Полето на битката е сърцето на човека

"Зора"
Печат

продължение от бр. 49

Валентин РАСПУТИН разговаря с писателя Игор ШУМЕЙКО

- А промяната в самите читатели?

- За един кратък исторически миг броят на читателите намаля едва ли не в хиляди пъти. Не би било редно да обявим за читатели гълтачите на убийствено-сантименталната пустота, от която прелива книжният пазар сега. Това са наркотици в хартиена опаковка. Струва ми се, че днешното безсрамие в литературата ще премине, само че трябва читателят да поиска повече уважение към себе си. Днес най-трудното нещо е да се върнеш в настоящето. И това е толкова трудно, че ако трябва с нещо да го сравним, трябва да се върнем към великата Отечествена война и онова, което преодоляхме тогава. И може би беше по-лесно да победим фашистите, отколкото врага, който е вътре в самите нас.
- Валентин Григориевич, сега най-важният въпрос – днешното състояние на народа ни.
- Народът е жив. Дългото му търпение не бива да се възприема като че ли той отсъства. Русия падна в коварно приготвената й яма, жестоко е ранена, костите й са потрошени, рани покриват тялото й, но не е убита. Тя може да се изправи. Антинародната политика на властите доведе до там, че не само бяха опропастени държавните богатства, но и хората взеха да бягат от държавата, при това масово. Имам предвид не емиграцията в Америка или Израел, а отдалечаването от задълженията към държавата, тоест, вътрешната емиграция. Тези хора присъстват в избирателните списъци, но те са излезли от агонизиращия държавен организъм и живеят само за собствените си интереси, занимава ги само собственото им спасение. Това са граждани с автономно съществуване, събрани в малки групи, които защитават самите себе си, поддържащи материално и духовно самите себе си, като старообрядците в предишни епохи, които не искат да приемат новия образ на живот, не приемат и чуждите бесове. Ако те биха могли да се върнат на държавна служба, - а за това властта трябва да ги признае и да им каже, че без тях няма Русия, - когато се убедят, че положението се променя и държавата я управляват патриоти, те няма как да не се присъединят към най-дейната и здрава сила. Народът ще усети подема, възходящото настроение, само ако отпред се появи благородна цел. А националното унижение не е само предателството към националните интереси в политиката и икономиката, не е само в надсмешката над руското от телевизионните екрани и от страниците на списанията и вестниците, но и цялостната обстановка, в това число и битовата, където властва презрението, от една страна, а от друга – от наша страна, - забравата. Националното унижение е и издевателството над народните обичаи, оскверняването на светините, чуждите фасони на ума и на одеждите, фирмите с чужди имена и на чужд език, смачкването на родното изкуство от западната ширпотреба с най-ниско качество, голотиите (това е думата!) на порнографията, чуждите нрави, чуждите маниери, чуждите кончови – всичко е чуждо, сякаш си нямаме наше.
Руският човек се озова в изолация от своите учители, съзнанието и душата му я убиват вече повече от двайсет години, но усетът, усещането, че го няма разумният и независим поглед!.. Ето това винаги ни е било в кръвта – отдалеч усещаме, надушваме злодейството.
Последният век е трагичен век за Русия, страшен век. Няма друг народ да издържи на тези погромявания, загуби, напрежение, каквито се стовариха върху нашия народ. Сигурен съм, друг народ не би го издържал. Нито времената на татарското иго, нито „вълненията” от 17 век могат да се сравнят с лихолетието на Русия през 20 век. И в сравнение с външните загуби и удари по-страшна се оказа вътрешната преориентация на човека във вярата, в идеалите, в нравствеността, в духовната издръжливост. В предишните тежки времена тази издръжливост не се променяше. Не се промени и в повалените през Втората световна война Германия и Япония, което значително облекчи тяхното завръщане в редиците на развитите страни, а нараненото национално чувство – именно наранено, а не прокълнато и не унищожено – при тях се превърна в източник на енергия.
