ВЕЛИКАТА ВОЙНА НА КОНТИНЕНТИТЕ

Александър ДУГИН 2012 - Брой 15 (2012)
Печат

Продължение от бр. 14

„Полярната” мисия на ген. Щеменко

Според Жан Парвулеску ключовата фигура на евразийското геополитическо лоби в СССР от втората половина на 40-те години бил генерал-полковник Сергей Матвеевич Щеменко (1907-1976). Неговите височайши покровители са маршал Жуков и генерал Александър Поскрябишев (според някои източници той изпълнявал мисия при Сталин, аналогична на мисията на Мартин Борман при Хитлер, т.е. бил проводник на германофилски идеи).

През 60-те години Щеменко е една от най-важните фигури в Съветската армия – в различни периоди бил командващ Въоръжените сили на Варшавския договор, началник на Генщаба на СССР. Но най-важната му длъжност, според основната линия на нашето конспирологично изследване, е длъжността началник на ГРУ в периода 1946-1948 и 1956-1957 г. Именно по времето на Щеменко в ГРУ било изцяло възстановено „полярното”, окултно, орденско измерение, заложено в структурата от създателя на ГРУ Аралов. Пиер де Вилмарест нарича генерал-полковник Щеменко първи и най-изявен съветски геополитик.
Щеменко бил явен и еднозначен последовател на Великия континентален проект, изцяло в съответствие с традиционната логика на Евразийския орден. В своята книга Вилмарест пише: „Щеменко принадлежи към специалната каста съветски офицери, които са и „съветски”, но всъщност са типични великоруси по дух и експанзионисти по убеждение”. И още: „За тази каста СССР е империя, призвана да управлява Евразийския континент, и не само от Урал до Брест, но от Урал до Монголия, от Централна Азия до Средиземноморието”. В стратегическите планове на Щеменко влиза мирно икономико-културно проникване в Афганистан (той говорел за него през 1948-1952 г.), навлизане на съветски войски в арабските столици – Бейрут, Дамаск, Кайро, Алжир. Още през 1948 г. Щеменко настоявал, че Афганистан има специфична геополитическа роля, която ще позволи на СССР да получи излаз на океана и да засили военната мощ на съветския флот в Черно и в Средиземно море.
Важно е да се отбележи, че знаменитият адмирал Горшков бил близък приятел на генерал-полковник Щеменко. По времето на Сталин Щеменко и възроденото от него окултно подразделение на ГРУ създали мощна и развита мрежа за евразийско влияние, която въпреки всички опити на Берия да я унищожи, не била разрушена дори и след смъртта на Сталин. Безусловно обаче от 1953 г. до средата на 60-те години евразийското лоби в армията трябвало да заема само отбранителни позиции. Неизбежното зло, което работниците от ГРУ трябвало да изтърпят в продължение на 23 години (1963-1986 г.), бил началникът на ГРУ, атлантическият агент на „Лубянка”, бившият „СМЕРШ”-овец генерал Пьотр Ивашутин. Такъв бил необходимят компромис.
Генерал-полковник Щеменко, агентът на „Ордена на полярните”, на Евразийския орден, е този ключ, който ще ни помогне да разберем скритата логика на съветската история от Хрушчов до перестройката. Тази история, както впрочем и цялата световна история, не е нищо друго освен явна и тайна битка между двата тайни ордена - на „менестрела Морван” и „менестрела Мурсий”, между последователите на египетския Сет, на Червеното магаре, и последователите на Северния, на Полярния Аполон, убиеца на Змея Питон.

 

