Тишина от лявата страна на барикадата

Проф. Евгений ГИНДЕВ
Печат

• ЗА НЯКОИ АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА ЛЯВАТА КОАЛИЦИОННА ПОЛИТИКА

С наближаване на предстоящите избори се засилва интересът към процесите в „лявото” политическо пространство, към поведението на неговите главни играчи. Към тази категория отнасям и симптоматичната статия на Юри Борисов във в. „Дума” от 16.04.т. г. В нея между другото се казва: „резултатите от предстоящите избори ще зависят преди всичко от политическата кондиция на съответната партия, от качествата на нейните кандидати, от волята им за победа и не на последно място - от искреността и самочувствието, които внушават на обществото. Който поставя електората на партията в някакво математическо уравнение, изначално е сбъркал. Решава нерешима задача”. Без да анализирам подробно това твърдене, мога да кажа, че в него има скрит намек - политиката и в конкретния случай изборите, не подлежат на научен анализ. Боя се, че твърдението е твърде съмнително. Дори ако вземем само една от зависимостите, за които говори авторът – „политическата кондиция на партията”, и ще се уверим, че тъкмо тя се обуславя от твърде много „наука”. Зная, че политиците въобще не обичат науката, зная, че те се смятат за априори научени, зная, че е безполезно да се говори с тях по този въпрос и въпреки това, макар и телеграфно, ще се опитам да засегна проблема „лявата” коалиционна политика.

На интуитивно равнище всички разбират какво е „коалиция”. Но има съвременна научна методология, която превръща интуицията в непротиворечиво логическо единство от разсъждения, които водят до съдържателни практически резултати. Нарича се теория на конфликтите. Тя разглежда абстрактния конфликт при различни условия и установява общите закономерности. Самият подход се базира на Сократовия конструктивизъм, а неговият аналитичен инструментариум – на сензорния анализ на Крон. И Сократовият конструктивизъм, и анализът на Крон, и осемте класа абстрактни конфликти няма как да бъдат разглеждани в тази статия. Но това е наука.

Цялата палитра от политически партии в България и техните отношения може да се поберат в тази квалификация. Отделно съществуват т.нар. смесени класове.
Например конфликт, съчетаващ чертите на антагонизъм и на симбиоза се нарича експлоатация. А тя пък бива три вида: доброжелателна, нормална и злобна. Като пример ще спомена, че отношенията в „Коалиция за България” най-добре се описват с модела на доброжелателна експлоатация, тежнееща към злобна (при доброжелателната експлоатация и двата обекта печелят, но единият повече от другия; при злобна експлоатация и двата обекта губят, но единият по-малко от другия).
Процесът на взаимодействието на двата обекта (притежаващи цел, структура и поведение), и модела на конфликта, създава възможност да се управлява и целта, и структурата, и поведението на всеки от обектите. Нима това не е наука?
Ами понятието ефективност? В теорията на конфликта ефективността е характеристика и на отделните обекти, и на системата обекти и е количествена оценка на качеството на съответствие. За да стигнем до ефективността обаче, трябва да се ориентираме в целта (целите) на двата взаимодействащи обекта, в това число и тогава, когато те образуват надсистема. Ясното и точно формулиране на целта е трудна задача и не е сигурно, че всеки политик може да формулира целта както на своята партия, така и на различните партийни коалиции и още по-малко – целта на надсистемата. Първото, което идва на ум е: да спечелим изборите, да вземем властта. Но идва по-трудното – защо й е на дадена партия да вземе властта? Какво ще прави с нея? Ето, БСП два пъти взема пълната власт (абсолютно мнозинство) и още два пъти в коалиция (един път със СДС и един път с ДПС и с НДСВ). И какво? – Нищо! Защо тогава иска да я вземе трети път? В такива случаи може да се предполага, че или политическият субект има скрити цели, които не желае широко да афишира, или иска властта заради самата власт, т.е. за да се облагодетелства от нея.

