Така и не чухме: България нямa участие в атентата

Асен ГЕОРГИЕВ
Печат

Обявяването на папа Йоан Павел II за блажен не мина и без съответния сладникав възторг в българоезичните медии. Нищо че покойният римски епископ съвсем не беше от приятелите на България. Това се вижда дори от факта, че каменният паметник на бул. “Евлоги и Христо Георгиеви” в София, увековечаващ единственото му посещение в страната ни, е дело на Соломон Паси и другите активисти на антибългарщината от Атлантическия клуб.
Йоан Павел II не криеше мераците си да погълне православието и твърдеше, че “обединението” на двете църкви се възпира от един съвсем незначителен факт – че православните патриарси не го признавали за техен началник. Който не вярва, може да прочете това сам в пропагандната книга-интервю с Йоан Павел II, достъпна на български език в Полския културен институт в София.

При визита в Гърция римският папа нарече Кирил и Методий “гърци” – напук на непоклатимото обстоятелство, че немалко мастити слависти защитават тезата за българския им произход. Това е недопустимо за един славянин, за един поляк, който като капак на всичко е завършил с отличен успях славянска филология и със сигурност е наясно с този фундаментален за славистиката проблем.

Но още по-важното е нещо друго. Напълно несъстоятелно е тълкуванието на българоезичните медии, че при посещението си у нас Йоан-Павел бил опровергал инсинуациите за “българската следа” в атентата срещу него. Блаженопочившият отец само каза, че никога не е вярвал, че атентатът е българска работа. Ала това, в което папата каза, че не бил вярвал, далеч не е равнозначно с категоричното опровержение: “България няма никакво участие в атентата”. Такова опровержение обаче той така и не направи. Напомняме също, че между покушението срещу живота му на площад “Св. Петър”, на 13 май 1981 г., и визитата му в България през май 2002 г. бяха изминали 21 дълги години. 21 години, през които “свободната” западна преса промиваше мозъците и мултиплицираше Голямата лъжа в съзнанието на милиарди и милиарди жители на планетата. Затова и неслучайно тъкмо удобният за Запада “славянски папа” бе любимец на същите свободни медии. Това се вижда особено ясно при сравнението с неговия приемник, германеца Бенедикт XVI, който съвсем не се ползва с медиен уют – по простата причина, че не сервилничи пред глобализма.

Междувременно колкото повече време минава, толкова повече на бял свят излизат и ще излизат нови и нови документи, които показват Йоан-Павел далеч не с ореола му на светец. Още от 80-те години светът е наясно, че на него се пада завидна роля в подривната дейност по демонтажа на социалистическата система не само в родната му Полша. В наши дни никой сериозен анализатор не отрича, че Йоан-Павел II и неговият Ватикан са вършели всичко това в пълна хармония с ЦРУ и други шпионски централи на САЩ. Все ни се струва, че тъкмо тази идилия ще да е и причината за неговото над 21-годишно мълчание по въпроса за т. нар. българска следа в неуспелия атентат?