ВИЗИТАТА НА ПУТИН И ИЗРАЕЛО-РУСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Джордж ФРИДМЪН
Печат

Руският президент Владимир Путин пристигна в Израел на 25 юни, на първото държавно посещение след връщането си в президентството. Визитата беше организирана още в средата на май и затова поне част от дневния ред бе определен преди последните събития в Сирия и Египет.

Интересното в израело-руските отношения е, че макар и очевидно двете страни да оперират в едни и същи зони на икономически интереси, преследвайки различни цели, техните интереси не винаги са противоположни. Лесно е да се определят териториите, където и на Израел, и на Русия не им е все едно какво се случва, по-трудно е да се определят пътищата, по които те комуникират. Затова е сложно да се определи значението и на тази визита извън онова, което се случва.

Един пример в това отношение е Азербайджан. В момента Русия е главният доставчик на оръжие за Азербайджан, като в същото време и израелците доставят на същия клиент значителни количества оръжие, и дори нещо повече - както изглежда, те използват това обстоятелство, за да наблюдават Иран от територията на Азербайджан, а според слухове, не е изключено и да го атакуват оттам. Русия, която поддържа Армения, страна, с която Азербайджан воюва в края на 80-те и началото на 90-те години, а и в момента чисто технически е все още във война, би трябвало да се противопостави на тези действия на Израел, тъй като застрашават Иран, но Русия не би искала той да стане обект на външна атака.

В същото време Русия не се чувства застрашена от действията на Израел в Азербайджан, както и Израел не се интересува от случващото се в Армения. И двете страни просто присъстват там, и двете имат своето влияние, и двете считат, че Азербайджан е важен, и двете оперират по начин, който би трябвало да доведе до конфликт, но в края на краищата това не се случва.

Същото важи и сега, непосредствено за случая със Сирия, където беше свален турски военен самолет. Инцидент, който придаде неочаквана динамика на визитата на Путин.

За да разсъждаваме по случая обаче, трябва да се съобразим с руската и с израелската стратегия и със странната липса на тяхната пресечна точка в Сирия.

Руската необходимост от отвличане на вниманието на Съединените щати

Русия има комплексни отношения в региона, в частност фокусирани върху Сирия и Иран. И в двете държави руският интерес е разбираем. Путин, който каза, че гледа на разпадането на Съветския съюз като на геополитическа катастрофа, сега вижда като първостепенен враг на Русия Съединените щати. Неговото разбиране е, че САЩ не само използваха разпадането на Съюза, за да разширят НАТО на територията на бившия СССР и Балтика, но също така се опитаха да обградят и сдържат Русия чрез подкрепа на продемократичните движения в региона и чрез използването на тези движения в излъчване на проамерикански правителства. Така Путин разглежда себе си като въвлечен в дуел със САЩ и всичко, което представлява бившият СССР.

Руснаците са уверени, че те печелят битката. И затова Путин не е заинтересуван кой знае колко да доминира в страните от бившия СССР, тъй като е сигурен, че САЩ също не биха могли да доминират там. Това дава на Русия пространство за маневриране и й осигурява възможност да установява икономически и политически отношения с тях така, че руските интереси да бъдат защитени. В допълнение, Русия спечели неимоверно много от войните, които САЩ водят в ислямския свят. И то не чак толкова за това, че войните отчуждиха мюсюлманите, макар че и това има значение. Онова, което помогна най-много на руснаците, беше, че тези войни погълнаха цялата стртегическа „честотна лента” * на американците.

Очевидно военните и разузнавателните възможности на американците, с които е трябвало да решават задачата по поддържане на движенията и режимите в близост до границите с Русия, не са били използвани по предназначение, а главно за туширане на конфликтите вътре в ислямския свят. По-важното е, че и стратегическата, и интелектуалната „честотни ленти” на американците, които вземат политическите решения, са отклонени в друга посока. Така Русия се превърна във вторичен стратегически интерес след 11.09.2001 г. Подкрепата от страна на САЩ на съществуващи вече движения беше чиста инерция и когато руснаците успяха да парират усилията на американците в тази посока, последвано от разцепване на тези движения, се оказа, че американците нямат повече ресурс за отговор.

Русия също спомогна американците да останат „вързани” за Афганистан. Тя улесняваше снабдяването на американските бази в Централна Азия чрез осигуряване на необходимите коридори за доставки. Така Русия успя да създаде нови реалности в региона, в който беше и си остана доминираща сила, без да оставя място за съперничество на когото и да било.

