Жив пред българската история

Проф. д-р Чавдар ДОБРЕВ
Печат

100 години
от рождението

на Тодор Живков

11.

Финалът на този текст е отворен. Ще го допълнят бъдещите автори, необременени като сегашните с конюнктурност и склонност към фалшификати. А и каквото исках, споделих го, без да гримирам историческите ситуации и без да се съобразявам с „куртизанските” нрави на днешния период. През юли т.г. Георги Йорданов ми предложи да отида на сбирка в централата на „Позитано” 20. Там с членове на Бюрото на БСП щял да бъде утвърден план за честване на стогодишнината от рождението на Тодор Живков и състав на Инициативен комитет за празника. Вторник беше, Бюрото заседаваше повече от предвиденото, така че заседанието се проточи. Предлагаха Йорданов за председател на Инициативния комитет, но той сметна, че ако член на Бюрото на БСП оглави комитета, представителността на честването ще е по-значима. Това осигуряваше ангажимент от соцпартията. Иначе, свидетел съм как Живков ценеше по-младия си кадър. Георги Йорданов разговаряше с него доверително, като с много близък човек, когото няма да изостави. Навремето Живков го помоли да събере недостигащи му статистически данни за развитието на България преди 1989 г. Нужни му били за дописване на мемоарната му книга, а тук без документация бил като с вързани ръце.
Г. Йорданов (в присъствие на внучката Жени Живкова) информира присъстващите от „Позитано” какво и как смята да протече стогодишнината. От другата страна няколко членове на Бюрото със строг тон заявиха, че официално участниците в Бюрото не могат да се ангажират с Инициативния комитет, но като частни (физически) лица, поне един или двама от тях – било възможно.
Личеше, темата не им е чужда, но са задължени да не проявят пристрастие към такава „спорна” личност като Живков. Идеологът Бойко Великов наподобяваше велемъдрост, от която нищо не произтича. Евгений Узунов лъчезарно се усмихваше, може би за да не се разбере какво по-точно мисли, или с кого се съобразява. Одобрено беше предложението да се състои събрание в столицата с доклад за живота на един български политик (а не само тържествено събрание в родния Правец). Както се и очакваше, БСП намери начин да се разграничи, за кой ли път, от фигурата на своя бивш многолетен лидер и да си измие като Пилат ръцете. Обещаха постфактум софийското събрание да се проведе след президентските и местните избори. Което по аналогия напомня отново жеста на г-н Понтийски.
Не съм наясно с божиите дела и не зная как се е почувствал духът на Тодор Живков след този „инцидент” с честването му. Може би се е наскърбил: ръководството на родната му партия май че продължава да се страхува от него. А сигурно се е надсмял и над себе си, защото още през 70-те и 80-те години на миналия век той сам подготви собствените си отрицатели, предоставяйки им високи постове според градуса на подмазването и номенклатурния им произход.
Сегашното ръководство на БСП, според мен, съзнателно търси причини, за да се разграничи от Тодор Живков, отказвайки да направи многостранен и дълбок анализ на дейността му като държавник и политик. Как е възможно във връзка със стогодишния юбилей на бившия държавен глава ръководството на БСП да взема решение, според което членовете на политическото бюро могат да участват в инициативния комитет само като физически лица, а не като партийни ръководители? Не е ли абсурдно да се отлагат юбилейните инициативи в столицата за след изборите – това е или плод на фантасмагорични представи, или недомислие, за което БСП ще плати съответната цена. Не е ли странно синът на съпартизанина на Живков от бригадата „Чавдар” – Димитър Станишев, да се съгласява с порочните оценки на бащите на преустройството в зората на демокрацията – и за Живков, и за социализма?