Никита Хрушчов – агент на Атлантида

Хрушчов бе първият поставеник на атлантисткото лоби, който стана едноличен управник на СССР. Въпреки разногласията с Берия Хрушчов се опря именно на КГБ и в определен момент направи своя окончателен избор, противоположен на избора на Ленин-Сталин. Дейността на Хрушчов бе насочена към унищожаване на вътрешните структури на евразийците в СССР, а също така към ерозиране на глобалните континентални проекти на свръхдържавния планетарен блок. Идването на Хрушчов на власт бе идване на власт на КГБ. Хрушчов се укрепи на поста си и започна да нанася удар след удар по всички нива на континентално-патриотичното лоби. Цялото му внимание оттук нататък бе концентрирано към англо-саксонските страни, особено САЩ. Лозунгът на Хрушчов „Да достигнем и надминем Запада” означава равняване именно с атлантическите държави и признаване на тяхното социално-икономическо превъзходство. Тезисите за скорошното настъпване на комунизма целят също така да разбудят „ляво месианските”, „болшевишко-интернационалистични” тенденции, почти забравени през дългите години на евразийския имперски геополитически сталинизъм. Хрушчов се стремил да удари всички традиционни почвенически структури, които се запазили благодарение на тайното покровителство на Евразийския орден дори и в най-страшните години на червения терор. Хрушчов искал окончателно да се разправи и с Руската православна църква. Хрушчов бил „американист” и „атлантист” във всичко – започвайки от знаменитата отвъд-атлантическа „царевица”, та до военните концепции, основаващи се преимуществено на използването на междуконтинентални ракети в ущърб на всички други видове въоръжение. Хрушчов изобщо не се тревожел за Евразийския континент. Той бил обезпокоен от Латинска Америка, Куба и т.н.
Сред атлантистите от военния кабинет на Хрушчов (негов началник е маршал С. С. Бирюзов) и евразийците от групата на Щеменко възникнал почти явен конфликт. Хрушчов настоявал за концепцията на „ядрен междуконтинентален блицкриг”, което от континентална гледна точка не е нищо друго освен стратегическа диверсия, отслабваща реалните военни сили на континенталните сили, разрушаваща икономиката и създаваща планетарна апокалиптична заплаха.
След свалянето на Хрушчов „Червена звезда” съвсем справедливо пише, че „Стратегията, от която се отказахме в крайна сметка, можеше да се роди само в един болен мозък”. Още преди това Щеменко предупреждавал в същата „Червена звезда”: „В никакъв случай не бива да градим сигурността на СССР, разчитайки единствено на балистичните междуконтинентални ракети”. Окончателното разделение на вътрешнодържавните функции започва от Хрушчов – „чистите партийци” и представителите на „Лубянка” се солидаризират с хрушчовската стратегия за „ядрения блицкриг” (самата Съветска армия става първият заложник на „ядрените терористи” от КПСС, а по-точно – на атлантическото крило на КПСС); евразийците и лобистите на ГРУ пък настояват за развиване на конвенционалното въоръжение и се опитват да вземат реванш чрез военни изследвания на Космоса.
През 1958 г. Хрушчов отстранява от власт могъщия и много популярен евразийски маршал Жуков. През 1959 г. прави следващата настъпателна крачка – слага за шеф на ГРУ една от най-одиозните фигури на съветската история, кървавия палач, чекиста Иван Серов, известен с прякора „Кожодера” (Живодера). Този кървав персонаж е идеалният тип, характеризиращ Ордена на Червеното магаре като цяло – Серов ненавижда Генщаба, и естествено, на първо място, работещите в ГРУ патриоти на Евразия. Другият „атлантист”, генерал Миронов, отговарял за основните армейски и разузнавателни подразделения. Но хрушчовските настъпателни маневри срещат организираното окултно противодействие на евразийците: Конев, Соколовски, Тимошенко, Гречко се опитват да свалят Хрушчов на всяка цена. Всеки следващ ден от пребиваването на този „атлантист” във властта нанасял непосилни идеологически, стратегически и политически загуби както на СССР, така и като цяло на интересите на континенталните държави.
Има и една любопитна подробност – именно в периода на Хрушчов доминиращата „тоталитарно-хегелианска” линия в съветската „ритуално” марксистка философия (тя предполага върховенство на надиндивидуалните „обективни” фактори над индивидуалните и субективните) се заменя с доминацията на на „субективно-кантианската” линия (предполагаща върховенството на индивидуалистичното и „субективното” над „обективното”). От това време започва тоталната деградация на гражданското образование, появява се нова плеяда „хрушчовски” академици и учени, които на практика са полуоткачени, неквалифицирани, високомерни и самоуверени дилетанти. (Да си припомним например типичният „хрушчовец” А. Н. Яковлев, който си признава, че критикува Маркузе, като дори не го уважил да го прочете; сталинските учени, които в своеобразна форма продължават дореволюционната академична традиция, по правило се отличават с познания върху авторите, които искрено, или не съвсем, критикуват.)
С Хрушчов започва постепенното разпространение в обществото на „атлантически” ориентирана, безпочвена и космополитна интелигенция, която невидимо толерира КГБ дори в най-радикалните и дисидентски варианти. Темите за Запада, темите за САЩ започват да се разпространяват в СССР като „забранения”, но „притегателен” идеал именно от края на 50-те и началото на 60-те години.

