БЪЛГАРСКАТА ГОЛГОТА

Зора
Печат

...И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем:
Тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота, непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония.

П. К. Яворов

Народният поет Иван Вазов, най-чувствителният кардиограф на българската съдба, писа през 1884 година в стихотворението си “Не даваме я!”:

Не даваме я, не - земята мила,
земята на светите ни отци.
Не даваме праха на Самуила,
ни славата на двамата светци!


Пак той, в стихотворение, посветено на смъртта на Дамян Груев, изрази най-дълбоко чувствата на българите от свободните предели на родината, които усещат и върху себе си веригите на своите братя по кръв. Жив пример за приемственост между възрожденските борби и борбите на македонските българи е делото на братовия син на Хаджи Димитър, войводата Кръстьо Асенов, който захвърля мирния живот, за да сложи главата си за така мечтаната всебългарска свобода. Ами примерът на Христо Чернопеев от с. Дерманци, Ловешко, на Марко Лерински от Котел, на Лука Иванов от Панагюрище? Да споменаваме ли имената на Пейо Яворов, на Стоян Михайловски, на Антон Страшимиров?
А не е ли най-характерен случаят с ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, който беше предопределен от съдбата да извърви в историята недоизминатия път на апостола Васил Левски? Както някога, по времето на Априлското въстание, четите и въстаниците се заклеваха над Евангелието, ножа и револвера (когато нямаше Евангелие, заместваха го “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов). Много сестри на Райна Княгиня шиха нейното знаме със свещените заклинателни думи: “Свобода или смърт!”.
И все същата възвишена национална платформа - обикновените турци не са врагове на българите, техен общ враг е кървавото султанско правителство.
Замисли ли се човек за националното движение в Македония, чува глухите подземни удари на шепата идеалисти, наречени солунски атентатори, как прокопават тунел не под Банк Отоман, а под самото сърце на една омразна империя. Вижда войводата Марко Лерински, опрян на твърдия зид в с. Пътеле, как умира и не може да умре, а духът му се слива с вечността. Отнякъде се задават смъртните дружини на Странджа и изпод листата на дърветата зазвучава химнът на преображенци “Ясен месец веч изгрява”, сътворен от войводата Яни Попов. Ето хайдушкото божество Гоце Делчев как моли Яворов да му напише “Хайдушки песни” и Кирил Христов да му сътвори “Ода на камата”, защото какво е едно революционно движение без собствена ода? И после - същият Гоце Делчев, прострелян баладично (като Хаджи Димитър) край с. Баница, Серско, когото другарите му не искат да оставят на врага, защото къде може да се върви нататък без Гоце?
Ах, знаеха за какво и как да умират тези великомъченици! Изумен от смъртта на Гоце Делчев, писателят Антон Страшимиров възкликва от името на окървавената родина: “Какви начини за славна смърт има? Кажете ми ги: аз крия в пазвата си нова плеяда синове, готови за смърт”. А майката на Гоце Делчев, тая неоповестена светица, която е загубила вече един син, когато научава черната вест за Гоце, само простенва: “Нек ги тепат, нек всички майки раждат такива синове...” Къде е тоя пиедестал, където може да бъде поставен майчиният подвиг, кажете?
Няма кътче от българската земя, което да не изпрати по примера на Султана Делчева своите синове в огъня на борбата за свобода на поробените братя, защото знайно е, свободата се добива само с кръв, както пише в своята “Видрица” неистовият поп Минчо Кънчев, когато научава за смъртта на своя син: “Нека бъде курбан, Бог да го прости! Царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става!” И така от Охрид до Черно море и от Дунав до Бяло море народът ни, по думите на поета, начерта своя кървав жертвен кръст в името на свободата. Ненапразно е казано: “Истината е скъпа, свободата е свята”. И човек трябва да се бори за тях. Ако честно се е врекъл на истината и свободата, той непременно ще има очи да види как далече над Самоков, към Рила и Пирин се изнизват четниците безсмъртници на най-голямата революционна организация на Балканите и в Европа - ВМРО. Ако вдигне глава към небето, ще прочете изписани с жарта на българската кръв имената на Гоце Делчев, на Михаил Герджиков, на Георги Кондолов, на Пейо Яворов, Кръстьо Асенов, Борис Сарафов, Стамат Икономов, Пере Тошев, Лазар Маджаров, Марко Лерински, Гьорче Петров, Дамян Груев, Иван Гарванов и хиляди знайни и незнайни мъченици на свободата. Така бяха записани в народната памет и героите на Априлското въстание, за да останат навеки. Тя, народната памет, е пантеонът, който може вечно да съхрани подвига в името на Родината и паметта за мъчениците на мъчениците на идеята и свободата.
Години след тежките погроми на България, спомняйки си примера на илинденци и преображенци, Антон Страшимиров завършва една своя статия с думите: “Ние днес не смеем да говорим, не че ни е страх: Ние не се страхуваме. Но думите ни са подсечени от това, що стана. Станете всички! Не се гаси туй, що не гасне!” Такава е диалектиката на историята от памтивека до во веки веков - умират най-добрите синове на народа, но самият народ не умира никога.

Прости, родино триж злочеста,
прости разблудното си чадо.
Ще бъда твой! Кълна се, майко,
кълна се в хилядите рани
на твоята снага разбита;
кълна се и в мечтите твои
за бъдащност честита;
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до Черноморските води!
И тоя кръст на дух свободен
всегдашния ще бъде път...


фрагмент от поемата “Нощ” на Пейо Яворов