ПИЛЕЕМ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯ СИ ПОТЕНЦИАЛ

Еню ДИМИТРОВ 2012 - брой 24 (2012)
Печат

В дните преди и след празника на българската култура, приключи “турско-катарската сага”, разиграна на наша сцена и с наше, макар и формално участие.

Турция проведе блестящо подготвена отпреди геополитическа атака. Тя придаде на лансираните по време на тристранните разговори проекти за скоростен път Русе-Свиленград и на язовира на р. Тунджа, форма едва ли не на много желани и изгодни за нас инициативи. При това и към Катар, и към нас, тя разви атаката си със прийоми от арсенала на своята неосманска доктрина за “Стратегическата дълбочина” в отношенията си към владенията на бившата Османска империя. Подхвърли ни примамката за катарския газ, и си поиска най-апетитната част от приетата още преди 30 години наша Единна транспортна система – пътят Русе-Маказа. Тази част, междувпрочем, засяга и много други страни и има още по-стара история и не по-малко значимо бъдеще като алтернатива на Протоците.

Отрицателните последствия от реализирането на тези проекти в предлаганите от Турция варианти са до такава степен значими, че оправдават наименованието на прохода Хаинбоаз, през който трябва да премине скоростният път.

Би било оправдано то и така да си остане, ако се реализират. И на турски, и на арабски иметото означава “Предателският проход”. Излишно е да напомняме, че този път е съчетание на части от европейския коридор № 9, който и така ще се строи, и води до егейските гръцки пристанища и магистрала “Марица” (част от европейски коридор № 4).

Европейските коридори с европейски пари

Не е ли логично това, тъй като ние и сега не можем да усвояваме европейските фондове. Магистрала “Марица” веднъж бе използвана в лансирана от Турция подвеждаща сделка - “инфраструктура срещу покупка на ток”, в съчетание с проекта “Горна Арда”, скритата цел на която беше Турция да получи безплатно регулираните води на тази река от стратегическо значение за нашата енергосистема. Сделката се оказа полезно-неуспешна, но ние трябваше да платим неустойки заради безумието на Иван Костов. Разбира се, те незабелязано бяха платени в разходната част на “Цанков камък”. И тогава, и сега тези сделки са незаконни. Провеждат се без конкурс, с разбираемо скрити цели, като някакви “нови инвестиционни намерения” за публично-частно партньорство.

Обидното е, че и сега Турция има такива цели. Незнайно защо, те не се забелязват или съобщават. Освен намерението й да избегне по възможност плащането на дължимото за преминаване на нейния ТИР-транспорт през България за дълъг период от време - 35 години, тя цели да използва по същия начин и трансевропейската водна магистрала Рейн-Майн-Дунав. Тя трябва да бъде наш, а не неин приоритет, който не бива да отстъпваме с лека ръка. Такава отстъпка вече е много висока цена за “приятелското” потупване по рамото и яловата идея за катарския газ. Думите на катарския премиер Ал Тани, че “Турция е ключ към Близкия изток и към Западна Европа, а България е продължение на това” е само отчасти вярно. Всъщност България е “ключът” не само към Близкия изток, но и към Далечния изток в това число и към Китай. Чрез комбинирани превози през наша територия и Черно море, каквито се планираха, ние можем най-малкото през три дестинации да достигнем до тази важна далекоизточна страна. А да не забравяме и Африка. Точно тази роля – на мост за три континента, обаче иска Турция, приспивайки ни, за да ни я отнеме. Или да ни отреди второстепенна, дори третостепенна роля в усвояването на този път. Покрай другото, това значи ние сами от морска да се превърнем трайно в крайбрежна държава.

Освен геополитически ущърб ние можем да понесем и преки финансови и икономически загуби. Не само защото нашите граждани ще трябва да плащат наравно с турските, за да формират възвръщаемост на концесионните такси и проекта като цяло, а и по други причини. Този път ще отклони значителен товаропоток от строящите се в момента магистрали. Мостът през Видин-Калафат по коридор № 4 остава непокрит и необезпечен с товари, а това означава, че ще се затрудни и възвръщаемостта на тези важни инфраструктурни проекти. Те не са само наши, а и европейски. Налага се изводът, че продаваме геополитическия си потенциал и икономическите изгоди от наши алтернативни сегашни и бъдещи проекти на едро и на зелено. Или по точно, раздаваме ги като погача на задушница – за бог да прости България.

По същия начин стоят нещата за отдаване на концесии на строителството на язовири, за които се учредяват дори проектни компании, без ясни разчети каква ни е изгодата. А дали към това не е нацелена и продажбата на БДЖ? Изглежда, че поуките от водните концесии и продажбата на ЕРП-тата са ни недостатъчни. Най-вероятно капанът на Догановите хидроенергийни проекти скоро ще щракне отново. Примамката, а вероятно и комисионите са заложени. Както може да се очаква, със сигурност става въпрос за язовири на южните български реки, водите на които вече изравнени, ще трябва да потекат към полетата на Турция. Те всички обаче са пригодни за трансграничен износ на вода, ако има излишък от такава, но срещу заплащане.

Фрапиращо най-неизгоден е проектираният язовир на р. Тунджа, който е проучван щателно и оценен като неизгоден за нас още преди 30 години. Трябва да се помни, че отстъпването на строителство на изравнители на наша територия на друга, която и да било страна с цел тя да ги използва, е равносилно на отстъпване на територия. Това бе заявено на Турция още преди 1989 г. И то в най-добрите години на българо-турските отношения, когато България бе все още уважавана страна. Турция никога не би направила това. Язовирите на реките Тигър и Ефрат - 17 на брой, са красноречив пример за това. Тя не би построила и язовир на р. Тунджа на предвиденото за сега място, ако тази река е нейна. А тя е 100 % българска.

Територията на България не е изоставен полски имот, за да я даваме на изполица. А Ангорският договор и Конвенцията към него, междувпрочем, забраняват и това.