СТРАТЕГИЯТА НА ПУТИН ЗА ЕВРОПА В РАЗВИТИЕ

Джордж ФРИДМЪН
Печат

Путин положи клетва за трети път като президент на Русия. Връщането му в президенството не беше неочаквано; на практика той никога не се е разделял с мястото си на лидер на Русия, дори по времето на президентството на Димитрий Медведев. Това се случва в момент, в който като че ли в Европа се налага една тенденция за загуба на властта от „титулярите”.
Съвсем наскоро тенденцията беше демонстрирана и от социалиста Франсоа Оланд - кандидат за президент на Франция, който победи Саркози в проведените наскоро президентски избори. В отговор на тези промени Путин ще трябва да „пренастрои” руският подход към Европа.

Плановете на Путин за Русия и извън нея

Русия беше на път да изпадне в хаос, когато Путин спечели президентските избори през 1999 г. Тогава той наследи една разбита, слаба и безпътна Русия. Както “Стратфор” неведнъж е споменавал, през тези години Путин не си постави за цел да създаде отново Съветския съюз. Той е учен в геополитиката и добре разбира, че многото ограничения и надхитрянето бяха онези фактори, които доведоха до разпада на СССР. Мисията на Путин беше да върне стабилността и сигурността на Русия - само по себе си колосално мероприятие за лидер на една държава, която не само че е най-голямата в света, но и много разнородна във вътрешен план, заобиколена от враждебни сили.
През първия си президентски мандат Путин сложи началото на серия от мащабни реформи, с които децентрализира властта в регионите, постави под контрол войнстващите банди в Кавказ, направи чистка на олигархичното съсловие и централизира икономическата и политическата системи. Така той установи автократичен режим, вкарвайки в употреба военните и службите за сигурност (включително и Федералната служба за сигурност), с което показа, че следва примера на предишните лидери - от царете до ръководителите на СССР. Политическите маневри на Путин бяха естествена еволюция на начина, по който един успешен лидер трябва да управлява Русия. Чак когато Русия беше вече силна и стабилна, Путин можеше да се фокусира върху обкръжаващото Русия геополитическо пространство. Държавите, обкръжаващи Русия обаче, бяха враждебно настроени към Кремъл, начело с НАТО и Европейският съюз, чиито граници на разширяване достигнаха Русия, развивайки партньорски отношения с много бивши съветски републики. При подобни ситуации навремето руските царе и съветските ръководители използваха две първоначални тактики за справяне с положението.
Първата тактика е да се организира руската военна машина и да оттласне външното влияние или директно (както Москва направи с Грузия), или индиректно (чрез създаването на военни съюзи с бивши съветски републики както с Казахстан и Белорус). Макар че Русия на Путин в това отношение има ограничени възможности и може да осъществи споменатата тактика само с една или две такива държави, тъй като подобен подход би бил невъзможен по цялата периферия.
Втората тактика е да се създават „съюзи за облаги” в Европа, които да помогнат на Москва да разедини паневропейското и натовско разширение и да промени отношението им към Русия, подкрепяйки я в икономическо, финансово и технологично отношение. Царска Русия направи такова споразумение с Обединеното Кралство по време на Наполеоновите войни, и с Франция преди Първата световна война, а съветските лидери влязоха в „съюз за облаги” преди Втората световна война. И не защото Русия някога се е доверявала на тези държави (или обратно), но следва да се отбележи, че руските и европейските лидери винаги са споделяли едно присъщо за тях разбиране, че определени съюзи са необходими, за да оформят динамиките на континента.
През ерата на Путин Русия концентрира вниманието си върху Германия, Франция и Италия, които тя считаше за първостепенна сила в Европа. Не че Кремъл не оценяваше Обединеното Кралство като четвърта голяма сила в Европа, но традиционно твърдият съюз на Лондон със САЩ го правеше резистентен към руските увертюри.
Кремъл гледа на Германия, Франция и Италия като на държави с голяма относителна икономическа, политическа и военна тежест, които ако бъдат обединени в някакви структури, могат да се противопоставят на Русия. За да изгради партньорски отношения с тези държави, Путин най-напред изгради отношения с техните лидери, в т. ч. и лични.

