ТАКЪВ ФУТБОЛ НЕ НИ Е НУЖЕН

Николай ЛЕОНОВ
Печат

С дълбока печал трябваше да преглътнем горчивите новини от Полша. Отборът на Русия* започна срещите от Европейския шампионат с феерична победа над Чехия, продължи с измъченото равенство с Полша и завърши с позорно поражение от отбора на Гърция, който въобще не бе най-силният. В резултат – аут от шампионата, унизително връщане у дома, морално-нравствена травма за милиони руснаци, любители на футбола. Те бяха излъгани от изкуствено надутите в медиите ажиотажи около предимствата на нашия отбор, несъществуващи на практика, около качествата на играчите и треньорите.

Цяла кохорта „бръмбарчета”, жужащи около спорта, усърдно сееше в сърцата ни семената на надеждата, а сега се мъчат да се скрият дълбоко по дупките, където да са недостъпни за общественото възмущение. А днес футболът е суперспорт, най-важното зрелище за стотици милиони хора. Въпреки достойнствата си хокеят си остава регионален спорт, и то основно в „северните държави”. За останалия свят хокеят е екзотика. Затова събитията на футболното поле радват или огорчават десетки пъти по-силно.

Ще дочакаме ли обективен анализ за причините на „футболната Цушима”?

Не може да не забележим, че в стила и маниера на играта и поведението на спортистите от различни страни и народи прозират чертите на съответните нации, които те представят на световната арена. Няма как да не се възхитиш на потресаващите успехи на китайските атлети, които буквално „настъпват по петите” най-развитите спортни страни. За кратко време те се превърнаха в единствения реален конкурент на американците в квалификациите за Олимпиадата, дори спортните специалисти са удивени от успехите им и не винаги могат логично да обяснят как така китайците се развиват с толкова бързи темпове. Има и такива, които намекват за особеното въздействие на някакви си „източни препарати”, които не можели да се хванат с традиционния допинг-контрол. Но ние се удивляваме не само на чисто спортните достижения на китайците, харесват ни дисциплината им, липсата на настойчив, а значи отблъскващ пи-ар, вродената им скромност, политкоректност и силна воля. Дали сте чували много-много за допинг скандали, свързани със спортисти от Поднебесната? Колцина от тях се съблазниха от финансовите „морковчета” и напуснаха страната си? Въобще има ли в Китай т. нар. фен-движение с всичките му аксесоари под форма на безредици, хулиганство по стадионите и расистки прояви? Китайският спорт отразява като в огледало днешните специфики на този народ – трудолюбие, дисциплина, стремеж към крайния успех и непременно скромност.

Когато видиш германците на спортния терен, първото, което се набива на очи, е, че са съсредоточени, уверени в себе си на базата на огромния предварителен труд в тренировките, отборът е сплотен, има висока техническа и физическа подготовка. Нашите коментатори най-често употребяват думата „машина”, когато говорят за немски отбори, и то в най-добрия смисъл. Съперниците на немските отбори се молят на своите божества, да не „отвръщат очи” от тях, докато се разиграва жребият за квалификациите.

Немското „орднунг”** си остава универсална характеристика на германските спортисти. Те са настойчиви в достигането на целите си, не губят дух в неблагоприятни ситуации, дисциплинирани са, никога не се „пазарят” със съдиите, максимално коректни са с противника и с публиката. Едва ли ще сбъркам, ако кажа – спортистите на тези две държави представят достойно своята страна и народ на световната арена, те са лицето им.

В спортното войнство на англичаните и французите с всяка година расте броят на пришълци от бившите колониални задморски владения или просто купени „гастарбайтери”, които получават гражданство в замяна на задължението да се сражават за новата си метрополия. Нещо като „чуждестранния легион” в световния спорт, което абсолютно точно отразява ситуацията в самата Англия и Франция, където емигранти все по-активно попълват трудовата армия. В спорта, както и в ежедневния живот, се проявяват същите тези огледално отразени проблеми.

Припомнят се гръмките успехи на кубинския спорт във волейбола, бейзбола, бокса, някои лекоатлетически дисциплини. А що се отнася до Западното полукълбо, в него Куба е несменяемата втора след САЩ спортна държава. Политическото мъжество, което проявява кубинският народ в противопоставянето си на САЩ, твърдостта на малкия – само 11 милиона души – народ в борбата с икономическите трудности, които го затрупват вследствие на американската икономическа блокада, после краха на съветския блок, който бе най-важният и дълголетен външноикономически партньор на страната, всичко това се отразява изумително точно в кубинския спорт.

Кубинците са издръжливи и отчаяно непримирими на ринга и по други спортни терени. Успехите им са много по-големи в сравнение с мащабите на страната им, в родината ги обичат като национални герои. Те имат само една „ахилесова пета” – бедността. Именно върху нея „натискат” американците, които с всички сили се опитват да привлекат най-добрите кубински спортисти. Понякога това им носи печалба, но има и случаи на „напуснали” звезди на бейзбола и волейболисти. И това също отразява символично процеса на продължаващата икономическа емиграция от Куба за САЩ, най-често излишно политизирана в западните средства за информация. Бедните латиноамериканци като цяло се стремят „на Север” заради заплащането.

