ИСТОРИЯТА ПРЕДУПРЕЖДАВА #2

Петко ПЕТКОВ
Печат

продължение от бр. 30

Още веднъж за „майчиния език”, османската „толерантност”
и „взаимното обогатяване на различни култури”

Безмилостните завоевателни и наказателни акции на Фатих продължили: след победата над Узун Хасан при Отлук бели, край Ерзинджан (1473 г.), пленниците били избити! Големият противник на Мехмед II, Янош Хунияди, починал на 11 август 1456 г. Другият му враг, Дракула, продължил да го предизвиква, докато не го убили собствените му слуги през 1462 г. (Според една публикация в пражко списание, цитирана от Николай Хайтов, Дракула е загинал в бой с турците чак през 1476 г. и бил погребан в олтара на островната църква край град Снагов, на 20 км северно от Букурещ).

Османлиите го наричали Казъклъ войвода (Войводата с коловете), понеже залавял и набивал на кол изпратените да го заловят паши. А когато султанските пратеници отказвали да си свалят чалмите, заставайки пред него, заповядвал да им ги заковат на главите с по три пирона! За да не паднат никога, така да се каже...

 

През 1462 г. Завоевателят тръгнал да завладява Трапезундската империя, обявила се за наследница на Византия. Любопитно е, че по пътя към Трапезунд (днес Трабзон на Черно море) падишахът преминал пеша през планината Булгардаг (Българска планина). През 30-те години на миналия век така се наричала една планина в източния дял на Тороските планини, но днес на картите тя е означена като Болкар дааларъ (Планините на изобилния сняг). По същия начин от топонимията са изчезнали планината Доманич и Арменските планини, а връх Арарат носи името Агръдаъ. Когато у нас днес някои пищят срещу замяната на турските имена на върхове, местности, реки, населени места, улици и др., някой трябва да им покаже как се е вършело това в Турция. Например Антиохия, където е основана първата християнска църква в света, е преименувана на Антакия, а споменаваната от партриарх Фотий в писмото му до българския цар Борис Михаил река Оронт, която извира от Сирия, заобикаля Антакия от север и се влива в Средиземно море, се нарича Аси. А по времето на Първия Вселенски църковен събор (325 г.), проведен в Никея, Антиохия е имала патриарх, който участвал в събора. Някогашната Киликия днес се нарича Килис; центърът на област Витиния, град Пруса, е станал Бурса; древната Цезарея или Кесария е наречена Кайсери; Ангора е станала Анкара, а основаният от Константин Велики град Амида е станал Диарбекир. Никея, някога столица на Никейската империя, станала Изник, Никомедия – Измит; Амисос станал Самсун и т.н. Да не говорим за Смирна, наричан днес Измир, за Константинопол, прекръстен на Истанбул, за п-ов Галиполи, наричан днес Гелиболу, или за Адрианопол, преименуван на Едирне. Сигурно не е останала и следа от голямото българско село Булгаркьой, разорено през 1913 г.

Съдбата на Трапезундската империя повтаря тази на Византия. Трапезунд, някога център на областта Кападокия, бил превзет бързо и всички членове на управляващата там фамилия Комнини били изклани, освен осмия син на принц Давид Комнин, който приел исляма. Принцеса Ана била взета в харема на султана и станала мюсюлманка. Все пак Завоевателят оставил недовършени някои начинания. Например не успял да превземе о-в Родос и причината за това е повече от смешна. Командващият обсадата Месих паша се оказал голям скъперник и забранил на аскера да разграби съкровищата на Родос под предлог, че те принадлежат на падишаха. Така атакуващите били демотивирани. От страх този провал да не се повтори, дори буйният Селим I отказал да превзема Родос. Островът на рицарите от ордена „Св. Йоан” се предал едва на Сюлейман Великолепни при много благоприятни условия. Мехмед II починал на 3 май 1481 г., на 52-годишна възраст, и по стара традиция великият везир Нишанджъ Мехмед паша се опитал да скрие смъртта на падишаха, докато в столицата пристигне принц Джем, най-големият син на Фатих. Обаче еничерите искали на трона да седне принц Баязид, разбунтували се, разграбили еврейския квартал в Истанбул и убили великия везир. До идването на Баязид трона пазел неговият син Коркут. Преследван от Баязид, брат му Джем султан бягал в Египет, Мека и Медина, на о-в Родос, във Франция и Рим, където починал на 36 години (24 февр. 1495 г.) от бавно действаща отрова. Божият наместник на земята, папа Александър Борджия, предлагал на Баязид да държи Джем срещу 45 000 дуката на година или направо да го убие срещу 300 000 дуката, но султанът отказал сделката. Така Джем изкарал в плен цели 13 години. Баязид властвал от 21.05.1481 до 20.05.1512 г. и когато през 1492 г. Христофор Колумб открил Америка, падишахът „открил” Русия, завързвайки политически отношения с цар Иван III Грозни. През 1495 г. Истанбул видял първото руско посланичество.

