ТУРЦИЯ – МЕСЕЦ СЛЕД ИЗБОРИТЕ

Христо МАЛЕЕВ
Печат

Няма съмнение, че всичко е пред нас, но по какъв път ще тръгне това “всичко” е все още трудно да се каже. Очевидно е едно – че и турците, и ние трябва да извървим своя път. И че освен на базата на абсолютно и пълно равенство и кавалерство както по същество, така и по форма, нашите бъдещи отношения няма върху какво друго да се градят.

Но всичко това – между другото. А иначе, проведените преди месец парламентарни избори в нашата съседка бяха с очаквани резултати, но при неочаквана обстановка в региона, така че би трябвало да се осмислят и от “свои”, и от “чужди”.

За първи път от много време след 2002 г. Турция се управлява от стабилно правителство, създадено от влиятелна партия, подкрепяна от мнозинството на народа. За първи път след Кемал Ататюрк тя има авторитетен, харизматичен и уважаван ръководител в лицето на премиера Реджеп Тайип Ердоган. Така че победата на неговата умерено ислямистка Партия на справедливостта и развитието не бе изненада и може би затова някои западни коментатори твърдяха, че в Турция всичко било добре познато от миналото. Някои турски журналисти пък писаха, че всички турски партии били спечелили от изборите. Това е отчасти вярно, но нещата са по-многопластови.

 

Вярно е, че партията на Ердоган спечели почти половината от гласовете (49.9 %), което е с 2.9 % повече от предишните избори, но заради избирателната система броят на депутатите й намаля от 341 до 326 души (от общо 550 места в парламента). Това й даде право да сформира отново самостоятелно правителство, но сложи край на надеждите на премиера за приемане на нова конституция само с гласовете на неговата партия. Ердоган няма да може да потърси одобрение на новата конституцията и с референдум, не само защото не му достигат гласове, но и защото изходът от референдума би могъл да е отрицателен, а той планира по френски модел да предостави повече права на президента на страната, тъй като след време (три или осем години) би искал да заеме високия пост. Така че сега Ердоган трябва да получи съгласието на другите три парламентарни партии за промени в основния закон на страната, а това неминуемо ще го накара да прави компромиси със “социалдемократите” от Народнорепубликанската партия (135 депутати при 112 след миналите избори), с хората от дясната Партия на националистическото движение (53 депутати при 71 преди четири години, но все пак прескочила бариерата от 10 % въпреки прогнозите), както и с прокюрдската Партия за мир и демокрация (36 депутати при 20 за 2007 г.), съставена от “независими” депутати, които иначе не могат да участват в изборите. Няколко души от тази група са хвърлени в затвора и не бяха допуснати до парламентарната зала, затова колегите им отказаха да участват в заседанията.

Показателно е, че в заседателната зала няма независими депутати (през 2007 г. те бяха шестима). Времето на многото партии в парламента сякаш е останало в миналото, а от общо 15 политически партии, участвали в изборите, само 4 успяха да се класират. Те получиха общо 95.7 % от гласовете (в Турция изборите са задължителни), при 87 % дадени за тях преди 4 години, и 68 % - през 2002 г.

Ясно е, че и в днешна Турция значението на парламентарната аритметика е относително По-сложно е другото – при многобройните, бързи и радикални трансформации в света като цяло, които напоследък проличават особено ясно в Средния изток, политиката на Турция - най-силната държава в региона, трябва да претърпи качествени промени, които тепърва ще се изясняват, одобряват и претворяват в живота, което създава възможности, но крие и опасности за управляващия екип.  Турция е масивен океански параход и затова резките промени в курса й не са лесни, но всяко закъснение може да доведе до непредвидени последствия.

