Левите противоречия. БСП, коалиционни партньори, бъдеще

Проф. Чавдар ДОБРЕВ
Печат

Както нееднократно подчертах, през първото десетилетие на 21 в. БСП, като брой на гласувалите за нея българи, стана второразредна партия, за разлика от ролята си през последното десетилетие на 20 в. За соцпартията гласуваха един милион души, докато през предишните времена партията печелеше парламентарните избори с два и над два милиона гласа. Такова огромно снижаване на гражданското доверие може да се обясни както с вътрешнопартийни причини, така и с въздействия „отвън”. За тревожния спад на влияние с 50 % само за четири години (1997-2001 г.) допринесоха допуснатите грешки в моделирането на лявото пространство след 10 ноември 1989 г.; откъсването на партията от реалния живот; илюзорните представи за коалиционни съюзници и опоненти; двойнственото поведение по стратегически важни аспекти на националната действителност и външната политика, но и по тактически проблеми на всекидневието; процесът на „самоизяждане”, на безумни по своето естество „чистки” вътре в партийните редици, на солидаризиране с автори на криминалния преход, на гнусливо сбогуване с периода на социализма и пр., и пр.

Сергей Станишев зае поста председател в такава ситуация като избраник на Георги Първанов. Изборът му беше възприет от повечето социалисти положително. Допадаше им интелигентността му на млад човек, сериозно образован и с респектираща подготовка на международник, владеенето на чужди езици, поведението му на сдържана личност, която не обича внезапните импровизации и екзалтации, типични за популиста политик. Известна гаранция за неговите възгледи и партийно възпитание беше произходът му – син е на партизанин и виден деец на БКП. Подкупваше младостта му, която би трябвало да е източник на нови идеи. В същото време предизвикваше безпокойство информацията, че жизненият му опит е оскъден като на пристигнало от странство юпи, че кръговете, в които се движи, са ограничени, че е расъл като цвете в саксия. За първи път в годините на прехода БСП я възглави човек, който преди това не се е занимавал с организационна работа, не е контактувал активно в низови младежки и партийни структури, а изведнъж от апаратен сътрудник на „Позитано” 20 (в международното направление) поема отговорността да ръководи най-голямата лява партия, и то тогава, когато тя търпи качествени промени с отрицателен знак.
Според мен Георги Първанов посочи Станишев за свой заместник не единствено от респект към интелекта му, а защото беше сигурен, че новият председател ще продължи победилата линия на ОСД в БСП, ще укрепи и доразвие идеята за либерал-социалната партия, ще работи за общонационалното единство и просперитет дори и с цената на обезсилване на партийното влияние в страната. Станишев освен това беше в състояние да продължи курса към форсирано влизане в НАТО и ЕС. Едва ли на Станишев са се възлагали надежди да обнови битието на партията, да я свърже по-тясно с интересите на трудовите маси и техните социални борби, да направи „ревизия” на криминалния преход и промени конвенцията във връзка с 45-те години социализъм, да коригира истински концепцията за единствената силна легитимна лява партия и нейната коалиционна политика. Ако замисълът беше от такъв порядък, избраникът на Първанов би притежавал поне по-богат опит в живота и партията.

Сергей Станишев обаче надрасна очакванията в три посоки. Първо, като извърши реформа в БСП по линия на младежката политика. Второ, като разкри сериозни качества на държавен ръководител по време на министър-председателския му мандат. И трето, в известна степен помогна да се смекчат отношенията между вътрешните групировки, а ръководството предостави по-широк терен за диалогизиране между идейните течения. Въпросът обаче е, че Сергей Станишев, изглежда, по природа е индивид, предопределен да съхранява статуквото, установените пропорции на нещата, въпреки модерния строй на индивидуалното му мислене. При него е добре, че оставя жизнените явления сами да се развиват, че не обича насилствено да променя релефа на нещата. Не е самовлюбена особа. Трезв и проникновен, той предпочита да наблюдава сякаш отстрани процесите, по-скоро съзерцателен, отколкото действен характер. Успява да запазва самообладание в екстремни ситуации, да не отговаря първосигнално на клеветите, а те се сипеха върху него, особено когато беше премиер.
Интровертен е, което го отдалечава от представата ни за „масовик”. Излъчва състояния, валидни повече за кабинетния учен, а не за субекта, проверил нрава си в битка с жизнените трудности. Не съм го виждал, поне в публичните му прояви, да изпада в екстаз, раждащ провидчески идеи, така нареченото дуенде трудно би го посетило. Не е харизматичен лидер, което го свързва вътрешно с други лидери на БСП от прехода като Александър Лилов и Георги Първанов. Това не му пречи да печели авторитет. Макар да изглежда мекушав, той завидно умее да се владее, да стиска зъби, за да се „смее последен”.

