот през вековете. Много и великолепно написани страници запознават читателя с всичко, свързано с бита и обичаите, с поминъка, с богатата душевност и творческата мощ на даровити народни певци, с взаимоотношенията в семейството и общуването, както с еднородците, независимо от религията им, така и с другите етноси, отдавна отдадени на уседнал живот тук.

Задълбоченото вникване в народния живот, е направено търпеливо, с много любов, с дългогодишен упорит проучвателен труд и най-важно, с искреност и изключителна отговорност. А това прави книгата явление, с панорамна широта и убедително създава усещането за своята неповторимост. Авторът е поел творчески и до голяма степен откривателски и съзидателно мисията, да запознае читателите всестранно с родопския човек през последните векове. Освен това, съвсем естествено и ненатрапливо, книгата може да освести ония набедени политици, историци и фолклористи, които в съвременната кариеристична надпревара, са изпаднали в научна безпомощност, от липса на собствено познание на историята и живота на населението в Родопския край.

Това незнаене ги прави лесно податливи на манипулации, от страна на заинтересовани политически кариеристи, които от години твърдят, че в Родопите живеят три етноса – българи, турци и помаци. Без друго, твърдението им веднага предизвиква въпроса, във всеки средно грамотен човек - знаят ли какво е етнос, т.е. народност? Сякаш без да размишляват, без да се запознаят с историята на родната ни страна, тия пишман учени и политици, изглеждаq се чувстват много добре, седнали на чужда трапеза и облагодетелствани с чужди средства. Задължението им е да служат на чуждоземни интереси, затваряйки си очите пред реалността. Това казвам с пълна отговорност, защото преди две години беше направено невероятно съблазнително предложение и на мен…

Стремежът им да се изкачат по-бързо по стълбата за научна титла, или на по-високо място в политиката, сякаш ги лишава от трезво и отговорно отношение към историческата правда. Затова те нямат време да проучат задълбочено Родопския край, да се срещнат с действителното минало, запазено доста яко в съзнанието на тукашното население. Особено важно би било за тях, да се заемат сериозно и да проучат поне народните песни, историческите предания и легенди. Защото те са свързани с топонимията на десетки скали, върхове, реки, мостове и местности из цялата красива Родопа планина. Някога славяните, наследили до голяма степен бита и културата на древните траки, в своите творчески представи оприличавали планината на красива девойка, примамваща любовните погледи на боговете. А в днешно време тя примамва чуждоземни заинтересовани лица, които стоят извън територията на родната ни планина и подстрекават обезродени глашатаи да им помогнат да я усвоят. Защото Родопа планина е красива и благодатна, а населението скромно и трудолюбиво...

Мисля, че няма да е много трудно, за ония, които имат желание за истинска наука, да се заемат сериозно с опознаването на планината и нейното население. Защото са издадени десетки сборници с родопски народни песни и значителен брой изследвания, спомени и разкази в различно време, от родолюбиви люде и техните писмени сведения са признати от науката като верни източници. Това са: Стою Шишков, Васил Дечов, Христо Попконстантинов, Константин Канев и много други от по-късните поколения, които са добросъвестни и отговорни към историческата правда труженици… За това ще ги подпомогне и богатата библиография, която Тодор Коруев дава в края на книгата си – 304 заглавия и имената на 120 души автори.

Споменавам нарочно народните песни, защото те са живата и неподправена история, възпята през вековете, каквито са и историческите предания и легенди. Защото именно това творчество е вековна народна институция, която своевременно е отразявала дадено събитие, излязло извън рамките на обикновения живот. В моята, повече от шейсетгодишна записваческа и изследователска дейност, се убедих, че няма историческо събитие и лице, играло значителна роля в дадено време, което да не е намерило място в създаваната от народа летопис. Вярно е, че във всяко народно творение, посветено на общонародни събития и на лицата, които са ги извършвали или са се изявявали в тях, има доста поетическо вдъхновение и развихрена творческа фантазия, има дори и митология. Но в основата си отразяват вярно станалото събитие и го регистрират като факт, който живее в народното съзнание, предавано от човек на човек и от поколение на поколение.