Има и нещо друго. Турция е голяма и силна, но има свои вътрешни проблеми и противоречия (кюрдският въпрос, прегрятата икономика, безработицата, вътрешният дълг, съперничеството между ислямистките власти и традиционно светските армия и съдебна система). Освен това трябва да се съобразява с интересите на по-големите и по-силни от нея държави като тези от Европейския съюз, Съединените щати, Русия или Китай. Наоколо са съпоставимите с нея мюсюлмански Иран и Саудитска Арабия, както и неспокойните арабски държави като Египет, Сирия, Ирак или Либия. Тук е и Израел – някогашен традиционен съюзник, а сега, поради промените във философията на турската политика, неин влиятелен и могъщ във военно отношение, но проблематичен партньор.

В тази сложна обстановка се появяват редица принципни въпроси, които не могат дълго да чакат отговор. Например накъде ще върви вътрешната политика на властите, доколко ислямизмът на управляващата партия ще се разширява и задълбочава, ще се превърне ли постепенно Турция в страна, управлявана по законите на шериата. Зад тази религиозна опаковка се крият сериозни икономически и класови боричкания: в страната постепенно се налагат консервативните сунитски кръгове от Анадола, чиито интереси се защитават от партията на Ердоган. Но буржоазно-военно-бюрократични кръгове от големите прозападни градове като Истанбул или Измир търсят начини да спрат отстъплението си, да защитят позициите си, да си възвърнат политическата власт, а с нея и икономическите преимущества. Отделен въпрос е, че и от едната, и от другата страна на тази невидима бариера първостепенно място заемат националистите, мечтаещи да възродят великодържавието на Турция.

Може би още по-сложни са проблемите в областта на външната политика, пред които е изправено новото старо правителство на нашата съседка. Струва ми се обаче, че те по-лесно биха могли да бъдат решени поради високото равнище на турската традиционно образцова дипломация, както и на нейните въоръжени сили и сили на сигурността. Турция е сериозна държава и не си позволява самоубийствени експерименти под външен натиск с хората, които са нейният международен разум, щит и меч. Вероятно и в тази област, както в много други отношения, ние има на какво да се поучим от нея.

Сега пред Турция стои въпросът за преосмисляне на нейната популярна доскоро политика на “нулеви проблеми” със съседните държави. Тази политика разчиташе на турската икономическа, политическа и военна мощ за постепенното сближаване с всички съседи, естествено, в неин интерес. Тя беше удачна в обстановката, когато около страната цареше относително спокойствие, а противоречията се изостряха не с много съседи едновременно, а само с един-двама от тях. Сега обаче турбулентните промени в Средния изток, внимателното оттегляне, поне на пръв поглед, на Съединените щати от активната намеса в региона, желанието им да натоварят Турция с някои от задачите, които доскоро се изпълняваха от самите тях, вероятно ще доведат до промени в турската политическа философия. Между другото, това означава, че всички съседи на Турция ще трябва внимателно да преосмислят своето поведение към нея.

Една от целите на американската политика ще бъде да създаде ново равновесие на силите в региона, в което самите Съединени щати ще играят специфичната роля на балансьор, който се намесва по-рядко, пести човешки и материални ресурси (икономическите проблеми на Америка са твърде сериозни), но същевременно е винаги готов да подкрепи с възможностите си страната, чиято победа предпочита. Пример на подобна политика може да бъде днешна Либия или утрешен Ирак, както и вдругиденшен Афганистан. И тук проличава първостепенната роля, която Америка е предопределила за Турция и която неизбежно ще увеличи политическата тежест на нашата съседка. В Ирак Турция трябва да уравновеси влиянието на Иран и Саудитска Арабия. Като близък съюзник на Съединените щати по НАТО, политиката на Турция трябва да се съобразява не само със своите, но и с американските интереси. Разбира се, това няма да е лесно, защото Турция има самочувствие и съзнава, че е жизнено необходима на своите американски партньори. Дилемата може да се реши, ако интересите на двете страни са еднопосочни, а това вероятно няма да бъде трудно. Престижът на Турция ще нарасне. Следователно Съединените щати ще я подкрепят и на други места, където интересите на Турция са съществени и не противоречат на американските. Това ново положение ще промени радикално политическата обстановка в региона. Вероятно Ердоган ще трябва да преразгледа и приятелските си доскоро връзки с лидерите на Либия и Сирия, чието бъдеще е под въпрос. В началото на май той призова Муамар Кадафи да се оттегли от властта и въпреки че Турция не участва във военната операция срещу официална Либия, подкрепата й за “въстаниците” е откровена. Тя го прави и по други съображения – големите й инвестиции в Либия, които трябва да защити и след идването на новата власт.