Изключително заплашителен е психологическият срив от потопяването на Русия в противоестествени, мерзостни условия, обезценяването и обезцелването на човека, опустошението, невъзможността да дишаш смрадния въздух. Измиращата Русия идва от тук – от това изхвърляне зад борда без пояс в съвсем друга, убийствена за нормалния човек атмосфера. Тук се коренят причините за самоубийствата, бездомничеството, номадството, пиянството, болезнената и тиха неразкрита смърт буквално от нищото под скръбния вой на душата.
Но какво е народът днес? Въобще не съм съгласен с ония, които под народ разбират цялото население или само простолюдието. Народът – това е коренната порода на нацията, рудата, тялото, което носи у себе си главните запаси, основните ценности, дарени на нацията при раждането й. И рудата също рядко се показва на повърхността, тя сама себе си пази до определения час, когато ще може да разчупи кората под натиска на вековете, които са я формирали.
Достоевски отбелязва „Дори и мен да не обичаш, обичай моето” – ето какво ще ви каже народът, ако поиска да се убеди в искреността на вашата любов към него. Ето този живот в „моето”, тази невидима крепост, тази духовна и нравствена утвар на националното битие е мерило за народа.
Народът може да е малочислен в сравнение с населението, малоброен, но това е отбрана гвардия, която в решителния час може да увлече след себе си мнозина. Всичко, което можеше да се купи с долари и обещания, беше купено, всичко, което можеше да се предава, бе предадено, всичко, което можеше да възприеме красиво-унизителния и все по-развращаващ начин на живот – бе възприето, всичко, което можеше да пълзи – пълзя. Остана онова, което не може да се откъсне от Русия и което няма да отдаде Русия на никаква цена.
Според специалистите Русия не може да живее с икономиката, която ни остана, и ако живее криво-ляво все още, то е за сметка на наследството от предишните поколения и защото разхищава наследството, което трябва да остави за бъдещите поколения. Русия я одират като липова кора и свои, и чужди – и не му се вижда краят. За Запада „разработката” Русия е като дар от небето, нечуван късмет. Сега Западът може да поддържа високия си стандарт десетилетия занапред. А пък „домашните” крадци, които се нароиха на цели пълчища от някакви мистериозни личинки, измъкват буквално всичко, до което им стигнат ръчиците, и всички слоеве от населението им помагат да мъкнат само за единия залък.
Няма нужда да се търси национална идея, тя е пред очите ни. Това е правителство на нашите, а не на чуждите национални интереси, възстановяване и защита на традиционните ценности, прогонване на всички, които развращават и оглупяват народа, опора в името на русите, които съхраняват огромна, но отхвърлена днес сила, еднаква държавна тежест за всички субекти на федерацията. Така ще се приключи с маймунското подражание на чуждия начин на живот, ще се спре нашествието на иноземната уродлива „култура”, ще се създаде ред, който ще следва посоката на нашето историческо и духовно общежитие, а няма да го обезобразява. Прав беше Михаил Меншиков, дореволюционният публицист, който предупреждаваше, че у нас няма да има свобода, щом липсва национална сила.
Можем да добавим, че народът никога няма да повери някому държавата, докато го управляват повратливи и нагли иноземци.
Тези истини се заобикалят – ето в това е в същността на „идейните” търсения. Политическите шмекери правят всичко възможно само и само да подменят коренната национална идея, пазителница за народа, с чужда, или пък така да преталамисат нашата, че от нея да не остане и една национална буква.
- Как разбирате истинския патриотизъм?
- Неведнъж съм говорил за патриотизма. Сега ще напомня, че патриотизмът е не само постоянното усещане за неразривна и кръвна връзка със своята земя, но преди всичко дълг пред нея, той означава да милееш за нейното духовно, морално и физическо благополучие, нещо, с което си сверяваш часовника, сверяваш сърцето си с нейните страдания и радости.
Човекът в Родината си е сякаш една голяма семейна клонка, тук предците бдят за живота и постъпките на внуците си, тук заповедите на рода са написани с големи букви. Без Родината човекът е духовна черупка, която ветровете подмятат на всички страни. И затова безродничеството всячески се старае да направи другите като себе си, така по-лесно може да ги управлява чрез пари, оръжие и лъжа. И знаете ли, ще кажа нещо по-силно – човек, който носи у себе си Родината, не може да се обърка, няма да омекне, няма да озверее, ибо тя ще намери как да го върне на истинния път и да му помогне. Тя дава и силата, и вярата!