В тази връзка конфликтът в Близкия изток е ценен за Русия, тъй като й дава възможност да остане вторичен проблем за глобалната сила. С приключването на войната в Ирак и с приближаващия край на войната в Афганистан обаче нараства и възможността САЩ да намерят ресурсите и необходимата „честотна лента” за възобновяване на дуела за руската периферия. Това, естествено, не е в интерес на Русия, която има интерес да насърчава всеки процес, който продължава да задържа вниманието на американците в ислямския свят. Сега най-главното е поддръжката, която оказват за Сирия и Иран. Ако трябва да бъдем по-прецизни, нека подчертаем, че Русия не поддържа безрезервно тези две страни, по-скоро тя се противопоставя на мерките, които биха могли или да отслабят Иран, или да подкопаят сирийското правителство. От гледна точка на руснаците самото съществуване на тези режими представлява мощен „магнит”, който отклонява вниманието на САЩ.

Израелската позиция за Сирия

Този въпрос ни връща отново към визитата на Путин в Израел. От руска гледна точка Сирия не е някакъв страничен проблем, а важна част от нейната стратегия. В това отношение чувствата на Израел са по-комплексни. Докато съществуваше СССР и Сирия беше негов съюзник, режимът на Башар ал Асад представляваше сериозна опасност за Израел. С падането на Съветския съюз Сирия загуби своя покровител и заплахата за Израел намаля. Оттогава насам сирийците при Ал-Асад имат две добродетели от израелска гледна точка. Първата е, че те са предсказуеми. Техните интереси в Ливан се въртяха около финансови и политически въпроси, които се възприемаха с разбиране от израелците в замяна на една военна активност, която Израел не би могъл да толерира.От тук нататък сирийските интереси не съдържат никакъв конфликт с Израел. Сирия държеше „Хизбула” под контрол и това продължи до момента, в който САЩ ги прогониха от Ливан през 2005 г.

Второто предимство на режима на Ал-Асад по отношение на Израел, е, че той не е сунитски, а на алауитите, които са шиитска секта. През 2000 г. Израел и Западът считаха, че главната заплаха идва от сунитите. И „Ал Каида”, и „Мюсюлмански братя”, и „Хамас” са сунити. През изминалото десетилетие корумпираният режим на алауитското малцинство се оказа предпочитан от Израел, вместо сплотеното мнозинство на ислямистките режими на север. Не беше сигурно доколко радикално може да стане това правителство, но като по-рискови се възприемаха сунитите за разлика от шиитите.

Позицията на Израел по отношение режима на Ал-Асад се промени през миналата година в широк диапазон - от надеждата, че режимът може да се задържи, до хипотезата, че съществува вероятност режимът да падне. Последното беше съпроводено със съответна подготовка за промени във външната политика на Израел при евентуална смяна на режима в Дамаск. Подобна динамика на прогнозите на практика преосмисли позицията за това кой режим би бил по-опасен. С изтеглянето на Щатите от Ирак и запълването на създалия се вакуум от Иран, той стана по-голямата заплаха за Израел, отколкото „Хамас” и сунитите. Това би означавало, че сега Израел желае повече евентуален сунитски режим в Сирия, за да може по този начин да се блокират амбициите на Иран.

При подобно развитие на събитията израелските и руските интереси сякаш започват да се разминават. Същевременно израелците много добре разбират, че имат твърде ограничен ресурс да въздействат на ситуацията в Сирия. В случая те са повече странични наблюдатели, които се надяват нещата да се развият в тяхна полза. Това дали ще фаворизират една или друга фракция в Сирия, няма особено значение. Разбира се, една открита израелска поддръжка за която и да е фракция в Сирия, би докарало проблеми на самата фракция. В този смисъл Сирия се явява измерител за границите, в които Израел има ресурс да упражнява своето влияние.

Иначе това, което се случва в Сирия, е от изключително голямо значение за Израел, но както споменахме, той не притежава необходимата мощ и влияние,с които да повлияе на процесите там.

Съвпадения на интересите

За разлика от Израел руснаците имат ресурс, който би им осигурил както необходимата мощ, така и влияние в региона. Оръжието, което изнасят за Сирия, може да помогне на режима да оцелее. Възможността им да блокират, или да заобикалят санкции, помага както на Иран, така и на Сирия. Разбира се, Русия не може да наложи решение на проблема, но е в състояние да създаде обстоятелства, които биха въвлекли и ангажирали САЩ в неговото решаване. В същото време трябва да се отбележи, че руснаците също имат своите проблеми с ислямистите в Северен Кавказ. Тези групи са предимно сунити, но сунитите са твърде разнообразни. И докато руснаците в момента искат да попречат на радикалните сунитски групировки в Сирия в опитите им да вземат властта, те имат възможност да вземат много елегантно компромисно решение.

