ТЕЗИ ВОЙНИ НЕ СА МОИ

Таньо КЛИСУРОВ 2012 - Брой 17 (2012)
Печат

Няколко дни, след като написах статията си, в Афанистан бе ликвидиран терорист, който под маската на афганистански войник бил обучаван от български военни. От една страна, добре, че терористът е ликвидиран. От друга обаче, дали това няма да предизвика ответна реакция на талибанската съпротива срещу нашите войници с поредни български жертви?А защо не и срещу България под форма на някакъв терористичен акт? Наивен ли е този въпрос? Според мен той прави размислите в статията ми още по-актуални.
След настъпването на демокрацията големият писател-сценарист Христо Ганев написа в своя статия, че всъщност се е провела третата световна война, защото светът се е преразпределил. Не зная дали тази теза е изцяло приемлива, но все пак по-важното е, че човешка кръв не се проля. След въпросните събития голяма четвърта война не е имало, но десетки малки войни като раэгарящи пламъците си огнища постоянно съществуват в света.

И България, която дори под диктата на Хитлер не изпрати нито един войник на Източния фронт, участва в днешните военни събития.
Мотивът е общ фронт срещу тероризма. И ние искаме да дадем своя принос. Това е официалната мотивировка за намесата на войските на НАТО в Ирак и Афганистан. Малко по-различна е мотивировката за подпомагане на опозициите в Египет, Либия, зреещите намерения за намеса в Иран и Сирия. Прозира обаче и нещо общо – в тези държави да се установи демокрация от западен тип. Ето това никъде в ислямските държави със свалени бивши режими не е станало и не се очертава да стане. Нещо повече - положението там се влоши, атентатите срещу мирното население, срещу окупационните войски станаха ежедневие, жертвите и сред цивилните, и сред военните растат. Не искам да обсъждам кой има интерес от всичко това. И не стоят ли на дъното петролните интереси на великите западни държави? Моят въпрос е чисто човешки: защо мен, българина, не може да ме направи съпричастен, смисълът на тези войни? Защо не мога да ги почувствам с разум и душа, както чувствам битките при Сталинград и Курската дъга, героичния десант на западните съюзници в Нормандия или в Сицилия? Защо като гледам кадрите от онези битки по телевизията или в киното, очите ми се насълзяват, а награждаването на българските войници след завръщането им от Ирак и Афганистан ме оставя хладен? Зная, нашите днешни бойци също са рискували живота си, но респектът към жеста им не може да се превърне в преклонение. Може би защото те са наемна армия, хора на заплата, за да воюват, хора, които не са се хвърлили в битката, за да защитят някаква значима общочовешка идея или родината си, а за да припечелят някой лев далеч от обеднялата си родина, предлагаща им безработица и оскъдица.
Вероятно думите ми ще събудят възражение, а може би и възмущение. Уважавам и другите мнения, но аз изказвам моето. Споделям мъката на близките на загиналите и ранени наши войници в Ирак и Афганистан, тези близки сигурно също не са преизпълнени от „патриотични“ възторзи. Да загубиш сина си, или да ти го върнат осакатен, е неизмерима цена. И никакви модерни военни доктрини не могат да го оправдаят. Професионалните военни сигурно имат своите теории, че „така трябва в новите условия“. Ние, поетите, мислим другояче: подобни войни на чужда територия не оправдават смисъла си, щом загиват хиляди и военни, и цивилни, и деца, и жени, и старци. Не става дума колко ни струва участието като данъкоплатци. То си е аргумент на политиците. Става дума за цената на човешките животи, които се погубват заради не съвсем ясни от хуманна гледна точка идеи.
Тези войни не са мои. Обвинете ме в назадничавост, в ретроградно мислене, може би и като „враг“ на армията. Особено ще ме засегне последното. Защото и аз съм мъкнал на гърба си две години лека картечница „Дегтерьов“, и аз съм нахлузвал противогаз по възвишенията край днешния Симеоновград, и аз съм давал дневалства и караул. Но по-важното: и аз съм възмъжал в редовете на Българската армия, която навремето се наричаше народна, а първото си отпечатано стихотворение видях на страниците на националния армейски вестник. Обичам и уважавам армията. Не онази, която навлиза заради чужди интереси в Унгария (в миналото) или в Ирак (в наши дни), в Чехословакия или Афганистан, а армията, която с бойния си вик „ура“ се сражава край Люлебургаз и Одрин, на Южния фронт, където гениалният Дебелянов написа забележителния стих: „Той не ни е вече враг“, армията, дала урок на хитлерофашистите при Драва–Соболч.
Тези войни не са мои. Убеден съм, че така мислят и голяма част от българите. Не съм упълномощен да говоря от тяхно име, но живея сред тях, усещам настроенията им, зная тегобите им. Поетът може да си позволи да изрази различно мнение, или да обобщи истините на обикновените хора, така, както ги е усетил и разбрал, защото не се изказва от парламентарната трибуна или от името на официална институция и партия. Затова и споделям позицията си. За някого тя ще е „погрешна“, за немалко хора – вярната.
Иска ми се и моята държава да има своя собствена позиция най-сетне, да не поглежда постоянно с кой крак тръгва Големият брат (някога) и Биг брадър (днес). Дали това ще е възможно скоро? Едва ли. Но все пак надеждата остава, че един ден ще може да каже: „Тези войни не са мои!“