ОЩЕ ЗА КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА ТИТО - СТАЛИН #2

Д-р Радко ХАНДЖИЕВ
Печат

продължение от бр. 31

Сталин препоръчва гъвкавост, тъй като създаването на федерация налага необходимост от съответни приготовления, включително резолюция по териториалните проблеми. По въпроса за Македония Сталин препоръчва политическо решение, като се наблегне върху обединяването на отделните области, а не да се създава от Македония една независима държава, защото британците и американците може да бъдат подложени на голям [вътрешен] натиск и биха се противопоставили на подобно решение.

След тази размяна на мнения Сталин предлага съветската страна да подготви проект за договор за дружба и взаимопомощ между Югославия и България, който да бъде формулиран в помирителен, безобиден тон. Що се отнася до федерацията, Сталин отново подчертава, че тя е абсолютно необходима, но на този етап е по-добре да не се споменава като намерение и препоръчва преговорите да продължат чрез кореспонденция между двамата министър-председатели.(52)

Приведените по-горе факти са показателни в много отношения. Под резолюция по териториалните проблеми Сталин очевидно не изключва Западните покрайнини. Под политическо решение, не да се създава от Македония независима държава, а като се наблегне върху обединяване на отделните области, Сталин визира такова решение между двете държави на паритетни начала, при което обединяването на отделните области на Македония да се схваща като свързващ момент, а не като поглъщане на Пиринския край от Вардарска Македония, която политически остава част от Югославия.

От протокола се вижда, че в размяната на мнения преобладава Сталиновият монолог, съдържанието на който се състои от предварително подготвени въпроси и отговори. И българите, и югославяните, съдейки по стенограмата, предпочитат да останат мълчаливи. Стенограмата съдържа само кратко изявление на М. Пияде, който повтаря възгледа, че България, като по-малка от Югославия по територия, трябвало да бъде включена като съставна част на федерацията.

Очевидно от края на 1944 г. Москва започва да залага обструкции по проекта за федерация. Мотивите може да се потърсят в нарастващите колебания у съветското ръководство, породени от прекомерните югославски претенции. Това се отчита като недобър знак за развитието на съветско-югославските отношения. И макар Москва да продължава да уверява, че федерирането с България е от най-важно значение, у югославската страна няма съмнение кой взема решенията зад кулисите. Затова се съгласява компромисно на един договор за дружба и взаимопомощ с България. На 24 януари 1945 г. в Москва се провежда тристранна среща за обсъждане на договора.

Във встъпителното си слово Сталин подчертава, че онова, което става в Югославия и България се приписва на СССР. Това е така, защото Съветският съюз трябва да знае за какво носи отговорност. Подобна загриженост обаче не би трябвало да се разглежда като намеса във вътрешните работи на двете държави. И Сталин препоръчва в договора да не се споменава нищо за подготовката към федериране, тъй като това би могло да предизвика нежелателни реакции у съюзниците Великобритания и САЩ. (49)

Съветските възражения пораждат определено съмнение у Тито и неговите приближени. Част на югославските ръководители също започват да подозират, че съветското искане за двустранна федерация е само уловка, целяща да постави Югославия под съветски контрол. След разрива през 1948 г. официалната югославска историография и пропаганда ще изтъква тези съмнения като върховно прозрение на Тито. От архивните документи не може да се установи обаче доколко съветското ръководство е било наясно с подозренията на Тито и неговите приближени по този въпрос. (53)

На 28 януари 1945 г. тристранните разговори продължават във вилата на Сталин в Кунцево. По въпроса за федерацията се приема решение обсъжданията да продължат чрез размяната на писма. Проектът за договор не получава одобрение на страните. В действителност най-сериозната пречка е от формално-правен характер: през 1945 г. договор не може да бъде сключен. Като победена страна България не може да участва в международни споразумения, защото няма подписан мирен договор. От такова естество са и протестите на Великобритания и САЩ. Затова договорът с Югославия се отлага чак за края на 1947 г., когато, след като е подписала мирният договор в Париж, България отново е пълноправен субект в международното право.

Тази епизод илюстрира степента на контрол, който Съветския съюз упражнява в тази част на Балканите. Макар Западът да е изключен на практика от възможност да влияе върху процесите, съветското ръководство същевременно не желае да усложнява отношенията си със Съюзниците. Затова подхожда с голяма предпазливост при формиране на своята политика, съобразявайки се с позицията на Запада. Това в никакъв случай не препятства реализирането на собствените му цели в региона, преди всичко укрепването на прокомунистическите правителства в страните, където такива вече са се установили - Югославия, Албания, България, и пълна подкрепа на комунистическите партии в Унгария и Румъния за завземане на властта.(54)

Независимо от предпазливостта на съветското ръководство, противоречията между съюзниците се изострят. За това свидетелства телеграмата на Сталин и Молотов до Тито, изпратена от Ялта. От тази телеграма Тито научава за решенията на конференцията от 10 февруари 1945 г.:

- да бъде реализирано съглашението Тито-Шубашич; (55)

- да бъде съставено ново правителство, попълнено с представители на бившето правителство в изгнание, които не са се компрометирали в сътрудничество с германските нацисти и с италианските фашисти;

- подобни директиви Тито ще получи от правителствата на САЩ и Великобритания и тези директиви ще бъдат включени в комюникето на Тримата големи.