В Ирак Турция също така има сериозни интереси: икономически (петрол, търговия, водни ресурси), стратегически (кюрдския въпрос, отношенията Ирак-Саудитска Арабия и Ирак-Иран), религиозно-политически (връзки и със сега управляващите шиити, и с предишните управници-сунити). Казано иначе, в Ирак Турция ще работи по-активно от преди, ще използва дори военните си възможности, като навлизането с военни сили на иракска територия ще става по-често и за по-продължително време.

Специфичен е въпросът за връзките на Турция със Сирия. Преди време Ердоган беше сърдечен приятел на президента Башар Асад. Провеждаха се съвместни заседания на министерските съвети, икономическите контакти бяха мащабни и разнообразни. Размириците в някои сирийски градове обаче усложниха двустранните отношения, като Ердоган се опита да убеди Асад, че е необходимо да провежда постепенни демократични реформи. След като безредиците се задълбочиха, а към Турция тръгна десетхиляден поток от сирийски бежанци, за които тя построи специални лагери и бе принудена да се грижи, отношенията на Анкара с Дамаск се изостриха до крайност. Сега Сирия изпраща танкове на границата с Турция, а Турция се опитва да създаде буферна зона на сирийска територия, на която да настанява бежанците. Сериозно се обсъждат варианти за турско военно нахлуване в удобен момент, което вероятно би получило подкрепата на Съединените щати. Казано иначе, предишната турска политика на “нулеви проблеми” със съседите се пука по шевовете. Твърде вероятно е с поощрението на Съединените щати силната турска армия да навлезе по някое време в Сирия, като с това помогне за свалянето на режима на Асад, преобръщайки радикално сегашните отношения в този район не само в интерес на Израел и Съединените щати, но и в свой интерес.

Разбира се, тази нова политическа философия на турското правителство ще създаде значителни опасности не само за мира в региона, но изобщо за мира в съседните на Турция държави. Очевидно е, че Турция би се решила на рисковани авантюри, само ако получи и насърчение и подкрепа от Съединените щати. Тъй като нарушеният баланс на силите в региона засяга интересите на целия свят, в това число и на други големи и “велики” държави, опасността от военни конфликти ще нарасне значително. В тази обстановка за Турция е предназначена нова роля – на главен изпълнител на американските желания.

Тази промяна не е лесна – Турция ще трябва да преосмисли отношенията си с много държави. Тя ще трябва да търси начини, осъществявайки желанията на Съединените щати, за задоволяване и на своите лични интереси. Това не може да стане по друг начин, освен за сметка на интересите на други държави от региона и около него. Последствията от тази радикално променена обстановка може да са твърде опасни за много съседни страни, в това число и за България.

Аз не се съмнявам, че хората, които днес държат кормилото на властта в нашата страна, разбират тези нови опасности и вземат мерки за тяхното неутрализиране. Става дума за общонационална, а не за тяснопартийна задача. Предполагам, че сходни мисли се таят и в плановете на другите хора, които желаят да поемат властта след време. Не бих искал да сравнявам личностите-шамандури, които напоследък изплуват от дълбините като кандидати на партии или сдружения за предстоящите президентски избори. Мога само да кажа, че те би трябвало по нищо да не отстъпват на турските си колеги, на президента А.Гюл и премиера Р.Ердоган.

Политиката, особено външната политика, е сериозна работа, която изисква “кръв, тежък труд, сълзи и пот”, както казваше Уинстън Чърчил. Така е било преди 71 години, така е и сега. Който не е разбрал тази азбучна истина би трябвало не да се мисли за политик, а да се върне в първи клас и да започне всичко отначало, от “а” и от “бе” – ако не го е срам.