За съжаление и при С. Станишев продължи превърналото се в традиция вегетиране на БСП като дух и реалност, като насоки и структури на организация. Процесите на саморазрушението в соцпартията се активизираха, тъй като бяха оставени на собственото им отслабване и затихване. Ако преди това, поне в публичното пространство, се прокламираха лекарства за лечение на „болния” организъм, сега прекалено мирно, кротко, тихо и равнодушно се отброяваха последните часове на реалния партиен живот по села и градове. С бликове на възраждане се афишираха само отделни клубове по интереси и специализирани федерации. Неудобно ми е да се повтарям, но ще се самоцитирам: бездействието в партийния живот след 1989 г. през последните осем-девет години прерасна в обломовщина, като знак на инертността, на неотчаяното понасяне на болката и бедата, но и като потвърждение на това, че неправилно построената действителност (в случая партийната!), унилостта на околния пейзаж, неподвижността на жизнените форми може да омаломощи и погуби ценни човешки намерения и пориви за обновление.

По принцип С. Станишев мисли и обобщава зряло, най-често дава верни оценки на ставащото в социалното развитие, редица от предвижданията му се сбъдват. Така например още в началото на управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов, преди да разполага с емпиричните данни, той квалифицира новия тип управление като авантюристично, крайно неподготвено в професионално отношение, като популистко и с потенциал да се превърне в полицейско. В полемика и в конфликт с партийни авторитети от миналото и настоящето Станишев поведе соцпартията против ГЕРБ, който руши държавността и се готви да свлече България на социалното дъно.

Впрочем Станишев още през 2002 г. (сп. „Тема”), при стартирането на проекта „Глобална България”, заяви категорично, че определени олигархични кръгове – в защита на своите интереси – подготвят смяна на властта и издигането на Бойко Борисов за министър-председател на страната. Това е историческа заслуга на Станишев, от моя гледна точка – най-безспорната! Защото преди година и половина (след юли 2009 г.) имаше опасност БСП да изпълнява две роли, и двете срамни и неблагоприятни – на боксова круша и на задкулисен крепител на собствения „палач”. За това, както казах, настояваха силни на деня „червени” олигарси и всички техни политически пълномощници в БСП. Станишев обаче се противопостави! И така се сдоби със силни врагове, с масово окарикатуряване и унизяване в медиите, но спечели като съвестен и отговорен ръководител.

Парадоксът е, че С. Станишев в повечето случаи не превръща своите съждения, размисли, оценки и заключения в практика, действия, конкретни постъпки, акции, дело. Партийната работа, приближена до труда на учения като анализ и прогностика остава непълноценна обаче, щом не трансформира идеите в живот, миражите – в реалност, мисълта за дълбоки вътрешнопартийни промени – в действия за осъществяване на същите промени. БСП привикна с битието си на средноголяма партия, която се движи нерядко след събитията, предпочита да ги коментира, вместо да ги направлява. В полето на активността я изместват други партии и организации, но това не смущава кой знае колко ръководството. От друга страна, яркостта на проявите тук сякаш не е на почит. В ръководните органи на БСП попадат все по-често ординерни дейци, които не представляват очакваната нова култура на двайсет и първото столетие.

След загубата на изборите за парламент през юли 2009 г. БСП неоправдано изпадна в нокдаун, сви се в ъгъла на политическите конфликти, приемаше безропотно нападките и клеветите, държеше се като виновен ученик, възприел като справедливо своето наказание. Едва след четири или пет месеца ръководството на социалистите вдигна глава, противопоставяйки собствени аргументи за упадъчната държавна политика на новата власт. Откроиха се грешки на Станишев и при моделиране на ръководните органи на партията, както и при подреждане на листите на “Коалиция за България” на изборите през 2009 г.

Иначе според мен упоритият като нрав Станишев показва странно равнодушие, когато се наложи да изрече тежка дума по кардинални въпроси на националното и партийното развитие. Той беше наясно, че голяма част от партийния елит вече е амортизирана и покварена, че няма авторитет по места, че трябва далеч по-смело да бъдат издигани младите кадри, налагани от него, че е нужно да подаде ръка и на честни, талантливи ръководители, близки до Виденов и Лилов, но не го правеше. Може би от обломовщина, може би защото беше поел обещание, но най-вече защото не искаше да попада в конфликтни ситуации, да си разваля достлука с този или онзи национален или местен ръководител. Така реанимира, в качеството им на български и европейски депутати, не малко фигури, символи на неокариеризма, обявили се след изборната ни загуба за негови непримирими критици.