Личният подход на Путин

Германия беше първият естествен избор на Русия за партньорство. Не само затова, че тя е сърцевината на Европа, но е европейската държава, от която Русия се страхува най-много. Нещо повече, самият Путин има най-голям афинитет към Германия, който датира от годините, прекарани от него в КГБ в град Дрезден, Германия. В началото на първото десетилетие на 21-ви век, Путин беше в състояние да използва влиянието си в Германия и да създаде силни приятелски взаимоотношения с тогавашния германски канцлер Герхард Шрьодер. Шрьодер гледаше на тези отношения, на първо място, като на една икономическа възможност, поради факта, че Русия е най-големият производител и износител на енергия в света, а също така и като на потенциално място за големи инвестиции. По време на канцлерството на Шрьодер имаше „бум” на търговията между Русия и Германия, а Русия даде специални отстъпки на Германия като енергиен партньор. Германия, в съответствие с плана на Путин, започна да поддържа руската позиция в Европа по специфични стратегически проблеми. Тя беше сама в неподкрепянето на “Оранжевата революция” в Украйна през 2004-2005 г., между западни правителства, които негласно я подкрепяха. Шрьодер беше начело на европейската опозиция срещу САЩ и в усилията им да стартират процедура по приемането на Украйна и Грузия в НАТО. Когато приятелството между Шрьодер и Путин се задълбочи, Шрьодер си купи имот около Москва, близко до дома на Путин, като дори потърси съдействието на Путин за осиновяване на две руски деца. След излизането на Шрьодер от властта приятелството му с Путин остана непроменено, както и ползите от него за Путин. Въпреки някои критики в Германия, даже и от собствената му партия, на бившия канцлер му беше предложена позиция, която той прие и стана член на ръководството на руския газов гигант „Газпром”, като ръководител на проекта „Северен поток”. Това е газопреносна система, специфично проектирана, така че да може да максимизира енергийните лостове за влияние върху Беларус, Украйна и Полша.
След създаването на силни отношения с Берлин Путин установи подобни връзки и с тогавашния президент на Франция Жак Ширак. Френската позиция обаче се различава от германската в това, че Франция не е свързана с Русия икономически и политически. В Париж обаче добре знаят историята на връзките Берлин-Москва, както знаят добре и какво може да означава това за цяла Европа. Така че в това отношение Франция има своя интерес и иска да е сигурна, че няма да остане „навън”, когато Русия и Германия се срещат. Така отношенията между Ширак и Путин се придвижиха крачка напред. В началото на тези отношения Путин и Ширак се съюзиха политически срещу водената от САЩ война в Ирак. Това беше важно за Москва, защото по този начин се подкопаваше единството на НАТО по ключов проблем. По важното за руските интереси беше лобирането на Ширак против разширяването на НАТО с цел включването в Алианса на балтийските държави Естония, Латвия и Литва. Все пак балтийските държави бяха приети в НАТО, въпреки възраженията на Ширак. На следващата среща на НАТО в Латвия обаче Ширак пък покани Путин като свой гост. И ако Путин беше много близък приятел с лидерите на Германия и Франция, то с министър-председателя на Италия Силвио Берлускони беше като брат. Тези отношения бяха повече лични, тъй като Италия не беше толкова важна в стратегически план, а и не представляваше заплаха както другите две европейски сили.
Путин и Берлускони почиваха заедно, празнуваха заедно рождените си дни и често двамата си разменяха скъпи подаръци. Когато през 2011 г. Берлускони отиде на съд по обвинение в сексуална непочтеност, Путин публично защити своя приятел, като каза, че обвиненията са безпочвени и почиват само на завист. Приятелството между Путин и Берлускони доведе до търговски отношения между руски и италиански енергийни компании и банки, както и до реализацията на военнопромишлени проекти. Най-забележителното беше това, че Путин използва връзките си с Берлускони, за да може „Газпром” да получи достъп до свързания с италианската държава енергиен гигант „ЕНИ” и неговата инфраструктура в Северна Африка, и в частност Либия.
Персоналните връзки на Путин с Германия и Франция не се промениха и след смяната на лидерите на всяка една от тях в периода 2005 г. - 2007 г., нито пък, когато Путин напусна президентството и стана министър-председател през 2008 г.
Путин използва инерцията от връзките си с предишните правителства, за да създаде нови отношения, макар и не толкова персонални, с германския канцлер Ангела Меркел, с френския президент Никола Саркози и (за известно време) с тогавашния италиански министър-председател Романо Проди. Кръгът от приятели и сподвижници на Путин в Европа му помогна много, за да „избистри” някои от най-важните руски стратегии за континента: затрудняване разширението на НАТО, поставяне на вниманието на алианса дневния ред на Русия. По този начин тя получи възможност да разшири военните си контакти до степен да е в състояние да нахлуе в Грузия, без да предизвика интервенция на Европа или НАТО. Не че всичко това беше възможно единствено заради личните отношения на Путин с лидерите на Италия, Франция и Германия, но тези отношения улесниха много от нещата, които направиха прогреса на Русия възможен.