Представа за това, какво е представлявал градът в началото на ХVI век, добиваме от описанието на щетите, причинени от голямото земетресение на 14.IХ.1506 г.: разрушени били 109 джамии, 1070 къщи, всички крепостни стени откъм сушата и повечето откъм морето, дворецът „Йедикуле”, капителите на четирите най-големи колони и част от кубето на джамията „Фатих”, заедно с имарета, болницата и осемте медресета край нея. Баязид отишъл в Одрин на 23 Х 1509 г. и започнал гражданска война със сина си Селим. В крайна сметка, подпомогнат от еничарите, Селим взел връх. На 19 април 1512 г. той влязъл в столицата и от трите предложения на Баязид (да го остави да царува до живот, да се върне в отредената му провинция Смедерево срещу 300 000 дуката наведнъж, или по 200 000 на година и да се помири с брат си Ахмед) не изпълнил нито едно. Той разрешил на Баязид II да си отиде в родната Димотика, но по пътя той починал на 20 май 1512 г., вероятно отровен по заповед на Селим. Още една причина Селим да бъде наречен Явуз (жесток, рязък, свиреп, безмилостен, решителен, корав и т.н.). Новият султан осъдил на смърт както живите си братя Коркут и Ахмед (другите пет умрели преди баща си), така и своите племенници. На 27 ноември 1512 г. той наредил на пет от командирите на еничарите да му доведат от Бурса по един от арестуваните там негови племенници (тримата сина на починалия му брат Махмуд и синовете на другите двама починали негови братя Шехиншах и Алемшах). Затворили ги в една одая и на другия ден ги удушили. А синът на Шехиншах, Мехмед, бил едва на седем години! Заловеният от тюркмените принц Коркут, един от живите синове на Баязид, се обесил сам. Петнадесет от предалите го тюркмени, които отишли в Бурса за награда, били осъдени на смърт. На 24 април 1513 г. бил заловен и обезглавен и принц Ахмед.

В „Историята” са описани войните и походите на Явуз срещу Иран и Египет, като в резюмето на турски са публикувани и картини, показващи го как убива мечка или отсича главата на нилски крокодил. Любопитна подробност е как падишахът показвал, че е свалил от някого политическото си доверие: заповядвал да прережат вървите на палатката му или ремъка на седлото. Така опозорилият се пред войската началник бил подготвян за процедурата отрязване на главата. На 22 септември 1520 г., близо до Чорлу, Селим II издъхнал.

Със смъртта на Селим започнала епохата на султан Сюлейман, наречен Канунии (Законодателят) и Мухтешем (Великолепни). Завоеванията продължили: превзети и окупирани били Белград (29 август 1521 г.), Родос (1523 г.), Влашко, Офен (Будин или Будапеща) - на 3 септември 1529 г., Унгария, Хърватия и други. Но Виена удържала на напора и Сюлейман бил принуден на 16 октомври 1529 г. да вдигне обсадата и да се върне в Константинопол, без да постигне целите си. Походът до Виена през 1683 г. по времето на султан Мехмед IV Авджъ (Ловец) завършил с пълно поражение за османците. Оттогава започнал залезът на империята. Докато Сюлейман отсъствал от столицата, там се разпореждала властната Хюррем Султан, украинската еврейка Роксана или Роксолана. Между народа вървяла мълвата, че тя трови децата на Сюлейман от другите му съпруги, за да проправя път към трона на своите. И че в резултат на нейните интриги са били удушени великите везири Ахмед паша и Ибрахим паша и принц Мустафа. Великият Сюлейман, десетият османски падишах, станал играчка в ръцете на една хитра жена. Каква ирония?! Защото наследилият го Селим II (1566-1574) бил първият османски султан, наречен Сархош (Пияницата). По негово време османският флот претърпял поражение при Лепанто през 1571 г. и в тази битка участвал Мигел де Сервантес, авторът на „Дон Кихот”.

Ако трябва с няколко думи да обобщим поуките от историята на Османската държава, те са следните: първо, че най-голямата опасност за един народ и държава е тази, която е била пренебрегвана или оценена с фатално закъснение; второ, че рано или късно всяка империя, основана на насилие и подтисничество, загива; трето, че когато една империя тръгне да загива, това може да продължи и сто, и триста години; четвърто, че никой монарх не може сам да реформира една империя, ако населението не е узряло за промяна или не иска да живее в такава държава. Най-много да удължи агонията й. Накрая, че Османската империя не е турска, ако вярваме на написаното от Гийом Постел през 1560 г.: „Турците, сред всички други народи в света, смятат името си за толкова омразно, че нито принцовете, нито частните лица го употребяват в обществените дела; няма човек, който да не смята за обидно да бъде наречен турчин; всички, които са забелязали това, разбират, че думата „турчин” означава нещо като недодялан селяк”. Днес обаче, на много стени в Турция, виси следната мисъл на Ататюрк: „Колко съм щастлив да се нарека турчин!”