Случка на Ботевия ден, 2 юни

Методи ГЕОРГИЕВ
Печат

Човек не може да скрие напредналата си възраст, но е добре да полага старание да не загрозява със себе си чак толкоз уличния пейзаж. Старая се – по-скоро си въобразявам, че вървя изправен, но без перчене, и с крачка, която ме доближава до вървежа на редовните граждани.

С пазарска чанта в ръка вървя към спирката на автобус 72. Най ми харесва да пътувам с возилата на 72-ра линия, защото са нови, поддържат ги чисти и винаги има места за сядане. Бях на 50-ина крачки от спирката, когато поредната кола пристигна. Забързах със слабата надежда да успея, като, за всеки случай преминах по крайната ивица на тротоара. Автобусът прие няколко пътници и за мое съжаление – както става винаги – потегли. Когато ме приближи, внезапно намали ход и още по-изненадващо спря, точно когато бях с лице към предната врата. Вратата се отвори и шофьорът ме покани с ръка да се кача. Качих се с всичката възможна енергичност и благодарно слисан от случилото се, се наведох към неочаквания благодетел: “Благодаря ви... петдесет години живея в София. Какви ли не одисеи съм имал с градския транспорт. Такова чудо не ми се бе случвало. Още веднъж ви благодаря”.

 

 


Шофьорът се усмихна приятелски и с доверителен тон, снишавайки глас, каза: “Днес е 2 юни, господине. Ботевият ден!...” И продължи сияещ да води автобуса, а аз не можех да добавя нищо повече. И съзнавах, че още една дума можеше да развали този тъй прекрасен миг.
След няколко спирки, слизайки, помахах с ръка на шофьора, той ми отвърна със същото. Погледнах номера на отминаващия автобус: РВ 3810-ХН от 72-ра линия.
Беше Ботевият ден, 2 юни 2010 година.

Ах, защо всяка сутрин не е 2 юни, ден на Ботев...