Сергей Станишев виждаше като на длан, че партийната организация в Хасково е в дълбока криза, но не посмя да вземе мерки. Много пъти посети Бургас и е наясно, че този град, крепост на социалистическата партия през средата на деветдесетте години, днес е гнездо на вътрешнопартийни раздори. Но не помогна да се разрешат конфликтите. За всеки нормално мислещ човек е невъзможно да си представи как тъй във Враца, бастиона на червената идея, изборите се печелят не от социалистите, а от други партии. Станишев мълчи, когато се изправя лице в лице с недопустими изборни загуби на БСП в Ямбол, Кюстендил или Сливен. А Стара Загора? Кое препъна там соцпартията – корупцията или вътрешнопартийните дрязги и високомерие?
Аз очаквах в последното предложение за избор на Изпълнителното бюро да фигурират като негови заместници личности, които ще го „допълват” като енергии, деятелност и категоричност. А то какво? Предпочете „дублажа” на собствените си недостатъци. И което не е безопасно – по старо наследство постави акцент върху парламентарната група, подценявайки ръководните функции на легитимните органи на БСП.

Макар и да направи опити да се разграничи от предложилия го за председател Георги Първанов и да подчертае в по-значима степен мястото на БСП като водеща национална сила, С. Станишев допусна примери на конформизъм под натиска на световния хегемон, на лидери на ЕС и ПЕС. Влиянието на БСП рязко отслабна, след като тя не възрази срещу участието на България в Иракската война, срещу разполагането на американските военни бази, а по време на тройната коалиция това влияние още повече се разклати, след като висш правителствен чиновник от левицата обяви, че българите копнеят на наша територия да се монтира системата за американската противоракетна отбрана (ПРО). Станишев участва в пленум на ВС, който реши българският контингент да напусне Ирак. Даже подкрепи решението, а сетне заедно с парламентарната група на “Коалиция за България” гласува обратното на партийния вот.
Огромна вреда на БСП нанесе приетият по инициатива на депутати от БСП Закон за досиетата. Лидерите на БСП и лично Станишев знаеха, че този закон в самата си сърцевина е лустрационен (ще доведе до лустрация), че е насочен не толкова срещу служителите на ДС, а срещу социалистическа България като пример за нормална, благоденстваща и модернизираща се държава.

Те не бяха дотолкова наивни, за да не се досещат, че в закона трябва да се направи качествено разграничение между служител, агент и доносник, че няма как рано или късно да не бъде нанесена дълбока рана на националната сигурност чрез разсекретяване на сътрудниците на външното ни разузнаване, че е недопустимо Военното разузнаване да се третира като репресивна сила в страната и пр., и пр. Те разбираха, че става въпрос за компрометиране на български офицери, за унизяването на българи, изпълнявали патриотичния си дълг. БСП-лидерите едва ли са се съмнявали, че „малката, модерна партия” ще се свие този път болезнено. За нея няма да гласуват предадените от ръководството на соцпартията привърженици и членове от твърдия й електорат, наброяващи заедно със семействата им повече от двеста-триста хиляди души. БСП като руски барин ги подари на партии като ГЕРБ и „Атака” или ги разпиля в морето от негласували. И на всичко отгоре ръководството на БСП посочи за шеф на новосъздадената Агенция за досиетата (с бюджет, равен на едно министерство) средностатистическият „човек без качества” (виж Роберт Музил), провинциален милиционер, попаднал благодарение на перестроечния произвол сред членовете на Висшия съвет. Казва се Евтим Костадинов и като типичен Чехов службаш днес с почти перверзна наслада „изобличава” бившите си другари по служба и партия.

В началото недоумявах, понастоящем – не, относно поводите на БСП-ръководството да си прави класическо харакири чрез фактически лустрационен закон. Но вече разбирам: принудата е дошла отвъд океана, подсилена от жестове на определени западноевропейци. Станишев и след изборната загуба не се извини пред левите българи заради участието на БСП в подготовката и приемането на Закона за досиетата. И във връзка с последните репресии срещу български посланици – служители и агенти на българското разузнаване, членове на партийното ръководство предпочетоха да се „измъкнат” с варианта „лоши разузнавачи”: не само БСП, но и ГЕРБ предлагал за посланици хора от „лошите служби”. И някак си се отмести на заден план истината, че разузнавачите са български патриоти, служили през периода 1944-1989 г. на сериозно развиващата се България, а не на някаква си империя на злото. Вместо да разяснят и на западните ни партньори истинското лице на социалистическа България, отделни леви лидери и днес плагиатстват репертоара на платените соросианци у нас.

