Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РИМСКИ ИСТОРИИ

Е-поща Печат PDF

Имаше някога израз "римски истории ли сега ще ми разказваш". В него се съдържа и снизхождение, и частица подигравка към събеседника. Макар че, подириш ли способността да се замисляш, то във всяка история ще откриеш днешното време. Не рядко тя е огледало – имаш ли очи ще видиш там и себе си без много труд. За да се предпазя донякъде от упрека, няма да разказвам, а ще ви запозная с Марк Тулий Цицерон, с неговите приятели и врагове, появили  се на римската политическа сцена през седемдесетте години на I век до новата ера. Оттогава са изминали пълни две хиляди години.

Смутно, объркано време за републиката. Бунтове на бедните, граждански войни. Неспокойно. Причини – едните се борели за хляб, за свободи, за римско гражданство. Другите – за власт, за слава, а то ще рече и за богатство. Водачите на противоборстващите (освен гладиатора Спартак, повел въстаниците в същия този I век), почти без изключение били сенаторите – аристократи или висши военни. Зад тях обикновените гладни. Плебеите. Свободното население, стиснало под мишница правото си на глас. Има и такава римска поговорка: „omnia mea mecum porto” (всичко свое нося със себе си).  За тези свободни граждани Цицерон казвал –

та те нямат нищо друго, освен правото на глас.

Самият Цицерон е от „новите хора“, нямал знатен произход, но бил блестящ оратор, със солидни философски и литературни знания, тълкувател и създател на закони.

Безспорно надарен с ум човек, но и съвършено непоследователен, неверен, готов да смени позициите си и приятелите си щом прецени, че те не се ориентират и не могат да му бъдат полезни при настъпващите промени в развитието на обществото и републиката. В политическите си съчинения от 60-те години на I век развива идеята за „съгласието между съсловията“. Разработени са нови направления от него и в съдружие възприети като необходими и  справедливи. Може би пък именно тази изменчивост е схващал като средство за постигане на целите, като възможност за преодоляване на неизбежната съпротива. Умеел да общува с всички обществени слоеве, да привлича симпатии, последователи, съюзници. Устройвал зрелища, развлечения за плебеите. Не жалел парите си. Обеднявал, но после многократно възвръщал.

В демагогията постигал висини. Пред народа възхвалявал сенаторите братя Гракх, приетите от тях закони в полза на бедните.

Борел се за прилагането на тези закони…, но и без да се притеснява клеймял братята – рушители на социалния мир! В писмата си пък до роднини и приятели се подигравал и със Сената, и с народа! Какво огромно ветрило от противоположни мнения и откровения. Наистина те прозвучавали и като сплетни, но в сърцевината си представлявали добре премислени оценки за обективната действителност, за ставащото с всички произтичащи последици. Рим съществувал със своите страсти и борби за надмощие. Участието изисквало и смелост, и прозорливост. Жертвоготовност. По това време наказвали не само с изолация, но и с нож и отрова.

Бурни, размирни времена, могъщество на меча!

Не само на меча, а и на способностите, на качествата и знанията, на умението да управляваш, да разработиш и приложиш система, обединяваща разноезично население, намиращо се по всички стъпала на развитие на културата, да го подчиниш и да го поведеш нагоре. Да накараш с принуда или доброволно местните царе да приемат и следват твоята политика, а то никак не е лесно.

Първи век бил наистина прекрасно, интересно време. Републиканско. Лидерите ораторствали и управлявали държавата. Имотите си. Двете дейности вървели ръка за ръка. Не си пречели. Напротив, носели печалби. В определени периоди дори политиката осигурявала повече приходи. Още от римско време тя е в здрава прегръдка с икономиката. Медал. Две лица на един медал. Единосъща, ако използваме езика на Библията.