Някои ще кажат, че националните интереси са главното, което движи партиите към властта, но може ли някоя партия да каже кои са българските национални интереси и какво изобщо е национален интерес? Какво е това интерес? Социологията интерпретира интересите като движеща сила на действията на големи социални групи и на отделните хора. По такъв начин интересите се разглеждат като отражение на обществените отношения. Социализирайки понятието „интерес”, ще достигнем до националния интерес, който би трябвало да обединява консенсусно частните, индивидуални интереси относно някаква свръхцел. Изглежда, че трудно може да се намери друга приемлива дефиниция, освен най-общата: национален интерес разглеждан като цел, е оцеляването на етноса, нацията и държавата чрез производство и възпроизводство на действителния живот. Най-общо национален интерес е набор от потребности, които позволяват на народа, нацията и държавата да съществуват и предоставят възможност за прогресивно развитие в равновесие с природата. Това е своеобразно договаряне (консенсус) между власт и народ за пътищата на движение към тази цел и за рисковете и загубите, които се приемат за поносими (допустими) при движението по тези пътища.

Да се въведат показатели и критерии за ефективност върху множеството от национални интереси, интерпретирани като „потребности”, не е лесно. Много често допълнителна пречка е доктриналната несъстоятелност, т.е. несъстоятелност на политическите концепции и доктрини (несъответствие и дори противоположност между доктрина и цел, между цел и потребност). Всички телевизионно представени партии в България изграждат своите политически концепции и доктрини в рамките на съществуващата политическа система. По същество те са в най-добрия случай системна опозиция, което рязко стеснява възможностите за разрешаване на конфликта чрез отстраняване на надсистемните алтернативи.
За съществуващата политическа обстановка в България БСП е инструментална опозиция на ГЕРБ и означава: ние можем да строим капитализъм по-добре от вас!

Съвременната етика на обществено-икономическата и обществено-политическа система се изразява с три думи: кариера, успех, пари. В партия сега се влиза за реализиране на тази етика. Така стана и със СДС, така стана и с НДСВ, така става и с ГЕРБ. Лидерът на БСП говори, че партията трябва да се грижи за кариерното израстване на младите си кадри. Това означава, че и БСП не прави изключение. Откъде започва истинската кариера? – от попадане в парламента или в местната власт. Може би е тъжно да се говори, че новите попълнения на БСП са с кариеристични нагласи, но дали не е именно така? Тук е и разликата с коалиционните партньори – в малките партии никой не влиза, за да започне кариера, а просто защото някоя от тях импонира на неговите възгледи и социални нагласи. В това отношение коалиционните партньори са етично по-чисти множества от индивиди. Ако имат недостатък, това е егото на партийните водачи, удоволствието да казват: “Аз, аз, аз”. Но даже и при тази слабост, коалиционните партньори разширяват множеството от алтернативи, достигайки до надсистемните. Това ново множество дава възможност за построяване на стратегически показател на ефективност, който пък определя формата на всяка коалиция, която се стреми да бъде „алтернатива”. Тактическият показател на ефективността се отнася до инструменталната алтернатива. Изборът от двете алтернативи изразява бъдещността на политическия субект, неговата ориентация във времето. Следователно изясняването на целите на коалицията в тактически и стратегически план е първото, което се явява основа на изграждането на формата. Ако той бъде затворен само в рамките на тактиката (например „да свалим ГЕРБ от власт”!), оперативният хоризонт е един: „ще строим социална държава на капитализма с човешко лице!”). И съвсем друг би бил, ако не става дума за системна опозиция.
В България на практика е много „просто”. Мнозинството не иска Б. Б. и ГЕРБ, но не иска и неговите политически противници. В такъв смисъл няма политическа алтернатива на Б. Б. и ГЕРБ. Били прости, сякаш другите са умни! Били некомпетентни, сякаш другите са компетентни. Били крадливи, сякаш другите са честни. И т.н...

Пренебрегването на тези въпроси води до объркване в практическата политическа дейност и до изблици на волунтаризъм. В такъв случай волунтаризмът не е проява на воля, а на незнание. Това незнание ражда кръчмарските сметки дали коалиция с участието на БСП ще бъде по-силна от самостоятелната изява на БСП, заедно с дълбокото неразбиране, че самият факт на коалицията притежава интегрален ефект поради простата причина, че коалиционните послания достигат до обществени слоеве и професионални общности, до които БСП сама няма как да достигне. В теорията на конфликта това означава намаляване на вероятностния, ситуационния и оперативния риск и отстранява неопределеността по траекторията на разрешаване на конфликта, т.е. в начините за действие в условията на неопределеност и слаба предсказуемост на събитията.