Що се отнася до конкретното изготвяне на Закона за досиетата, не бива да се забравя решаващата роля на депутата от “Коалиция за България” Татяна Дончева. Тя се възползва от безхаберието на БСП-лидерите, за да бъде изпълнена политическа поръчка на официален Вашингтон, както и на реваншистки кръгове от ЕС. Това не би трябвало да ни учудва. Г-ца Дончева не крие своята проамериканска ориентация и позиция и когато става въпрос за мръсната война в Ирак, и когато се дискутира разполагането на американски бази на българска територия. В същото време тя се противопоставя последователно на всяко сближаване между България и Русия като две славянски и православни страни. Според мен Законът за досиетата предоставя още една възможност на Дончева, за да демонизира времето на социализма и съответно – да дискредитира антифашистката борба, ръководена от компартията. В поведението й няма нищо изненадващо. Тя е добре подготвен юрист, личност със сериозни качества на медиатор, по същество единомишленик със сравнително по-лявоориентираните кадри на либерала Желю Желев. Странното е, че след 1996 г. тогавашният председател на БСП Г. Първанов прибързано издигна Дончева за член на ВС, а после и на Изпълнителното бюро на соцпартията, пренебрегвайки разумните критерии в сферата на кадровия потенциал.

Сергей Станишев в не едно от изказванията си определя БСП като национално отговорна партия, като партия на български патриоти. Тази точна и преносна формулировка обаче се нуждае от дешифриране на фона на новите ни ангажименти към ЕС и на зависимостта от САЩ. А тези ангажименти, както проличава, кристализират и в политиката на българските социалисти. В същото време позицията на БСП по отношение на Иракската война и разполагането на американските военни бази, на бъдещото монтиране на системата ПРО, както и самоубийственото включване на партията в изработването на Закона за досиетата, говорят, че БСП се поддава на чуждестранен натиск и принуда, на решения, които се вземат извън България. Все още лидерите на соцпартията не всякога защитават решително националните ни интереси в Обединена Европа, депутатите й не отстояват активно равнопоставени контакти с останалите държави – членки на ЕС. Обособи се група от леви лидери, които пледират за безпрекословно изпълнение на американските интереси у нас. Някои от тези лидери напуснаха БСП след 1996 г., други се опитаха да преустроят лявата партия изцяло върху релси на американските приоритети, трети заеха важни длъжности в апарата на ЕС или получиха висши дипломатически назначения. Интересно е, че такива дейци, предимно с дясна социалдемократическа настройка, в началото поддържаха ревностно президента Г. Първанов, но след като заздравиха кариерното си израстване, предпочетоха да кореспондират тясно с ГЕРБ и Бойко Борисов.

Сергей Станишев не пожела или нямаше възможности за такова интимно сътрудничество с апологетите на глобализма в лявото пространство. Но и той в редица случаи се съобразяваше прекомерно с послания, които пристигаха от Вашингтон и се внедряваха на проамериканския ляв елит. Всъщност Сергей Станишев в пролога на отговорностите си като партиен председател сочеше, че за него магистралата на новото ни развитие се третира от лидерите на Европейския съюз, че САЩ не би трябвало директно да налагат господството си в България. Но постепенно започна да прави отстъпки пред могъщите, върху българска територия и на Балканите, американски политици.

Георги Първанов в този аспект бе принуден да изживее едно от най-значителните си разочарования. През 90-те години той решително подпомогна форсираното влизане на страната ни в НАТО; одобри Иракската война, дори инспектира нашия контингент в униформа на натовски главнокомандващ; даде зелена улица на американските военни бази; сам се отрече от предишната си подкрепа на бомбардирана Югославия; щастлив беше да разговаря на „ти” с госта си Джордж (Буш). Но малко по-късно, когато американците намериха по-удобен съюзник в лицето на ГЕРБ и Бойко Борисов, те го подхвърлиха на обиди и компрометиране, на социална изолация, на враждебно репресиране като бивш социалистически лидер и агент под кодовото название „Гоце”.

Сергей Станишев също беше принуден да изпие чашата на унижението. Медиите, които не е тайна, че благодарение на актове на соцръководството от 90-те години попаднаха почти изцяло под американски диктат, не пощадиха Станишев. Напротив, още по време на неговото премиерстване, но особено след това, изсипаха куп низости върху лика му, защото той не е така сервилен и коленопреклонен пред администрацията на САЩ, каквито са ГЕРБ и Б. Борисов. Защото Станишев не се отказа да подчертава образа си на европейски политик, който ратува за утвърждаване на социалната държава. И още, защото не се съгласи България да стане аванпост на политика, насочена против Руската федерация.