Дългият път към 1977-ма

Свалянето на Хрушчов безусловно е дело на ръцете на Ордена на Евразия. Показателно е, че осем дни след свалянето му от поста генсек (генерален секретар – б.р.), катастрофира самолет, на борда на който пътували двама ключови агенти на „атлантическото” лоби – маршал Бирюзов и генерал Миронов. След хрушчовския нокаут евразийците постепенно започнали да се съвземат и да възстановяват позициите си. Леонид Брежнев е фигура, която евразийците подкрепяли. През 1965 г. писателят Смирнов казва, че „на 9 май 1965 г., на Парада на победата в Москва, пред колоните от ветерани, трябва да премине самият маршал Жуков, накичен с бойни ордени, послучай двайсетгодишнината на победата”.
След седемгодишните хрушчовски запрещения Жуков бил реабилитиран отново. Това била истинска победа за ГРУ. Но при Брежнев триумфът на Ордена на Евразия не се оказал чак толкова цялостен. „Атлантистите” от КГБ не възнамерявали да се предават. Континенталните проекти постоянно били възпрепятствани.
В средата на 60-те години ситуацията станала парадоксална – перспективите на континенталния блок се обсъждали, заобикаляйки СССР. В това отношение е любопитно да се цитират данните за преговорите между Артур Аксман, бивш шеф на организацията „Хитлерюгенд”, участник в евразийското лоби вътре в СС, и Чжоу Енлайу, по повод създаването на единен континентален блок Пекин-Берлин-Париж, заобикаляйки СССР. Лавал, и дори самият генерал Де Гол изцяло приветствали този проект. Към него се присъединил по-нататък и Букурещ. Артур Аксман разказвал в Мадрид на Жан Парвулеску следния епизод от полета си до Пекин. В същия самолет пътували група военни, които се постарали да убедят Аксман в нуждата да се включи и СССР в евразийския проект. Нещо, което било отдавнашна мечта и на Аксман, противник на антиславянския расизъм на Хитлер още от времето на неговото участие в евразийското лоби вътре в СС (кръгът на СС – Александър Долежалек Хауптман, Рихард Хилдебранд, Гюнтер Хауфман и др., свързани разбира се, с Валтер Николаи и Мартин Борман). Офицерите от ГРУ съобщили на Аксман за интригите на атлантическото лоби в СССР, което слага непреодолими бариери за геополитическите проекти, насочени за благото на континента, което означава бариери и пред другите континентални държави, най-голямата сред които е СССР. Атлантистите от КГБ използвали своята традиционна тактика и принудили Армията да се помири с Ивашутин (стар чекист и във висша степен непопулярна фигура), който бил начело на ГРУ в течение на 23 години. И все пак, още от 1973 г., Брежнев издигал военните все по-близо и по-близо до ръководството на страната. През 1973 г. маршал Гречко станал член на Политбюро. Сменил го Устинов, който също участвал в този орган, а също така ръководителите на КГБ – Андропов, а по-късно и неговият приемник Чебриков, също били членове на Политбюро от 1967 г.
Върхът на тържеството на Армията и ГРУ дошъл през 1977 г., когато новата брежневска конституция учредила „Съвет по сигурността”, който станал самостоятелна и формално независима юридическа и политическа сила. Това била победа на Армията над КГБ. Това била победа за Евразия.
Внимателният и неприбързващ Брежнев осъществил обещаната от него на евразийското лоби промяна на задкулисния ред във вътрешносъветската структура на властта. Сега армията имала пълноценно представителство на самия връх. Брежневата стратегия била ориентирана изцяло континентално, макар че основната сфера на стратегически интереси все пак бил космосът и космическото оръжие. Геополитиците от епохата на Брежнев разработвали паралелно с проектите за космическа война и съответните идеологически и политически модели, отчитащи новата стратегическа и военна терминология и типологията на космическата ера. В този контекст е важно да споменем идеите на писателя и идеолога на патриотичното движение Ал. Проханов, тясно свързан с определени геополитически групи на Генщаба още от времената на маршал Огарков. А. Проханов твърди, че съветско-евразийските военни стратези от края на 70-те и първата половина на 80-те години сериозно разработвали проекти за нова континентално-космическа цивилизация, основана на съчетаването на духовните, почвените и метафизичните традиции на Евразия с ултрасъвременна техника, космическа стилистика и с глобална система за „нови комуникации”. Това, според Проханов, трябвало да бъде евразийският отговор на американските модели за „зведни войни”, които представят идващата космическа ера като тържество на англо-саксонската идея не само на планетата, но и във Вселената. Според Проханов „почвено-футуристките” идеолози на Генщаба се готвели да противопоставят на американската Вселена, на американския Космос руската Вселена, Евразийската вселена, образа на Велика Евразия, проектиран върху безпределните региони на звездите и планетите. „Съседите” от „Лубянка” избрали Космос, уреден по подобие на „островните” търговско-колониални цивилизации на крайния Запад. Тях напълно ги удовлетворявал американският модел.
Ето така дори в най-съвременен технологичен образ ние пак се сблъскваме с древните теми, с гласовете на хилядолетната история, със зова на нашите далечни предци, и винаги решаваме един и същ проблем всъщност – „Трябва ли Картаген да бъде разрушен?”, независимо как е предрешен този въпрос.
следва