ГОВОРИ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

ЗОРА
Печат

Този автограф на незабравимия Николай Хайтов е върху второто основно преработено и допълнено издание на книгата му “Гробът на Васил Левски”, която издателство “Христо Г. Данов” отпечати през 1987 г. в тираж 80 137 екземпляра. Първото издание – “Последните мигове и гробът на Васил Левски”, се появи две години по-рано в тираж 58 137 екземпляра и свърши за една седмица. Четящите българи познават и следващите му издания: “Гробът на Васил Левски – сборник документи” (2000), “Гробът на Васил Левски” (2002).

На мнозина е известна одисеята на големия български писател в битката за гроба на Васил Левски. Ала няма кой да ни каже какви и колко тревоги преживя, с какво настървение и страст през годините и десетилетията се сражава с българските отродители. По една щастлива случайност съм запазил в архива си стенографския протокол от Творческата вечер и среща с писателя Николай Хайтов, която бе организирана от клуб “Работническо дело” на 28 май 1984 година. По-възрастните си спомнят, че имаше такъв вестник, все още има живи колеги от колектива му, които са присъствали на тази и други подобни срещи с изтъкнати български творци.

На първата конференция за творчеството на Николай Хайтов (октомври 2004) се обърнах към всички, които са го познавали отблизо, да разкажат за срещите си с писателя. Днес аз се отчитам пред паметта му с публикацията на стенографския протокол.

Кирил МОМЧИЛОВ

Както обещахме в миналия брой, публикуваме стенографски протокол от разговори на писателя Николай Хайтов с журналисти. Текстът не е оповестяван досега, запазен е благодарение усърдието и методичната страст на Кирил Момчилов да намира и да съхранява важни документални свидетелства на писатели, историци, колеги журналисти, ценни издания и всичко, свързано с живота и дейността на българските творци.

Трудно е да се повярва, но с всяка изминала година, откакто Хайтов не е сред нас, лъжедмитриевците се роят в прогресия. Може да се каже, че вече има нетленна професия духовен наследник на Хайтов. За първите места в класацията спорът се води ожесточено. А се води ожесточено, защото спорът “кой да води бащина дружина” и най паче да се титулува първи националист (или патриот) предопределя коректно и политическото бъдеще на доста от посредниците в състезанието за гласовете на... избирателите. Не е поетично, няма нищо хайтовско в това наблюдение, но пък Хайтов вече го няма. А спорът за неговото духовно завещание вероятно е с предизвестен край.

Войводата – така го наричахме в редакцията на “Нова Зора”, дойде десетина дни преди да ни напусне завинаги и сякаш се сбогува – беше печален, странно успокоен и неприсъщо кротък. По някаква щастлива случайност наоколо бяхме все хора, които искрено го почитаха и ценяха високо. После, на 3 юли, вървяхме дълго, понесли на рамо последното му ложе, а слънцето печеше немилостиво, близо до централната сграда на БАН имаше дори припаднали от адската жега... И сигурно затова бе някак странно, че на 27 юни в софийското читалище „Николай Хайтов”, където бе организирана паметна вечер за писателя и патрона на читалището, Минчо Минчев сам поиска думата... Иначе преди това изгледахме филма колаж на тв СКАТ, чухме изповедта на доц Ивайло Христов, на Елена Алекова, на Искрен Азманов, слушахме цигулката на Йосиф Родионов...

И през цялото време сякаш се причуваше гласът на Хайтов, че едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш. Плеяда се борят за званието “продължител на делото Хайтово”, но колцина са истинските му продължители?!

Тъкмо затова всеки ред и и дума на големия български родолюбец и талантливия разказвач ще стават по-силни, ще слагат искрящия си печат на достойните и посветените, за да се помни, че и Хайтов “силно люби и мрази” и когото обича – така почита. Който има ухо, ще чуе...

ЗОРА

Н. Хайтов: Аз не за първи път влизам в словесна битка с академик Христов (1). Някой ще каже – кой си ти да оспорваш писаното от един академик, директор на исторически институт? Навремето той беше редактор на една книга, в която си сплетохме шпагите. Но сега е още по-необходимо... Къде е гробът на Левски, интересува всички българи. Това е един голям наш резил – да не можем да установим гроба му, след като нещата са толкова ясни.