Промени в Европа

Сега, когато Путин се завръща в президентството, той се сблъсква с една много по-различна Европа – Европа, в която почти всички негови приятели вече не са във властта. Като министър-председател Путин бе фокусирал своите усилия главно в решаването на вътрешните проблеми на Русия, през което време Европа беше въвлечена в политическа и финансова криза, която повлия на континента като цяло. Сега Европа не е загрижена, както беше някога, за един по-широк свят, включващ и Русия. Вместо това всяка една от европейските страни се е вторачила в собственото си спасение и в това кои форми на Европейския съюз да останат непокътнати от кризата.
Гласоподавателите извадиха от властта две от трите приятелски на Русия европейски правителства по време на кризата. Берлускони и неговата политическа машина бяха заменени от технократа и настоящ министър-председател Марио Монти. На него обаче му липсва политически мандат или воля за влизане в различни геополитически конструкции, които биха довели до близки отношения с Русия. Жак Ширак се пенсионира от политиката, а Саркози загуби президентския офис един ден, преди официалното встъпване на Путин в длъжност. Новият президент на Франция Оланд започна да се огражда с политици, които не са били в правителството на никаква позиция по времето, което съвпада с предишния мандат на Путин.
Така измежду предишния му приятелски кръг в Европа остава само Меркел, с която връзките на Путин бяха най-слаби. Още повече че сега Меркел е притеснена как да запази целостта на Европа, което отнема голяма част от времето й и интереса й към руските планове в Европа. От тази гледна точка тактиката на Путин да използва личните си контакти в усилията да бъде заздравена руската позиция в Европа, вече изглежда неактуална. Разбира се, френското и италианското правителство са все още много млади, така че Путин може да се опита да изгради подобни отношения с Оланд и Монти. Но както Германия, така и Франция, и Италия имат същите тревоги главно за това какво се случва в Европа, и не толкова в Русия.
Тази нова позиция към Русия вече пролича в Рим. В първите разговори между новото италианско правителство и руското правителство италианският президент Джорджио Наполитано даде да се разбере, че отношенията между Рим и Москва трябва да минат през деперсонализация. Първото доказателство за това беше подкрепата на Италия за САЩ в намерението им да изградят отбранителна система в Европа, базирана на балистични ракети. Иначе Италия, както и Франция, дълго поддържаха руската позиция по този въпрос. Това не попречи на САЩ да продължат осъществяването на проекта, но внесе разногласие вътре в НАТО.
Промяната на италианската политика към единство с НАТО и Съединените щати дойде точно когато трябваше да се състои срещата НАТО - Русия в Чикаго, където впоследствие Русия не беше поканена. Промените в европейския фокус и в европейското ръководство идват в момент на пренастройване на Русия към новата динамика в Европа. Преди финансовата и политическа криза на континента, Русия беше изградила нова стратегия за външната си политика по отношение на Европа, в която стратегическите европейски партньори, и по-специално Германия, Франция и Италия, трябваше да направят мащабни инвестиции в руската икономика и финансовия сектор на Русия. При тази почти разпаднала се Европа обаче, се наложи да бъде преосмислена тази стратегия в посока на намаляване на размерите на чуждите инвестиции, а не е изключено и изобщо да бъде изоставена. По някои от проектите Русия продължава да работи със своите европейски партньори, но Москва ще трябва да засили своето финансово участие повече, отколкото се очакваше, за да може тези проекти да успеят. Това обаче би бил един скъп избор за водене на външна политика.
Главната цел на Русия по отношение на Европа и НАТО е да поддържа разделението между западните сили, като едновременно с това Москва извлече всичко, от което се нуждае във финансово и технологично отношение. Минаха дните, когато Путин можеше да позвъни на приятел в Европа, за да му помогнат с нещо в НАТО, или по отношение на някои технологични дефицити. Русия трябва да разработи нова стратегия, която да отговаря на реалностите в една по-различна Европа и да се придържа към своите дълбоки императиви, вместо да разчита на лични и политически отношения, които често са бързо преходни в сравнение със силите на геополитиката.


STRATFOR
GEOPOLITICAL WEEKLY
08.05.2012
Превод от английски език: Енчо Енев