Ако тогава все пак е било обяснимо малодушието – бившият Първи е жив, има много сподвижници, може пък да тръгне на авантюра за връщане на власт, днес мъртвият Живков може ли да представлява реална заплаха? Ех, да речем, че опасението е не от самата фигура на Живков, а от възможността да се реабилитират насилието и произвола през времената на социализма. Но и в този случай е необяснимо защо БСП определя себе си за наследник на БКП, а толкова се срамува (страхува) от наследствата на бившия дългогодишен държавен глава? Какво придобива социалистическата партия, като добрите чувства на българите към делото на Живков си ги присвояват ГЕРБ и Бойко Борисов? Б. Б. ли трябваше да ни напомни, че тъкмо БСП е длъжна да даде оценка на своя дългогодишен лидер?
Аз съм сигурен, че ръководителите на БСП днес са готови да дадат оценка за Тодор Живков. Те вече са в състояние да набележат историческата гледна точка, но преднамерено оставят тази задача на бъдещето. Тяхната тревога произтича от това, че становището им относно Живков няма как да не повдигне и въпроса за социалистическата ера като най-важния и най-плодоносен етап от модернизацията на България през 20 в., че една съпоставка между времето на Живков и времето на прехода, отгледано от лидери на БСП, ще разкрие тежки вини на бащите на нашето преустройство и на техните наследници. А това ще доведе до ревизия на идейни постановки, на исторически прегледи, но и на кадрови решения, отнасящи се до кариерата и бита на сегашни леви ръководители.
Допускам, че има още поне две причини, които влияят върху подобно поведение на нашите лидери. Според мен те особено се страхуват от реакцията на ПЕС и западната социалдемокрация, които биха могли да ги обвинят в носталгия по предишните форми на социализма, определяни като тоталитарни и “съветски”. Да ги укорят, че отлагат обновяването на БСП за сметка на съобразяване с реваншистки вътрешнопартийни настроения. А и посланиците от натовските държави могат да се присъединят към такива оценки, само че по-безапелационно, с много по-драстични внушения относно профила на соцпартията, която се конфронтира с демокрацията и реформите.
Ще призная, че такива опасения не са толкова безпочвени. Немалко от лидерите на ПЕС и до ден-днешен отказват да се съобразят с реалностите в бившите соцстрани, с историята на техните комунистически и социалдемократически движения, с ролята им в националния живот през различни исторически етапи на 20 век, с приноса им за разгръщането на антифашистката съпротива и осъществяването на общество, в което се налагат не единствено принципът на социалната справедливост, а и различни форми и прояви на ненасилието, на уважението към човешките права, към демокрацията.
Представете си, че посланик Джеймс Уорлик примерно получи възможност той да произнесе крайна присъда за миналата история на БКП, за времето на социализма. Та Уорлик направо би забранил лидерите на нашата левица и на БСП да черпят опит, и то позитивен, от периода преди 9 септември 1944 г., камо ли да се отнесе с добро отношение към социализма и негови ръководители като Г. Димитров или Т. Живков.
Вместо да се държи като сгрешил ученик, ръководството на БСП, според мен, е в състояние да посочи, че е в правото си да има родословно дърво и да съди за него обективно. Това в никакъв случай не означава исторически реваншизъм, връщане към грешки на социализма, не реабилитира крайното насилие и деформациите на едноличното управление. Днес БСП лидерите са призвани да анализират близкото минало на страната ни от дистанция, да се разграничават от недостатъците, от по-малките и от по-крупните дефекти на системата. Кой забранява да се критикуват, и то остро, тежнението към едноличната власт, демагогските му прийоми, аморализмът му, съучастничеството му в структурирането на номенклатурните привилегии и оформянето на “новата класа”? И в същото време да се отчитат забележителните му приноси като голям български държавник, като най-изявения политик - модернизатор на България през 20 век, като личност, която остави след себе си една от най-развитите в индустриално отношение държави - нови технологии, добър жизнен стандарт, висока степен на образованието, науката и културата, постижения във външната политика и сигурността.
