„ОТКРИТИЯТА” НА ЕДИН ЧАЛГА ИСТОРИК

Петко ПЕТКОВ
Печат

Иво Беров „отмени” турското робство, възхвали и прокле османското „владичество” и оплю народа си, БПЦ, Русия и комунизма. Каквото е Мишо Шамара в музиката, такова е Иво Беров в историята – човек, който мрази всички, освен себе си.

Хартията понася всичко, написано върху нея, но още по-толерантен е интернет. Там в блога ivoberov.blog.bg преди седмица цъфна един фундаментален „труд” на бившия костовист и журналист от покойния в. „Демокрация” Иво Беров, който на цели 16 страници предлага нов прочит на историята на „османското присъствие”. И тъй като не разчита на голям интерес, а пък на заплащане – хич, обявява своето съчинение за „единствено по рода си” и предназначено „не за тълпата, а за избраници”. Но големият обем на този труд не е главният му недостатък, а преднамереното използване на източници и факти с цел потвърждаване на предварително избраната от автора „истина”. А именно, че османско (турско) робство и свързаните с него насилствени потурчвания и геноцид над българския народ не са съществували. Робство е имало във Франция, Америка, Русия и у нас, но при комунизма. Не и в Османската империя...

 

Добре е, че Беров си признава, че не е историк, но дори при изброяването на ползваните от него автори и източници се вижда, че и към истината се отнася, както Мишо Шамара към текстовете на своите песни. Какво ще кажете за претенции от рода на „Всички книги на Вера Мутафчиева”, „Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята”, „Всичко, написано от Захари Стоянов”, „Всичко, написано от Ботев, а също така от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци”?! Липсва само бабата от вица, дето казала на агронома: „Толкова си учил, да беше поучил още малко, че един тракторист да станеш”..

Ако Беров можеше да прочете „История на Османската държава” на австрийския дипломат Йозеф Хамер, нямаше тъй сляпо да се доверява на един източник, бил той и под редакцията на френския професор Робер Мантран. Но въпросната „История” едва ли я има у нас: оригиналът й на немски съдържа 18 тома; преводът й на френски е 10 тома, а резюмето й по превода на османотурски, написано на съвременен турски от професора от литературния факултет на Истанбулския университет Абдюлкадир Карахан, е публикувано във в. „Миллиет” през 1965 г. Там обаче е пълно с факти, опровергаващи научните „открития” на нашия чалга историк.

Известно е, че някои историци отричат турското робство, понеже свързват това понятие с определен начин на производство, при който хора се използват като работен добитък. Сиреч, хранят ги, поят ги, товарят ги и ги продават, а понякога ги и убиват. Античната гръцка демокрация също е основана на робството: демос (народ) са само свободните граждани. Така е и в Римската империя, която е използвала труда на робите, но редом с тях са съществували и свободни селяни и граждани. Свободни селяни е имало дори по времето на Древния Египет: те, а не роби са построили Хеопсовата пирамида. И в САЩ до Гражданската война и отмяната на робството, докараните от Африка роби са работели в кафеените и памучните плантации. Но никъде и никога робите не са били мнозинство от населението: робството съвсем не предполага това. Що се отнася до Османската империя, следва да се има предвид че в турския език „роб” и „пленник” се обозначават с една и съща дума: „есир”. Съответно за „робство” и „плен” думата е „есарет”. А пленници при османските военни походи и завоевания в Европа, Азия и Северна Африка – колкото щеш.

Описвайки завоеванията на съответните османски султани, Йозеф Хамер, който през периода 1799-1802 г. е бил преводач и секретар в посолството на Австро-Унгария в Истанбул, добросъвестно ползвайки османски документи, е отбелязал с колко нови пленници (роби) се е сдобила империята. Например когато през 1430 г. Мурад ІІ завладял Солун, 7000 гърци са били навързани като добитък и продадени в робство. Градът опустял и се наложило султанът да преселва „излишно население” от Енидже Вардар. Но след един от османските походи в Трансилвания през 1432 г. били повлечени цели 70 000 пленници, а при нахлуването на Махмуд паша във Влашко през 1459 г. вече се говори за 200 000 пленници. Когато в „Историята” не се цитират цифри, обикновено се казва „много”, или просто се изтъква по колко пленника са се падали на един нефер (редник). Средният „рандеман” е 10-40 хиляди пленници, като само от 1396 до 1467 г. упоменатите в „Историята” на Хамер цифри образуват една сума от 443 000 пленници или роби. При султан Мехмед II Завоевателя се появява нов момент. Например след завземането на град Митилин, център на о. Лесбос, наричан от турците Митилини, населението на града било разделено на три категории: най-бедните били оставени в града; средното съсловие било раздадено на еничарите като роби; най-богатите били преселени в Истанбул. Мехмед ІІ Завоевателят използвал малка част от пленниците (4000 души) за облагородяване на селата около столицата, а така също и в корабостроителниците. При един пожар в корабостроителницата, по времето на султан Сюлейман Великолепни, затворените там пленници просто станали на пепел. По-знатните пленници можели да се спасят срещу откуп, но другите нямали такъв късмет. Например след битката при Никопол през 1396 г. султан Баязид Светкавицата пощадил само 80 френски рицари, начело с Конт дьо Невер, които пуснал, след като френският крал платил 200 000 дуката откуп. Останалите 10 000 просто били изклани или избити с боздуган пред очите му. При завземането на Белград от султан Сюлейман (29.08.1521 г.), както пише Хамер, маджарските защитници били изклани, а българските – изпратени в Истанбул. Ясно е като какви. Българи са защитавали Белград, след като отдавна нямали своя държава – ето кое си заслужава да се проучи по-подробно, а не да се отрича робството.