И аз си мисля – какви черти на нашия народ се отразяват днес в спортистите ни и в тяхното поведение на световната арена – а те са нашите най-масови „народни дипломати”. Тях ги гледат не само милиони руснаци, но и десетки, а и стотици милиони граждани на други страни. Телевизията дава възможност да виждаш директно, очи в очи, представителите на други страни, народи и цивилизации. Нашето правителство отчаяно се бори страната ни да е арена на големи и престижни международни състезания. Ние получихме правото да проведем спортна Универсиада, през 2014 г. ще бъдем домакини на зимните Олимпийски игри, чака ни Световното първенство по футбол през 2018 г. В руските условия това са мероприятия, които са формена загуба за държавния бюджет, ние не разчитаме на парични постъпления, а на сериозно повишаване авторитета на страната ни, който бе доста повехнал. Срещите ще бъдат широко отразявани не само от световните средства за информация, и на първо място от телевизията, на гости ще дойдат реално хиляди и хиляди туристи, които ще видят на живо истинската Русия и нейните граждани едно към едно. И идва въпросът – ние готови ли сме - като нация, спортистите ни, средствата ни за информация, политическите ни ръководители, можем ли да се възползваме от предоставените ни възможности, за да решим онези задачи, които сами си поставяме?

Опитът от сегашния европейски шампионат по футбол и участието на руските спортисти и запалянковци засега ни кара да отговорим отрицателно на този въпрос. От такива изяви на спортистите ни и от такова поведение на руските запалянковци не се нуждае нито Русия като държава, нито руският народ като нация. Няма да има полза за страната ни, а обратното – ще понесем големи загуби. И трябва да си го признаем честно и открито. Трябва да се упражняваме не в търсене на оправдание, а да търсим пътища за коригиране на очевидните аномалии.

Откъде у нас – спортистите и запалянковците – се появи абсолютната сигурност, че руският отбор е по-силен от гръцкия? Един от играчите на националния отбор публично призна, че „дори не сме отработвали на тренировки ситуация, при която сме принудени да отиграваме”. Тоест, твърде рано сме се определили като победители, обаче руската поговорка гласи - „Не казвай хоп, преди да си скочил”. Някои от спортните ръководители пуснаха в оборот ценната мисъл, че ние, виждате ли, не сме били настроени за слаб противник. Е, ако трябваше да играем срещу Испания или Италия – то е друга работа.

Нека честно си признаем – засега не ни е по мярка нито немският отбор, нито испанският. Ще трябва доста пот да се лее, докато ги доближим по майсторлък. Нима можем да забравим, че неведнъж сме треперили дори преди срещи с такива джуджета като Андора? За какво ни са откровени безсмислици и перчене, когато трябва сериозно да наваксваме по всички професионални компоненти?

Нашите слабости се виждат дори от любителите. Ние сме слаби в пробивите към чуждата врата, най-важното оръжие на нападателя. Да надиграем поединично защитника на съперника, си остава непосилна задача за „звездите” ни. Не можем да играем с глава като повечето западни професионалисти. Имаме ниски показатели за бързина и умора. С една дума - не ни достига професионализъм. Големи амбиции, малко амуниции. Оттук и множеството травми на играчите ни, множеството нарушения в игра и много честите опити да се апелира към съдиите. А нима тези проблеми не са реално отражение на аналогични ситуации в живота на Русия, където човешкият фактор си остава една от най-честите причини за големи аварии и катастрофи?

Инцидентите с нашите запалянковци в Полша са горчиви, въпреки че отговорността не е само тяхна, но и на властите на страната домакин. Всичко, което се случи по време на мача на руския отбор в Полша, напомня сцени от нашия национален шампионат. Същите фойерверки, същите провокационни надписи и рисунки на плакатите. Имаше „престрелки” за радост на „ляхите” (пейоративно - поляци) дори между официалните руски представители и ръководствата на организациите, довели запалянковците. За какво ни бяха „руските маршове” по улиците на полската столица – това е все едно сами да си търсим белята и да предизвикваме безредици, а пък предварително бе ясно, че във Варшава ще има доста агресивно настроени младежи.

Очевидно настъпи време да анализираме резултатите от Европейския шампионат по футбол, също както и играта на нашия отбар, и също така поведението на родните запалянковци. Но ми се струва, че едва ли ще дочакаме обективен анализ на причините за „футболната Цушима”. Не ни достига гражданско мъжество за това. Като цяло, всичко ще си остане „като преди”.

Столетие.ру

18 юни 2012 г.

* Морската битка при Цушима започнала на 27 май 1905 година, в района на остров Цушима (в пролива Цушима) в Японско море, където руският императорски военен флот търпи тежко поражение от японците в хода на Руско-японската война

** орднунг – от немски, порядък, ред