Това, което набелязвам, е контур на един от подходите към социализма и Живков. Характеристиките биха могли да са по-сурови или по-благоприятни. Но при всички случаи те са нужни на съвременността и партията, на българската левица. Извън всичко останало, сегашната реакция на БСП-лидерите създава впечатление за непоследователни постъпки, за разминаване с историята, за етическа миниатюрност.
Другата хипотеза, която за мнозина ще изглежда невероятна, е че днешните ръководители на БСП изпитват боязън от силата на задкулисни фактори и играчи, за които както социализмът, така и Тодор Живков са приковани завинаги върху стълба на позора. Интересите на тези фактори и играчи диктуват епохата на социализма и негови строители като Т. Живков да останат во веки веков с клеймо на “упадък” и “диктатура”, като по този начин се проектира по-безболезнено преминаването на БСП върху релси на социаллиберализма или либерализма, върху фундамента на новата геостратегическа и геополитическа ориентация на страната и сънародниците ни. От немалко наблюдатели такива законодатели се определят като идеолози на провалилото се преустройство, като израстъци на разбирания, посадени от бащите на българската перестроечна идеология, разцъфтяла през 90-те години на миналото столетие.
Ако тази хипотеза има основания, в интерес на цялата партия е елитът й да надрасне идейните си ментори, тяхната фалшива доктрина и недоносените заемки от чужбина.
Двойните стандарти, прилагани към миналото на БСП, се проявиха и при отбелязването на 9 септември. Не само според мен тази дата би могла да бъде обявена за празник на нашата партия с организирането на масови събрания и другарски срещи във всички села и градове на страната. Такъв празник обаче няма. Даже ставаме свидетели на „деликатно” разграничаване на соцпартията от празничното събитие.
Тази година например на „Позитано” се проведе обичайното събрание под мото - 9 септември и градежът на София. Парадоксът беше, че събранието го организира Съюзът на антифашистите, а не БСП, или да речем БСП заедно с БАС. Този случай не е изключение: все по-често, когато се оказва уважение спрямо възлови събития и личности, сътворили летописа на лявото ни движение от 1920 г. до 1989 г., „задачата” се изпълнява от БАС, а ръководителите на БСП участват в качеството им на „гости” и наблюдатели.
От подобен характер е и нелепицата с традиционните предложения на наши депутати парламентът да почете анблок паметта на „загиналите по повод на 9 септември” – значи преди, и след тази дата. Тазгодишното ни предложение беше отхвърлено и находчиво използвано от властта и десницата за гавра над героите на революционната и антифашистка борба до 9 септември 1944 г. Явно на този етап идеята на ОСД от ранните години на преустройството за „национално помирение” няма как да бъде реализирана.
В същото време позволявам си да попитам: как е възможно депутати от БСП да настояват за почитане на паметта и на субекти, които превърнаха България в сателит на нацистка България, участваха в инквизирането и убиването на антифашисти, наши сънародници, на комунисти и ремсисти? Тук нямам предвид невинно осъдените и убити след 9 септември, а палачите - фашисти и техните идеолози!
Наред с това, представете си, че убитият Гео Милев може и да „възрази” срещу намерението да го почитат заедно с неговите удушвачи? Няма ли и Вапцаров да се надигне горестно от гроба? Вела Пеева, Яна Лъскова и Мати Рубенова ще поискат ли по този начин да бъде изразено уважение към техните екзекутори? А децата от Ястребино? А гимназистките партизанки с отрязани глави и изложени тела по селските мегдани? А бременната Дечка Сюлемезова с нейната поругана утроба? А поетите – мартири, мъчениците Атанас Манчев, Кирил Маджаров и Христо Кърпачев? И те ли ще се съгласят да ги честват заедно с мародерите убийци? И въобще получено ли е съгласие от сенките на такива мъченици, от техните близки и роднини да се прави „с чужда пита помен”?
Ще повторя – общоевропейска норма е да няма давност за престъпленията на нацистката агентура срещу собствената държава и човечеството.