На 6 март 1937 г., когато са празнували кръгла годишнина на Левски, във вестник “Мир” излиза една статия по разказ на една жена (2), съпруга на един от поборниците, участник от София в четата на Христо Ботев – Илия Лазаров Джагаров. Тя е съобщила на един журналист (Никола Станчев), който публикува статията (“Де са костите на Левски”), че Левски е заровен от лявата страна на олтара в черквата “Света Петка Самарджийска”. През 1956 година (на 30 май), след първата копка на археолозите, които са правили спасителни разкопки на черквата, още с първото копване и изваждането на плочата намират скелет. Няма никакви следи от ковчег. Краката на заринатия под плочата, тъй като се оказали по-дълги, и за да не ги прегъват, изкъртили няколко камъка от зида и ги мушнали там. Намерени са и телени копчета за навуща...

Съвършено ясно доказателство, да оставим всички останали, че това е гроб не римски, не тракийски... Питам ви как е възможно да има такова фантастично съвпадение – един човек казва, че там е заровен Левски, копаят и там намират скелет. Левски има белези, които са много ясни: единият му зъб е повдигал малко горната му устна, бил е прострелян в ухото и макар да не е напълно сигурно, но е могъл да бъде засегнат и черепът... При една антропологическа експертиза може да се разбере дали скелетът принадлежи на Левски. Добре, но три дни след откриването на този скелет, фотографиран от ръководителя на разкопките Стамен Михайлов и публикуван от него, помощникът на Стамен Михайлов професор арх. Бобчев (3), който води дневник, отбелязва: “На 31 май 1956 г., 9 ч., попаднахме на селет...” И пише в скоби “костите на Апостола”! Същия ден съобщава това на Стамен Михайлов. Бобчев е знаел за тази публикация в “Мир”. Обаче Стамен Михайлов казва – това са римски гробища, защото църквата е строена върху римски гробища. И не е отишъл до сериозен спор или поне да е оставил костите да ги изследват. Защото може да се спори, в спора се ражда истината. Вместо това събират костите в два чувала – имало е още един скелет, обезглавен, което говори пак за някакво “аварийно” погребение – събират ги в два чувала и от този момент костите липсват заедно с всичко, което е било намерено около тях. И никой не може да каже къде са. Търсени са в археологическия музей, в музея на София... Навсякъде отговарят: “Не са при нас.”

За мен спор няма, защото това съвпадение не може да е случайно. Освен ако тази жена не е “ясновидка”. И понеже няма да го приемем, ясно е, че е имала информация. А всички тези неща академикът ги “минава метър”. Една психологическа чертица, неприятна, у нашите българи: през 1937 година се оповестява в печата, че там и там се намират костите на Левски. Не се изискват средства, не се изисква нищо освен един копач и една надница, за да се провери... Но минават деветнайсет години и никой не се сеща да копне, само това. Гроб на национален герой!.. След това пък – намират ги през 1956 година и ги загубват...

Та тази книга сега пиша. Имам всички материали. Сега ви казвам някои неща набързо, без целия арсенал от доказателства. Ето още нещо: професор Стамен Михайлов казва: не са на Левски, защото в разказа на жената на поборника, че мъжът й отишъл заедно с клисаря на църквата, която се пазела от заптиета и ги напили с вино, това не било вярно, защото заптиетата, турците не пиели вино... Ами вземете записките на Захари Стоянов – има цели страници, от които се вижда, че не само пият, ами и как го пият и т.н. В седемтомната история на Ловеч на четири места има научни съобщения – биографията на Али Чауш или на други, където между другото се казва какъв табиет имал да си изстудява виното и с какви мезета го пиел... Маса доказателства, че въпреки религиозната забрана, турците са пиели вино.

Вторият “силен” аргумент – че са повикали антрополог – д-р Боев (4) – който дошъл и на място казал, че това не са кости на Левски, а кости от възрастни хора. А самият д-р Боев публикува статия през 1981 година (“Относно гроба на Апостола”, в. “Пулс”, 26 май 1981 г.), в която казва, че изобщо не се е докоснал до този скелет, който са намерили и дори въобще не го е виждал, показали са му други гробища...

И третият аргумент – че стената минава през коленете на погребания ясно говорело, че църквата е направена върху гробището. А защо тогава не е изравнен темелът? Кои са тези зидари, които за две счупени кости ще го строят така?