Турско робство е имало, и ако българите въставали сравнително рядко, причината не е, че били доволни от нашествениците, а защото аристокрацията е била избита. И защото нямали достъп до оръжие и помощ от християнска Европа. Ако османското „владичество” е било нещо хубаво, защо тъй дълго са се съпротивлявали срещу нашествениците албанците, сърбите, гърците, маджарите, власите или караманлиите в Азия? Защо в крайна сметка и арабите са се отцепили от Османската империя след Първата световна война?

Робството, разбира се, не е нещо, с което можем да се гордеем, нито пък да оправдаваме днешния си хал. Но въпреки възхваляваното от Иво Беров самоуправление на българските общини, нито то, нито правото на собствена религия и църкви доказва отсъствието на робство в империята. Самата възможност жената или децата на един християнин да бъдат отвлечени, е половин робство. Да не би християнките да са пълнили османските хареми по свое желание? А както отбелязва резюмето на Хамеровата „История”, само в дома на султан-Сюлеймановия велик везир Аяс паша, албанец по произход, са се люлеели едновременно 45 люлки. При смъртта си той оставил... 120 деца!

Известната украинска еврейка Александра (Роксана или Роксолана), станала впоследствие Хюррем Султан, е била продадена на султан Сюлейман от кримските татари. Сиреч, пристигнала в харема като робиня. Как така е имало роби и робини, а не е имало робство?

Робство в България не е имало” – настоява Иво Беров. Само че по онова време няма България, а Дунавски вилает. И дори през 1876 г. българки от този вилает са били продавани на робските пазари в Истанбул въпреки посланическата конференция.

А какво да кажем за кръвния данък девширме, по силата на който са били отнемани от родителите им християнски момчета и превръщани в еничари? Прочел нещо от „История на Османската империя” под редакцията на Робер Мантран, Беров заявява с вид на първооткривател, че българите дори са били доволни, че децата им ще добруват, ще се издигнат и рахатуват в армията на падишаха. Само че тях са ги вземали да воюват и мрат, не да рахатуват. До везирски длъжности достигали само най-умните, най-силните и здрави еничари. И ако сред великите везири преобладават хората от нетурски произход, основно албанци, това се е дължало на факта, че са превъзхождали с нещо турците. Но те не ставали еничари и велики везири, преди да приемат исляма.

Изразът „от християнски произход”, използван от Беров, е абсолютно неуместен. Става въпрос за ислямизирани християни, при това принудително, с насилие. Това е било обосновавано с цитати от Корана и Хадисите: „за да им бъде в полза на двата свята”... Например съветникът, после и велик везир на султан Сюлейман, Ибрахим паша, е бил син на гръцки моряк от Паргас и на флорентинка. Като дете бил заловен от турски пирати и продаден в робство на една вдовица от Маниса. Последният велик везир на този султан, Соколлу Мехмед паша, пък е потурчен босненски сърбин. За него пише Иво Андрич в „Мостът на Дрина”: как е бил отведен като девширме и как после финансирал строежа на въпросния мост. След смъртта на Сюлейман известно време Мехмед паша служил при неговия син Селим, наречен Сархош (Пияницата) и бил убит от някакъв фанатик през 1579 г.

Ако трябва да избираме между Хамер и Мантран, предпочитаме първия, защото когато е пишел своя труд, еничарският корпус все още е съществувал. Той е разтурен през 1826 г. от Махмуд ІІ след поредния бунт на еничарите: артилеристите от новосформираната редовна войска направо насочили топовете си срещу еничарските казарми и ги попилели...

Какво друго освен злобата, подхранвана от собственото му невзрачно битие, може да накара един човек да обявява крепостничеството в Русия и комунизма за робство, а да отрича робството в Османската империя? Да не би османлиите да не са преселвали насила цели градове и региони? Да не би да не са продавали живи хора като добитък? Да не би да са питали християните, преди да им отвлекат синовете и дъщерите? Робството в една империя не отменя робството в друга, както не го и обуславя. Защо Беров не споменава за ангарията на българските селяни, а голословно ги изравнява с турските като рая, свеждайки това понятие до данъкоплатци. И в същото време признава, че само християните са плащали данък джизие: за това, че не са мюсюлмани и не ходят на война.

С вид на човек, открил колелото, той известява евентуалните си читатели, че Ботев и Захари Стоянов са написали повече статии срещу Русия, отколкото срещу турците. Но ако действително беше прочел „всичко, написано от Захари Стоянов”, щеше да види как той в едно свое писмо заявява, че никога не е мразил Русия. За разлика от Иво Беров. Но целта на занятието тук е друга: да се изкара комунизмът по-лошо робство от османското владичество. Офертата е направена, остава някой да плати за „услугата”. Няма защо Беров да иронизира евентуални обвинения, че е ционистки агент. Защото той работеше в един вестник с Волен Сидеров, а той е най-върлият защитник на тезата за световния ционистки заговор.

СЛЕДВА