ОЩЕ ВЕДНЪЖ... ЗА БЕДНОСТТА

Петър АНАСТАСОВ 2012 - Брой 15 (2012)
Печат

Тази година българите преживяха незапомнено студена зима. Според не по-малко студената януарска статистика на Евростат България остава на опашката в Европейския съюз по размера на минималната работна заплата. Със 138 евро минимално възнаграждение страната ни е последна в Еврообщността. Преди нас е Румъния със 162 евро. Между 200 и 300 евро е минималната заплата в балтийските републики и Унгария, а между 300 и 400 евро - в Чехия, Словакия и Полша. Не съм седнал да пиша тези редове, за да спекулирам с официалните съобщения на Евростат, а за споделя страха си от нещо много по-унизително, по-отчайващо и по-безсперспективно. Става дума за шокиращата бедност на един народ, който е на път да се раздели с измъчената си надежда, че утре ще се събуди от мрачния сън на обедняването и прокудените му синове и дъщери ще започнат да се връщат в бащините си къщи.
Днес екзистенциалната драма на Дебелянов се превръща в тежка социална прокоба на едно поколение, което си отива от тоя свят омерзено, и на едно следващо поколение, което не вижда смисъл в завръщането. Старата България си отива от тоя свят, разочарована от историческата си участ, от неосъществените си идеи и от безсилието си да тръгне по един друг път, а новата България е заплашена от модерните потресения на отродяването. Защото бедността е не само криза на семейния бюджет в удовлетворяването на елементарните физиологически потребности - тя е криза на родолюбието, на самоуважението, на достойнството, на самочувствието.
Всички тези неща характеризират днешния национален статус на българския народ, обезправен, забравен от приятели и врагове, заровен като кърт в абсурда на своя ъндърграунд. В крайна сметка ровенето в боклукчийските кофи не е само тревожен уличен прецедент на един променящ се свят, а тежко доказателство за социалното равнодушие и безсърдечие на един свят, който не иска да се промени.
Знам, че моят патос ще подразни мнозина. За всичко си има причини, ще кажат някои. Не може с магическа пръчка, ще добави друг. Момент! За магическа пръчка става въпрос! Защо да не приемем, че някой съзнателно крие магическата пръчка, която може да поправи една въпиюща несправедливост? Защото българската бедност е една несправедливост! Защото българският народ нито е по-мързелив, нито е по-разхайтен, нито е по-бездарен от останалите европейски народи. Българската земя не е по-безплодна от земите на останалите европейски държави. Тя го е доказала отдавна и това се знае по целия свят. Тази земя ражда всички плодове и зеленчуци, които днес трудолюбивите наши търговски организации внасят от близки и далечни страни, за да се прехранва прогресивно намаляващото българско население.
Колкото повече намалява населението, толкова повече се увеличава вносът! На храни! Представете си! От това много печелят търговците, разбира се и... много губят купувачите.
Не ви ли учудва фактът, че вече две десетилетия демократичната българска политическа класа уж се занимава с тези въпроси, но се стигна до там, че накрая започнахме да внасяме яйца! Цените ги знаете.
Съгласен съм. Това е патетика. Случвали са се подобни неща, ще продължат да се случват, ще вземем мерки, казват министрите и пр.
Става въпрос за друго. Имам чувството, че съществува някакъв потаен консенсус между разноцветните представители на българската политическата класа и героичните синдикати.
В резултат на тоя консенсус българската бедност е изведена в статус на константна величина. Днес за постижение на социалната политика се приема увеличението на пенсиите с 10-20 лева например или пък спирането на тяхното намаление, въпреки огромните трудности на поредния бюджет. Това важи и за минималната работна заплата, вече фиксирана в януарската статистика на Евросат и цитирана по-горе.
С една дума: ако зададем въпроса кога ще свърши унизителната българска бедност, никой не отговаря. Всички започват да ни поучават, че сега най-важно е да не изпадаме в популизъм, защото предишните са ги надробили едни, освен това ние изпълняваме критериите на европейския съюз, а бюджетната рамка... И т.н. и т.н.
Мечтая за един смел популист, който ще извади магическата пръчка и ще заяви: Край! Не може повече така! Българският народ не заслужава това унижение!
Този въображаем популист би могъл да се опре на американския икономист Пол Кругман, носител на Нобелова премия, според когото концепцията за излизане от кризата чрез строги икономии е дълбоко погрешна. Кругман твърди, че икономиите удрят заетостта. Като конкретен пример нобеловият лауреат дава мерките за икономии, налагани от европейските правителства от началото на 2010 г. и настояването, че бюджетните разходи трябва да бъдат съкращавани дори с цената на висока безработица.
Случаят с България потвърждава правотата на американския икономист. Засега съкращаването на бюджетните разходи не ни води към излизане от кризата и не вещае перспектива за победа над бедността. Нещо повече. За бедността продължаваме да говорим като за социално неудобство, а не като за срамно наказание на един народ с хиляда и триста годишна история.
Степента на българската бедност може да бъде определена единствено като наказание, особено като имаме предвид, че живеем във второто десетилетие на двайсет и първия век. И сега едно доказателство, че има народи, които не приемат подобни наказания, и едно фантасмагорично предположение като морален казус за европейската съпричастност към проблемите на малките народи.
Първо да се върнем към прословутата януарска статистика на Евростат. По-горе цитирахме данни за бедните, където сме на последно място, а сега ще цитираме данните за богатите:
„Най-висока е минималната заплата в Люксембург (1 801 евро през януари 2012 г.). Над 1000 евро е и минималното възнаграждение във Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и Ирландия. Между 500 и 900 евро е минималната заплата в Португалия, Малта, Испания, Словения и Гърция.“
Стоп! Гърция! Сравнението между Гърция и България може да се избягва, но не може да се премълчава. В Гърция Европа влага стотици милиарди, за да предотврати фалита на потъналата до уши в дългове република. Естествено, прави го със съответните условия за приемане на рестрикции, за отстъпление от досегашното ниво на житейския стандарт, за свиване на потреблението и т.н. Гръцкият народ не е вчерашен, пресмята дереджето си, протестира, бори се, самият той поставя условия и в крайна сметка (според статистиката) е отстъпил на рубежа от 568 евро минимална работна заплата.
И едно уточнение извън статистиката. Минималната (!) пенсия в Гърция след последните граждански протести е 500 евро!
За какво говорим?
Не се сърдя на гърците. Гордея се с тях, доколкото те доказват, че понякога невъзможното на пръв поглед може да стане възможно. И си представям нещо невъзможно според нашето европейско смирение.
Появил се е въображаемият популист и решава проблема с националната бедност смело и със замах на равнището, на което е слязла Гърция. Бедният български народ ще въздъхне и ще се усмихне. Знаете ли каква красота се крие в усмивката на бедния човек? Тези, които не се интересуват от бедните, не се интересуват и от усмивките им. Но по един или друг начин България ще се усмихне. Допускам най-лошия вариант: след една година България е изправена пред фалит. Тук идват въпросите ми.
Европейският съюз ще се втурне ли да спасява България? Българският народ ще протестира ли, ако тръгнат да отнемат завоеванията му! И на какъв праг ще спре отстъплението му?
И накрая: каква е разликата между Гърция и България?