За съжаление ние разбираме неправилно възпитаването в патриотизъм, като понякога го приемаме и за идеологическа приставка. Това чувство не става по-силно от политическите речи по митингите, та дори и най-правилните, обаче от народната песен, от Пушкин, Тютчев, Достоевски и Шмельов дори в изсушената душа може да покълнат благодатно-благодарни кълнове.
Родината е преди всичко духовна земя, в нея се съединяват миналото и бъдещето на твоя народ, а чак после е и „територия”. Твърде много съдържание има в тези звукове!.. Щом има Родина, човекът защитава всичко добро и слабо на света, няма ли – всичко ненавижда и е готов всичко да разруши. Тя е нравствената и духовната ни крепителница, смисълът на живота, което ни сгрява от рождението до смъртта.
За мен Родината е преди всичко Ангара, Иркутск, Байкал. Но също и Москва, която не бива да даваме никому. Москва събира Русия. Не можем да си представим родината без Троицко-Сергиевата лавра, Оптинската пустиня, Валаам, Куликово поле, Бородинското поле*, без мночислените полета на Великата Отечествена... Родината е повече от нас. По-силна е от нас. По-добра е от нас. Днес съдбата й е поверена на нас – нека бъдем достойни за нея
- Валентин Григориевич, Вие бяхте инициатор и активен участник в Дните на руската духовност и култура „Сиянието на Русия”, които се провеждат от дълги години в Иркутск. Миналата година, благодарение на Вашата покана, аз също бях щастлив да взема участие в тях. За наш срам, но ние, жителите на централна Русия, не познаваме добре Сибирския край. Струва ми се, че участието в подобни празници събужда писателското въображение, кара те да вземеш перото. На мен тези Дни... ми помогнаха да реализирам отдавнашния си замисъл, книгата „Такъв е Далечният” – за съдбата на Сибир и Далечния изток от времето на Хабаров ** до днес.
- Значи нашият труд не е бил напразно. В Русия имаме много талантливи писатели, на които трябва да се помага и да се подкрепят творческите им пориви. Аз познавам Вашите книги, като се започне от „Втората световна. Презареждане”. Сигурен съм, че „Далекоизточната” Ви книга също ще е интересна.
- Как виждате бъдещето на Русия?
- Струва ми се, че младежите всъщност не са „напуснали” Русия. Въпреки всичко онова, което се стовари върху й. Защо правя тези изводи? Аз се срещам с младежи в студентските и училищните аудитории, разговарям с тях, имам наблюдения. Също така младежите посещават храмовете, във висшите училища пак има конкурси – и то не само за да се отърват лукаво от казармата. Младежите посещават все по-често библиотеки. Знаете ли, че най-честите потребители на „мръсна” литература и „мръсни” телевизии са хора от средната възраст, между 30 и 40-годишни. Те някак си не успяват да отстоят своята самоличност. А пък младежите приемат със сърцето си националния позор на Русия, у тях, засега все още меко, интуитивно, но все пак започва да говори любовта към многострадалното Отечество.
Днес младежите са съвсем различни в сравнение с нас самите. Те са по-шумни, открити, енергични, с жажда да опознаят света, и понякога ние възприемаме тази различност като нещо чуждо. Но младежта е чувствителна към несправедливостите и това е пред очите ни, значи възможно е да бъде възпитавана по-добре отколкото с патриотични лекции. Младежта не може да не вижда до какви мерзости стигат „възпитателите” от телевизите, и те всъщнвост й помагат да осъзнае своето място в живота. Младите не поеха върху себе си обществената роля, както се случи в много други страни в периоди на обществени сътресения, но това е добре, защото студентите не се поддадоха на провокациите, когато около тях се завъртя армия от агитатори за „свобода”.
Пак ще повторя: има много хора, които са извън релсите, има много, които загубиха духа на родното. Много! Но не са малко и спасените, и спасяващите се, и то сами, почти без наша помощ. А това трябваше да стане с помощта на предишните поколения, прославили Русия. И аз, според силите си, ще призовавам винаги към онова светло и чисто чувство, скрито в нас, русите.
(сп. Мъжки работи”)