За мен няма никакво съмнение, че Левски е погребан там. Но костите липсват. Може и да са унищожени. Всичко е възможно. Но поне да бъде сложена там една табела, на която да пише, ако щете “според народното предание...”(5) Макар че не е точно така. Има живи свидетели. Който е влязъл пръв, е написал книга. Той е намерил копчетата. Бобчев живее, на 93 години е, но е с бистър ум като Михаил Арнаудов. Всичко разказано го има в дневника му. Дневникът му беше при мен. В комисията не е включен нито един от тези живи свидетели, а са включени хора, които са чули нещо и са с една предварителна настройка срещу публикациите в печата. Дразнят се от публицистите, които “се месят” в тяхната научна сфера. Да не им развалим с нещо спокойствието. Но ще им го развалим...

От биографията на Левски, онова, което за мен е интересно, онова, което е и от масов интерес, е, че залавянето на Левски не е по предателство. Досега се смяташе, че го е предал поп Кръстю (6) – това е официалната версия, която се поддържаше. Оказа се, че няма нищо подобно. Доказателствата:

Страшимиров (7), а след него го възпроизвежда и Унджиев (8), твърди, че който е председател на комитета, той е и предателят. Тъй като председателят, според едно известно писмо на Левски, е злоупотребил с комитетски пари и Левски го е мъмрил. Писмото е адресирано до председателя. И Страшимиров прие, че председател е поп Кръстю и твърдеше, че е поп Кръстю. Унджиев взе от него тази аргументация. Оказа се обаче, че поп Кръстю не е бил председател на комитета. Председател на Ловчанския комитет е бил Марин поп Луканов. Това твърди и Димитър Пъшков, и Иван Драсов. Напоследък се намериха и други доказателства, че Марин поп Луканов е взел тези пари за временна употреба, смятал е да ги върне, но междувременно го арестували... До него е отправено писмото на Левски! Ако поп Кръстю е желаел да предаде Левски, който е бил повече от едно денонощие в Ловеч, защо ще е необходимо да чака да излезе от Ловеч, да тръгне и да хване гората, където няма гаранции, че ще го хванат. А не са го арестували и хванали в квартирата, където е нощувал... И второ – това ни се подсказва от описанието на Николчо Цветков. По-напред вървял Николчо Цветков, а на петдесет метра зад него Левски. Заптието, което ги срещнало – Али Чауш, патрул, попитало най-напред Николчо къде отива. Той казал – ходя за бакър. Ами тоя зад тебе кой е? Нямам нищо общо с него, рекъл. В това време приближава Левски. Попитал го и Левски отговори – аз съм от Ловеч, познавам те, ама ти не ме познаваш, имам тук лозе, ще ми носят тор, та идвам да проверя колко коли тор ще ми докарат. Заптието не казало нищо и си тръгнало. Левски го е подценил. Те два пъти се били срещали с него, последния път – преди година. Заптието е помак, той знае, че на втория ден на Коледа жива душа не можеш да накараш тор да прекарва. Разбрал, че онзи го “премята”, отишъл при каймакамина, събрал десетина души и пристигнал точно на часа, когато е трябвало да бъде горе. Когато залавят и връзват Левски, Николчо Цветков и ханджията, натоварили Левски на каруцата и ударили хубав бой на Николчо Цветков и на ханджията, за да кажат кой е тоя. Ако е имало предателство, въобще е нямало да ги питат, защото са щели да знаят кого залавят.

следва

Бележки:

1. акад. Христо Ангелов Христов (1915-1992). От 1963 до 1989 г. директор на Института по история на БАН

2. Мария поп Павлова-Джагарова

3. проф. арх. Сава Бобчев

4. д-р Петър Боев – антрополог

5. Паметна плоча на църквицата бе поставена едва през декември 2000 г. На освещаването й присъства и Николай Хайтов. За този ден той се изповядва: “Имах чувството, че Дяконът бе там, сред нас, и че го виждах за първи път усмихнат... Падна ми камък от сърцето, когато забелязах, че някои от присъстващите на освещаването на надписа бяха просълзени... Освободих се от заседналото у мен огорчение, породено от обществената апатия към гроба на Апостола.” А имаше Решение №10/24.04.1986 г. на Президиума на БАН, в което се препоръчваше на Съвета за духовно развитие към Министерския съвет... Факт е, че плочата бе поставена и изкъртена в годините на “демокрацията”, за да стигнем до повторното й откриване на 16 февруари 2012 г. На черния мрамор днес се чете: “В олтара на тази църква според народната памет и редица научни данни родолюбиви българи са погребали през 1873 Апостола на свободата Васил Левски Йеродякон Игнатий”

6. Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881)

7. Димитър Страшимиров (1868-1939)

8. Иван Унджиев (1902-1979)

9.Стефан Стамболов (1854-1895). Министър-председател на България в периода 1887-1894 г.