Пълководецът Гней Помпей е точен пример за характеристика на крупния земевладелец. Той непрекъснато изкупувал прилежащите към владенията му земи. От своите арендатори и клиенти пък набирал платената си войска. С нея на свой ред оземлявал войниците си. Натрупаните пари пък го побутвали, изтласквали го във властта. Главното условие било налице   – плащали, за да прекрачат нейния праг. Понякога това ставало с гръм и трясък. С фанфари. Понякога бавно, с припълзяване се влизало в Сената. Случвало се и в две десетилетия да не ти чуят гласа там, но какво значение имало!? Трансмисията власт-богатство работела безупречно щом се смаже, а тъй като всичко в природата и обществото е взаимосвързано, увеличавал се броят на бедните. Не е възможно да преливаш вода от единия в другия съд и двата да остават пълни. Щом единият остане празен, губи се равновесието. По естествен път се отива към противопоставяне, към формиране на съпротивителни сили. Неумолимо и неизбежно.

Премине ли се точката на кипене, вулканът изригва.

Вълнения съпътствали подема, населението се лумпенизирало. Позабравени определения, отличаващи се с обективност и дълголетие.

Груби и може би неточни изчисления споменават половин милион живеещи на ръба на оцеляването. Нека припомним, че по бреговете  на европейското Средиземноморие зимите и тогава, и сега са топли и поносими. Освен това Общината раздавала дневно 300-350 000 хляба. Един от начините да се изпусне парата на вулкана. Тези подаяния и различни форми на зависимост развращавали, още по-грозното е, че задържали на ниско равнище обществото, но пък успявали да регулират, да контролират отношенията. Покорството на гражданите се гарантирало.


Те вярвали, че без подкрепата на богатите няма да осъмнат. Наистина живеели в Републикански Рим. В битността си на републиканци приемали да бъдат възпитавани във вярност на своя патрон.

Безпощадният и всевиждащ  Марк Тулий Цицерон не пропускал и тази низост в речите си. Разобличавал извращенията. Доказвал, че зависимостта и робското покорство всъщност са цял продукт от действията на властта. Най-убедителният пример за него се оказал римският наместник в Сицилия, награбил огромни богатства от населението, не били те придобити с личен труд. Произволът е наказан, Сенатa отстранил наместника. Последвала и конфискация. В съда, разбира се, се водили дела. Първи век до новата ера отбелязва и голямо развитие и утвърждаване на римското право. Теория и практика. Създаваните закони гарантирали реда в държавата, чрез тях тя направлявала, укрепвала собствените си основи. Институцията Сенат осъзнавала достатъчно добре, макар и не в най-пълен обхват, своята роля, обществена и държавна значимост.

Справедливостта е въздигната в цел на съдиите,

независимо от факта, че губещият по-често е разорения селянин. Разбираемо. Разорен е, следователно липсват му пари за подкупи. Подкупите също бихме нарекли римски истории. Те също имали място и в съда и в Сената.

Независимо от сложностите и конфликтите на политическата и социална сцена,  Рим бил в разцвет. Разширявал се постоянно. Границите достигнали до двата бряга на река Дунав. Окончателно покорили Галия (днешна Франция), Иберийския полуостров (днешна Испания),  келтите в Германия, древногръцките полиси, племената в Сирия, Либия, Египет на фараоните.

Древногръцката духовност, постиженията в математиката, астрономията, физиката се унаследили, преплели се с римската – не принудително, а по естествен път. Още по онова време римската философия се възприемала като продължение на древногръцката. Всъщност те обединили цяла Европа. На огромната територия разпространили Рим като духовност, доколкото е възможно, и като държавност в много по-висок обем. Разгърнали строителство на градове, пътища, мостове, водоснабдяване, храмове, частни вили, стадиони и амфитеатри. Нека се взрем само в древните останки  на града Рим, но и да поспрем опиянени от красотата и великолепието на град Палмира в Сирия. Удивлява архитектурата, високите изисквания към качеството и функционалността, както и стремежът на държавата да осигури средства, да планира и създаде необходимата организация. На първо място обаче може би е по-правилно да бъде изведен фактът за осъзнаването на самата потребност от културен размах с такава съдържателна наситеност.

Държавата виждала не само пред носа си.

