СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА

Пламен МИЛЕВ, доктор по икономика 2012 - Брой 12 (2012)
Печат

През последните 20 години неолиберализмът доминира в световен мащаб. По целия свят правителствата и на десницата, и на номинално левите извършиха всеобхватни процеси на приватизация и дерегулация, премахвайки бариерите пред частния капитал за достъп до държавни активи. Ролята на пазара се разду до неимоверни размери.

В публичното пространство се поддържа неолибералната догма, че няма друга алтернатива пред обществото.
Но през 2009 г. балонът се спука. Правителствата на две от най-развитите капиталистически нации, САЩ и Великобритания, национализираха ключови институции. Неолибералната политика е мъртва.
Неолиберализмът обаче не се свежда само до дерегулация и приватизация. Той е предимно начин на разпределение на политическата и икономическа власт. За неолибералите всяка форма на регулация и колективизъм води до тоталитаризъм. С тези аргументи те оправдават своите идеи за ограничена държава и прехвърляне на отговорностите от публичния към частния сектор. Разликата между неолибералната теория и практика е по отношение ролята на държавата. В новата си интерпретация държавата има активна роля. Тя се използва от неолибералните правителства като лост за прилагане на авторитарни политически стратегии с цел засилване на пазара. Капиталистическата държава привилегирова интересите на доминиращата икономическа класа. При неолиберализма това става още по-интензивно.
Случващото се в глобалната икономика би могло да се превърне в обща криза на политическата и икономическата легитимация на капитализма. Неолиберализмът и капитализмът не са неизбежни. Бъдещите социални алтернативи трябва да се легитимират като контрапункт на капитала и държавата. Главен акцент в тези алтернативи следва да бъде дееспособната държава. А за да бъде държавата такава, тя следва да се базира на добро управление, на дееспособни и преустроени институции, на стабилно законодателство, на националната сигурност, както и да се стреми да извлича максимални ползи от членството си в ЕС.
Първо задължение на демократичната държава е да осигури на гражданите си добро управление. Както БСП декларира в програмата си „За България” още през 2008 г., това означава социалната държава, която си поставяме за цел да градим, да е способна преди всичко:
- да предотвратява формирането на монополно високи цени на основни продукти и услуги като хранителните стоки, горивата, комуникационните услуги и др.;
- да поддържа и развива преки връзки между образованието, иновациите и бизнеса;
- да защитава стратегическите интереси на обществото в сектори като енергетиката, селското стопанство, опазването на околната среда, високите технологии и външноикономическите отношения.
Отговорното управление и ефективното развитие на публичната собственост – държавна и общинска – на практика изпадна от приоритетните задачи на държавната политика, довело до съсипваща икономиката приватизация и престъпно източване на публични фондове. Затова днес изискването за добро управление налага решителни действия за последователна защита оттук нататък на обществените интереси.
Вместо това правителството на ГЕРБ води една откровена „фашистка” политика срещу българските граждани. Най-ясният знак за този фашизъм е криминализирането на лявото в страната. Исторически погледнато, няма крайно десен или фашистки режим, който да не е забранявал, криминализирал и преследвал левите сили в страната, в която е на власт. Другите симптоми на фашизацията не са толкова очевидни, но са несъмнени.
В последната година и половина доминираният от ГЕРБ парламент се впусна в бясно ковaне на антидемократични закони, които в крайна сметка централизираха властта в ръцете на управляващата партия. За такава антидемократична централизация на властта пишат големите теоретици на нацизма и апологети на “изпълнителната решителност” (в лицето на Фюрера) като политическият и юридически философ Карл Шмит. Всички тези безумни закони се приемат без дебати и с „овче” гласуване в парламента. Това предефинира самата природа на институцията “парламент” и нейното значение за демокрацията. От пространство, където законите и съдбата на нацията се коват чрез просветлени дебати на разумни хора, парламентът се е превърнал в безмозъчен хор без собствено мнение, припяващ каквото изпълнителната власт му посочи. С други думи, изпълнителната власт е обсебила и законодателната и тук вече най-близо се приближаваме до Шмитианския идеал на фюрерската решителност, която генерира спонтанни закони и решения, без последните да са плод на дебат на конфликтни политически гледни точки, както е в плуралистичната демокрация.