Политическите противници на БСП и на „Коалиция за България” вече започнаха предизборната кампания за местните избори и за президент. Ако се съди по медийните изяви, в употреба се вкарва „тежката артилерия”. Нищо подобно от „лявата” страна на „барикадата” не се наблюдава. А в рядко появяващи се епизоди, представителите на БСП са неубедителни и скучни. Използването на интернет ресурсите, както и на други ефикасни средства за пропаганда и агитация, просто е забравено. Както изглежда, БСП търси изгода (дивиденти) само за себе си. Настъпва времето на медийните манипулации и на елитарните игри, когато върху ошашавения народ ще бъдат приложени последните хитрини на политтехнологиите, и няма да бъде чудно, ако тези хитрини успеят. Подходящ пример е поместената във в. „Стандарт” (15.04.т.г.) ранглиста на доверието в българските политици (изпълнител – „Галъп интернешънъл”). Ако се вярва на социолозите, БСП твърдо върви нагоре, скъсявайки разликата с ГЕРБ, което кой знае защо много радва ръководството на БСП и го подтиква към сепаратистки действия, а предложението Миглена Кунева да бъде издигната за кандидат-президент от БСП и „левицата” изглежда твърде логично (материалите от Националното съвещание с областните и общинските председатели на БСП, 16.04.т. г.).

Политиците обичат да се аргументират с подобни проучвания, а числата в тях изглеждат като съкрушителен довод. Но всеки, който знае най-елементарните социологически хватки, ще разбере, че в описаната картина няма никаква политическа и поведенческа логика. Достатъчно е да се погледне безумния рейтинг на Кристалина Георгиева, за да се усети, че тук има нещо гнило. Отговор може да дойде само от поведенческия анализ, но той е нежелана и недостъпна територия за политиците. Защото разкрива широко поле за спекулации, които се материализират в непосредствена партийна политика. Изглежда, истинската наука, за разлика от окултизма, не е добре дошла в БСП. Известен е злобният, но справедлив афоризъм: „къде сте видели социалист да дава пари за акъл. Той предпочита да ги дава за други неща”(случаят „Панделиева” преди години).

Нежеланието на ръководството на БСП за коалиционни действия е известно и не се крие. В публичната сфера БСП много рядко говори от името на коалицията, а когато това се случва, е някак си високомерно приглушено. Нищо не се прави и за медийното популяризиране на коалиционните партньори, дори напротив. Създава се чувството, че те тежат на партийното ръководство. Но трябва да се знае, че нежелание за коалиране с БСП съществува и сред привържениците на потенциалните коалиционни партньори, и точно това поражда дори виртуално коалиционна структура с характер на „злобна експлоатация,” според принципа: „ние самостоятелно ще загубим, но вие ще загубите много повече, защото ние няма кой знае какво да губим”. Впрочем, най-много ще загуби надсистемата, т.е. българският народ. Поради това съществуващите в някои „леви” политически партии настроения за категорично отхвърляне на всякакъв съюз (коалиция) с БСП, трябва да се класифицират като късогледи и непродуктивни. Въпреки огромните негативи, легнали заслужено върху БСП, въпреки тежестата на отговорността за всичко лошо, което се случи на народа в последните 20 години, не трябва да забравяме предупрежденията на концлагериста от Дахау, протестанския пастор Мартин Нимьолер: „Когато нацистите почнаха да арестуват комунистите, аз мълчах, аз не бях комунист. След това дойдоха за социалистите, но аз мълчах, защото не бях социалист. След това дойдоха за профсъюзните активисти и аз пак мълчах, защото не бях член на профсъюз. След това дойдоха за евреите и аз бях свикнал и отново мълчах, защото не бях евреин. Накрая дойдоха за мен, но вече нямаше кой да протестира”.
При БСП въпросите за коалиционната политика носят много по-голяма историческа и политическа натовареност, най-малкото поради нейния опит и поради положителните резултати, постигани в миналото.

Отговорността за бъдещето на народа и държавата е огромна и аз мисля, че се приближава до опасна граница, отвъд която настъпва политическо небитие. При съществуващата коалиционна политика в „лявото” политическо пространство в България ще получим или избори без участие, или участие без избори. Като резултат – продължаващо присъствие във властта на втръснали до болка и загубили народното доверие корумпирани муцуни от всички цветове на дъгата. Това вече е фатално.
Върху този въпрос трябва да се съсредоточат всички „леви” български политици и всички патриоти.