Гледала далече напред, с очи в бъдещето впити. В този първи век от старото летоброене управлявал и в 63 г. пр.н.е. бил избран за Велик Понтифик Цезар. По наблюденията на Цицерон привличал подкрепата на градските  плебеи и войниците. Те очаквали да придобие пълна власт, да закрие дълговете и да им раздаде земи. Поддържала го и голяма част от аристокрацията, за разлика от неговия противник Антоний, следван от знатните и богатите.

Юлий Цезар, с премерени тактически ходове, лавирайки между различните политически сили и обещавайки благоразумие, обединил мнозинството, възложило му широки пълномощия за управление, равносилни на почти еднолична диктатура. Тогава вече започнал постепенно да нарушава и отменя републиканските традиции. Съсредоточавал много власт, насочвайки Рим към монархия. И тук отново се произнася неспокойният, несмиримият, умен и неустрашим оратор Цицерон. „Цезар не знае накъде ни води, ние сме роби на Цезар, а Цезар е роб на обстоятелствата.” Наситено, рядко по синтезираност изречение. Без да поправяме или да допълваме Цицерон, позволяваме си да посочим, че обективните обстоятелства, лъкатушенията на историята, причините за тях са винаги различни. Вярно, че те подчиняват, променят водачите, принуждават ги да се нагаждат, внимавайки в същината да търсят решения, но не всички им стават роби. Възприел, осъзнал обективността, умният и целеустремен управляващ се стреми да насочи силата им в полза на държавата, за общото благо. В доброволен роб се превръща само алчният некадърник, който по правило е без хоризонт. Светоний, политик от същото време, като че ли открехва вратата към тази обърканост, цитирайки самия Цезар: „Републиката, това не е друго, а празна дума без съдържание и блясък”. Историята след тях много често попада на този кръстопът. Получило се така, че Сената, част от който е самият Цицерон, поверил властта на Юлий Цезар, за да опази републиката от опитите на Марк Антоний да я отмени. Не би. Отношението към нея на този, комуто я дали, неговите оценки и реални действия отвеждат към заключението, че независимо от формата на властта, републиката може да прилага и  монархически методи. И обратното, монархията може да притежава републикански характеристики. Струва си да се изследва още по задълбочено повтарящата се и съществуваща симбиоза.

Цезар прилагал

ненавижданите от богатите закони на братя Гракх,

чрез тях оземлявал бедните. Ще попитате, какви са законите на братята Гракх и какво им донесе борбата за приемането и прилагането? Тиберий Гракх, като народен трибун, внесъл ограничителен закон за арендуването на държавна земя през 133 г. Това е II век. Ще рече, 2170 години от днешното време, и било е то преди новото летоброене. Законът предписвал земята над утвърдения размер да получат на малки участъци безимотните. В резултат за 15 години прилагане оземлили 80 000 семейства.

За следващата 132 г. пр.н.е., неговите привърженици, главно сред плебса и селяните, го подтикнали отново да се кандидатира за народен трибун. Срокът бил едногодишен. Този път Сената не се подвел. Изпратили въоръжен отряд срещу симпатизантите. Разпръснали ги, прогонили ги от Рим, а мъртвите тела на 400 от тях, включително Тибериевото, хвърлили в река Тибър. Тук ще си позволим да използваме един по-художествен израз – неспирното течение на реката повлякло посечените тела към Средиземно море.

Десет години по-късно, през 123 г. пр.н.е., блестящият оратор Гай Гракх продължил делото на брат си. Избиран бил за народен трибун две поредни години. Внесъл и много закони, свързани с провинциите. Уреждали се правата им, получавали римско гражданство, а по този начин се увеличавали възможностите за влияние върху разпоредбите на центъра. Казано по ясно – намалява се размера на извличаните приходи. Както и преди единадесет години, центърът се сплотил за противодействие. Последвал кървав сблъсък и всичко приключило. За главата на Гай Гракх изплатили обещаната награда. Назидателно. Историята няма склонност към снизходителност. Напротив. Жестока е. Подобно законодателство не е шега. Утвърждават се тенденции, засягащи материални интереси. Няма място за милост. То е като

да се опиташ да отмениш плосък данък и да въведеш прогресивен.