В същото време съветската телеграма се опитва да успокои Тито, че решението в никакъв случай няма да изложи на риск бъдещото правителство. “Тези две клаузи бяха приети... като отстъпка към британците, за да спрем протакането от тяхна страна. Затова се съгласихме за незабавно формиране на единно правителство въз основата на съглашението Тито-Шубашич. Не се съмняваме обаче, че ще използвате двете клаузи във ваша полза и в ущърб на вашите противници”. (56)

Заключителните думи на телеграмата са показателни за подхода на съветското ръководство. Югославяните се насърчават към конфронтиране с представителите на подкрепяното от Запада бивше правителство в изгнание, позиция, която Тито определено споделя, като недвусмислено се обещава съветска подкрепа. Според проф. Волков този подход остава и впоследствие изиграва определена роля за влошаване на съветско-югославските отношения.(57)

Равносметката

Федерацията между Югославия и България не се състоя. Мечтата на няколко поколения възторжени радетели за южнославянско единение бе потъпкана в калта. Династични интереси, подклаждани от интригите на Великите сили за балканско разединение, донесоха на балканските народи за малко повече от век седем разорителни войни и трудно преодолимо национално противопоставяне. Политиката на divide et impera продължава да властва над Балканите.

От позицията на времето днес е лесно да се прави равносметка. Да се разберат мотивите зад несъстоялото се южнославянско единение. Да се извлекат плюсовете и минусите на крайния резултат.

В края на войната югославското ръководство е в привилегировано положение, ухажвано е както от Съветския съюз, така и от британците. Оттам и порасналото самочувствие на Тито и обкръжението му, проекциите им, че чрез натиск върху Сталин ще сполучат да удовлетворят максималистичните си претенции, включително България да заеме второстепенно място в планираната федерация. Дори Тито да не е имал точна информация за процентното съглашение Чърчил-Сталин, усетът му на държавник го е ориентирал към адекватно лавиране.

„Югославското национално-освободително движение не е поемало никакви ангажименти към Съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически оказваше действителна подкрепа”, ще посочи по-късно проф. Н. Попович, водещ експерт по югославско-съветските отношения, заключавайки, че съглашението за 50:50 сфери на влияние е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават Югославия срещу евентуална външна намеса. (58) Същото може да се каже обаче и за британското отношение.

Впрочем още в първите си телеграми до Сталин Тито се опитва да лавира, усилията му са насочени към съхраняване политическата и военната независимост на Югославия, без да излага на риск отношенията на страната със западните съюзници.(59)

Българското коалиционно правителство в лицето на премиера Кимон Георгиев, който е от ПК “Звено”, както и част от ръководството на БРП/к/, първоначално изглеждат склонни да приемат югославските аргументи. Като изхождат от разбирането, че Югославия е напълно разорена победителка, докато България е напълно запазена победена страна, те се надяват федерацията да може да съчетае югославския външнополитически престиж със сравнително съхранените български производствени сили.

При липса на граница с Македония възможностите на България биха били по-големи, тя би представлявала притегателна сила за българите във Вардарската област, които, при новата обстановка, не биха се чувствали повече откъснати. Най-големите надежди се свързват с издигането на Македония в пълноправна федеративна република, което, според българската страна, би разрешило един от най-големите конфликти в новата балканска история.

В светлината на прекомерните Титови претенции и лавиране, съветското ръководство започва да подлага на съмнение собственото си решение за федерация и от края на 1944 г. започва да залага обструкции. Проектът за федерация на практика се анулира. Югославия успя да избегне съдбата на съветски сателит и оцеля след разрива от 1948 г., но не успя да разреши вътрешните си противоречия. Външнополитическото лавиране, на което Югославия залагаше с десетилетия, също не успя да й осигури трайна стабилност. Галеното дете на Антантата се разпадна половин век по-късно, раздирано от кървави конфликти, инспирирани в не малка степен от самите му създатели. С налагането на “новата хегемония” мирното развитие на Западните Балкани остава непредсказуемо.

България е оставена в съветската сфера на влияние по силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин. Успешното й развитие от края на 40-те до края на 80-те години на 20 век обаче се дължи на последователната й вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции [на Съюзниците], аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г. са с 10-процентна лихва, а тези през 20-те години – с 15-процентна лихва).(60) Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ като резултат от развитието, (61) промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии. (62)

“Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи”, (63) подчертава проф. Лепми и заключава: “Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България”.(64)

 

БЕЛЕЖКИ:

 

(49) Ibid, p. 68.

(52) Volkov, op. cit., р. 68.

(53) Ibid, рр. 68-69.

(54) Ibid, р. 69.

(55) На 16 юни 1944 г. на о. Вис в Адриатическо море председателят на Националния комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ) Йосип Броз Тито и министър-председателят на кралското правителство в изгнание Иван Шубашич подписват споразумение за сътрудничество. На 1 ноември 1944 г. двамата подписват допълнително споразумение за съставяне на единно югославско правителство. Такова не се съставя. На Кримската конференция през февруари 1945 г. Тримата големи “препоръчват” споразумението да бъде незабавно приложено в действие.

(56) АПРФ ф.45, д. 397, л. 27-29.

(57) Volkov, op. cit., p. 70.

(58) Срвн. Попович, Никола (1988) Jугословенско-Совjетски односи у другом светском рату (1941-1945), Београд, с. 165; също: Гибянский, Леонид (1987) Советский союз и новая Югославия, М.

(59) Volkov, op. cit., p. 57.

(60) Lampe, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 225.

(61) Ibid, р.9.

(62) Ibid, р. 224.

(63) Ibid, р. 230.

(64) Ibid, р. 226.