Авторът Тодор Коруев е поместил десетки народни песни, на които посочва героите и случките, станали причини за създаването им. В много от тях са възпети тежките родопски кехаи, овчарският занаят, копнежът на овчарите да имат огромни и здрави стада, да имат любима стопанка и многобройна челяд. Значителен брой песни, вълнуващи със съдържанието си, пеят за отношението на овчаря към овена – водач на стадото, към кучетата - охрана, които са първи доверени помощници, подчертана е любовта му към кавала и гайдата, към народните хора по време на сборове и на големи всенародни празници.

Читателят ще усети силата на тия песни, тяхната жизненост в днешното динамично време и гордостта, че именно родопска народна песен, за прославения Делю хайдутин, лети в Космоса... И веднага се натрапва в съзнанието ми въпросът защо Делю е станал хайдутин? Против кого и защо е рискувал младия си живот, както и десетки други хайдути? Нима тези родолюбиви мъже са воювали със собствения си народ, изнемогвал под турското робство? В подкрепа на казаното ще спомена народните мъдрости от шопско: „Песен без причина нема” и „Ако не би чудо станало, не би се песен пеяла!” Ще добавя и родопската „Дето е сьолза капнала, тамо е песен никнала!

За отношението към народните песни и предания, ще цитирам думите на професор Сачил Тьоркьос от Анкара. В началото на месец юни, 2011 г., в град Сливен, се проведе международна конференция по сугестология. Тя беше посветена на 84-годишнината на д-р Георги Лозанов, световно известен сугестолог. Познавахме се от младите ни години и бях една от първите му курсистки по френски език, когато той внедряваше сугестологията за бързо изучаване и усвояване на чуждите езици. Обади ми се с молба, да убедя народния певец Илия Луков да изпее няколко песни в началото на конференцията, за да създаде добро настроение. Помоли Луков да изпълни великолепните си песни, посветени на майката, които му били любими и „Фатма турски не знае...”, в която се пее за насилственото помохамеданчване на българска девойка. Слушал тази песен и разбрал от певеца, че аз съм му дала текста. Каза молбата си и ме покани да присъствам на тържественото откриване на международната конференция, в която участваха около 60 души сугестолози от Европа, Америка и Азия... Доктор Лозанов беше много етичен човек. Когато се срещнахме в хотела в Сливен, той пожела да му казвам точно съдържанието на песента „Фатма турски не знае”, за да я преведе стих по стих на проф. Тьоркьос. Накрая я попита ще има ли нещо против да се изпее тази песен, тъй като се засяга тежък етап от нашата история, свързан с действия на праотците й. Турската професорка се усмихна, завъртя глава и каза: “Това е исторически факт и никой няма право да протестира за това. Простият, необразован народ е изпявал историята си в песен и то такава, истинска, а не създавана от образовани историци и политици, които нагаждат събитията успоредно, не срещу, а успоредно с върховете на властта. Простият, необразован, почтен и девствен в мислите си народен творец, е истинският историк!

Цитирам това изказване, за да обърна внимание на читателите, върху обнародваните в тази книга народни песни, донякъде само отделни откъси и коментара или допълненията на автора към тях... Държа читателите да знаят, че всеки изпят стих е отразил действителността такава, каквато е била. Песента е опазила жива историята и националното съзнание на родопското население през изминалите робски столетия, както и на целия български народ. Тодор Коруев дава възможност на всеки, който разгъне страниците на книгата му, да се потопи със сърце и с чиста съвест в песните и във всестранния живот на родопските овчари. Ето какво казва той най-искрено и изповедно: “Признавам, в тая книга има нещо носталгично, защото напомня за онова време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!” За това „някога” е моят прочит на всичко (или почти на всичко), написано за възхода и упадъка на родопското подвижно овцевъдство... Сърцато подкарах това стадо от думи и така до края. Сам не знам как омесих в едно тесто митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и документална журналистика. Черешката на тортата връз тази разнородна смес, поне за мене е родовата ни хроника на фона на славното време на родопските тьожки кехаи”.

Като прочетох тази кратка авторова изповед, аз реших да изкарам на видело прадядо му по майка – Таша Герджиков от село Долно Райково и дядо му по баща – Тодор Коруев (Бен Коруолу) от Горно Райково. И двамата са широко известни и всестранно познати като „тьошки кехайе”.

СЛЕДВА