Решението се състои в това да се договорят с по- умерена сунитска група, с която руснаците биха могли да работят, на която да бъде предадена властта, в случай че оставането на Ал-Асад и неговият режим на власт стане невъзможно.

Визитата на Путин има за цел да изнерви Съединените щати и да положи основите за промени в отношението на Израел към Русия, което в дългосрочна переспектива би осигурило добра „възвращаемост”. Има някои неща обаче, от които израелците се нуждаят, и те ще бъдат предявени на Путин. Те не могат да контролират смяната на режима в Сирия, докато руснаците до извесна степен могат да го направят. И тук руските и израелските интереси съвпадат. Израел би толерирал оцеляването на режима на Ал-Асад при условие, че Сирия няма да стане сателит на Иран. При такъв сценарий Русия е в състояние да контрабалансира Иран в случай, че режимът на Ал-Асад оцелее. Ако режимът падне, и Русия, и Израел имат интерес от замяната му с по-умерен сунитски режим. Тук е и моментът, в който Русия ще трябва да вземе решение, ако приемем, че има възможност да повлияе на изхода от ситуацията в Сирия. В дългосрочна перспектива един умерен сунитски режим би бил в неин интерес. В краткосрочна перспектива обаче, Русия би предпочела режим, който да може да създаде най-големите проблеми на САЩ, т.е.това е или режимът на Асад, или радикален ислямистки режим.

Всички тези линии на геополитически интереси имат своята пресечна точка. В отговор на свалянето на своя самолет Турция реши да свика среща на НАТО. В същото време не е подготвена за едностранна интервенция в Сирия, но при положение, че е загубила самолет, може да поиска от НАТО някакъв вид интервенция. Турция беше враждебно настроена към Асад още отпреди и това й дава възможност да призове Алианса за реализиране на собственната му обща отбранителна политика.

Не се знае как ще отговори НАТО, освен че реториката ще бъде много напрегната, а желанието за военни действия сдържано. Евентуална интервенция на НАТО не би разтревожила нито Русия, нито Израел. От руска гледна точка интервенция на НАТО с включването на мащабни военни сили на Щатите би било най-доброто, на което тя би могла да се надява, и особено ако НАТО затъне при военните действия, каквато тенденция се наблюдава междувпрочем при подобни интервенции. От израелска гледна точка, ако НАТО поеме отговорността за изхода от ситуацията в Сирия, това би било най-добрият зар за Израел. Твърдо най-добрият.

Разбира се, всичко това не беше сложено на масата, когато се подготвяше израело-руската среща. По това време целта на срещата беше да се проучат различията по различните теми, и в частност Сирия.

След неотдавнашните събития обаче ползите от възможно въвличане на НАТО в конфликта в Сирия, колкото и да е невероятно подобно развитие, са нещо, което Русия и Израел трябва да съгласуват. Разбира се, нито Русия, нито Израел са членове на НАТО, а да се накара която и да е натовска държава да се ангажира с вкарването на войски в Сирия, е малко вероятно. Някои неща обаче, които изглеждаха като безсмислена дискусия преди, сега вече придобиват актуалност.

Израел би желал Русия да служи като лек противовес на Съединените щати, но без самият той да си разваля отношенията със САЩ. Русия пък би желала да има допълнителни възможности в Близкия изток извън Иран и Сирия (т.е. Израел), но без да отчуждава тези две държави от себе си. Само че такива вероятности не съществуват. Когато се задълбочим в странните отношения между Израел и Русия, взаимно въвлечени в едни и същи зони на своите геополитически интереси, които не винаги се пресичат, отговорът започва да се появява.

Съществува много малък конфликт между руските и израелските интереси, защото никоя от двете държави не е толкова мощна в региона, колкото би желала да бъде. Русия има някои опции, но те не са като онези по времето на „студената война”. Израел пък има много малко влияние върху възможните последици на ставащото в Сирия или в Египет. Но все още съществува взаимен интерес и двете страни да се правят на по-мощни, отколкото са. И държавната визита на руския президент може да спомогне самата среща на високо ниво между Русия и Израел да послужи за тази цел.

GEOPOLITICAL WEEKLY “STRATFOR”

Превод: Е. Енев