В резултат парламентът, министерствата и съдилищата са с подкопана дееспособност поради кризата на доверие към тях от страна на гражданите. Разрастването на т. нар. сиво и черно законодателство, безразборните промени на основни закони все повече задълбочават недоверието и отвръщането на хората от самата идея за правова държава. В съвременните условия, изискващи авторитетно държавно управление въз основа на твърди правила, тази тенденция е направо гибелна за бъдещето на страната и нейните граждани.
По отношение на членството в ЕС крайно време е вече да се разбере, че това не е крайна цел и процесът не спира дотук. ЕС е средство, инструмент за постигане на цели и прокарване на политики и тук е необходимо страната да има изработена доктрина. Да има начертан път, по който да се развива, и конкретни цели, които да постигнем посредством членството на България в ЕС.
Колкото до рецептите за излизане от кризата, много хора се надпреварват да дават идеи как “с повишено харчене държавата може да ни извади от кризата”. Най-високопоставеният от тях е бившият президент на републиката, който подкрепен от научния потенциал на БАН, още от 2009 г. заговори за дефицити и повече разходи. Тази група се опитва да прокарва кейнсианската теория. Истината обаче е, че дори Кейнс би отрекъл идеята да се прилагат неговите модели в българската икономика, защото тя не отговаря на изискванията за икономика, подходяща за кейнсианство. Първото, предварително и най-важно условие, вписано в теорията на Кейнс, е икономиката да бъде затворена. Т.е. делът на внос-износа в БВП да е пренебрежимо малък. Тогава, и само тогава, кейнсианската философия на увеличените държавни разходи би имала някакъв смисъл – защото тези разходи биха насърчили вътрешното потребление, което би насърчило вътрешната икономика. При по-отворена икономика, т.е. при нарастване на дела на внос-износа в БВП, кейнсианският модел губи ефективността си.
В България внос-износът е над 50 % от БВП. Малко над 50 % е вносът, и под него, с известен търговски дефицит, е износът. Това означава, че само на това основание – 50 % внос, икономически ефект в полза на насърчаването на икономиката би паднал наполовина. Отделно са данъците, които са 40 % от БВП, т.е. те биха прибрали обратно 40 % от всеки похарчен лев. Отделно са спестяванията. Тези хора обаче не си правят труда да четат, а само говорят. Взели са някакви общи постановки, които не се отнасят за нас, и ги пускат в публичното пространство, водят се абсурдни дискусии, и на народа се внушава, че държавата трябва да затъне в огромен дълг, за да харчи сега и да ни изкара от кризата. А истината е, че дори и да харчи, няма да ни изкара от кризата. Просто ще насърчи чужди икономики.
Междувпрочем, вече е налице подобен пример, от който можем да се поучим. В еврозоната най-добре се справя Германия, чийто износ расте, и тя почти не нарушава бюджетните критерии от Маастрихт, за разлика от всички други. Германия обаче почти не предприе спасителни планове и не се поддаде на идеите за кейнсианство. За разлика от другите. И до какъв ефект стигнахме – до този, че част от икономическия успех на Германия се оказа дължащ се на държавните планове в други членки на ЕС – основно Франция! Спасителните програми увеличиха потреблението и то се насочи към внос, който насърчи един от най-големите износители, какъвто е Германия! Така се стигна до ситуацията, в която френското правителство да започне да критикува Германия за това, че не предприема спасителни планове, които да помогнат на другите в ЕС. Един вид, немците били нечестни, че ползват ползите от чуждите планове, а не правят свои! Естествено, тези номера пред Меркел не минават и тя обикновено само обещава, че ще предприеме насърчения, но реално стои настрана, пести пари и гледа как другите затъват в дълг, от който печели германската икономика.

 

Ето това е примерът за приложно кейнсианство в отворени икономики. Именно към това ни тласкат великите мозъци, които са забравили да мислят, но много държат да се изказват. Прилагането на държавни фискални стимули у нас (т.е. повече харчене) няма да доведе до нищо друго, освен до раздуване на държавния дълг, който с толкова труд в последните години успяхме да намалим. Икономически ефект няма да има, освен може би за спасяването на неколцина олигарси, които ще изпълняват спасителните проекти. А парите ни в крайна сметка ще изтекат към едрите глобални износители от типа на Китай и Германия.
Поради тази причина нито неолибералният модел, нито кейнсианството са приложими за България. Единствено левият проект за развитие на България на сегашния етап дава решение, чрез формирането на социална държава по европейските модели и новите трансформации в тях, отчитайки българската специфика.

Пламен Милев е завършил УНСС в София. Защитил е магистратура в Стопанската академия „Димитър Ценов“ в Свищов. Специализирал е в РГПУ “А.И. Херцен” – гр. Санкт-Петербург, Русия. Пламен Милев е доктор по икономика на Международната славянска академия – гр. Москва, специалност „Геоикономика“. Работил е като консултант и финансов мениджър в Швейцария и Австрия.