Сега нека продължим с работата на Юлий Цезар.

В новите колонизирани територии той увеличавал влиянието на местните земевладелци, провел и други реформи, смущаващи сенаторите. Те не застрашавали републиката, но ограничавали печалбите им и заговорът не закъснял. Организатори били близките нему аристократи Брут и Касий. На 15 март 44 година до новата ера той бил убит на пейките в сената. Така, че уважаеми читатели, не ви разказвам римски истории, просто такава е историята на древния Рим. Може би дори звучи малко познато.

Така сенаторите попаднали в нова ситуация – следвало да обявят Цезар за тиранин. Бил ли е такъв или не?!  Историята и до днес не е отговорила, но те пожелавали тази развръзка. Обявят ли го обаче сега за такъв, ще оправдаят убийците. Това също го искали, но пък по този начин се задължават да отменят полезните му реформи в провинцията и реално ще заплашат Рим. И тук отново се намесва Цицерон. Предлага да не се обявява Цезар за тиранин, но и убийците му да не се наказват.

Решена била част от проблема, тъй като верните цезарианци провъзгласили за негов наследник 19 годишния му внук Октавиан. Цицерон ратувал за република и го привлякъл на своя страна с намерението да го противопостави на Антоний. Не се посвенил да сподели, че той всъщност е божество, изпратено от Юпитер, за да спаси Републиката. На думите му младият човек повярвал без да се колебае. Възвеличавайки го поощрил присъщото му властолюбие и лицемерие. Ето я обаче тук

иронията на съдбата.

Десетина години очаквали Октавиан да обяви проскрипционни списъци, включващи убийците на Цезар. Обявил. Удара поели мнозина крупни земевладелци. Те били разорени и прогонени. Сенатори напуснали пейките. Паднали от високо. Уви, на първото място положили сенатора и мислителя Цицерон, подалият ръка на младото момче Октавиан. Изобретение с досадно и цинично повторение във вековете. И то е история на Рим, а не присмехулното „римски истории“.

В продължителното си управление Октавиан не се обявил против републиката, но, бидейки начело, запазил всички императорски привилегии и форми на управление. Ловък и двуличен, така организирал държавата, че тя да увеличава богатството на лидерите. Разчетлив, предвидлив, сполучвал да се приспособи, да се нагоди към всички промени и лъкатушения.  Заемал позиции, които сплотявали угнетителите против угнетените. Използуваме позабравени думи, но и при римската република от I век до новата ера, съществували потисници и потиснати. Октавиан Август обаче нагласявал, направлявал, обезсмислял и разколебавал опитите за реална съпротива. Възпирал обединяването и срещу себе си, и срещу властта. Така постепенно, но неотклонно обезличавал републиканските принципи и закони до настъпването на деня, в който приел без видима съпротива императорския жезъл. С това не спрял възхода, напротив. Колкото до чертите на характера и особено техните проявления при водачите, то те едва ли, или по-скоро трудно, биха били потискани и възпирани от практикуваната форма на управление. Именно Октавиан Август потвърждава подобно мнение. И като републиканец, и като император той си остава един и същ. Никога не издавал какво мисли. Съвременниците му твърдят, че дори със съпругата си Ливия разговарял по предварително съставен конспект.

По средата на своето царуване Октавиан вече така владеел пулса на обществото, и особено на сенаторите, че можел да направи каквото поиска. През 27 г. пр.н.е. събрал Сената и обявил: гражданските войни свършиха, Рим е омиротворен. Моята мисия е в края си. Оттеглям се в частния живот. Моноспектакъл, комедия. Раболепието безгранично. Разплакани дори, сенаторите с убедителни доводи и нови предложения успели да го склонят. Останал. Републиката не била възстановена, но не била и отстранена. Рим е в период на империя и действащи републикански правила и закони. Той управлявал  навсякъде. Всички кротували под сянката му. Пљ пръв от него нийде, никъде. Не позволявал. Най-много него обичали свободните римляни. Избрали го и за свой върховен съдия. Като цар Соломон. И на сенаторите също, и на цялата знат. Създадена била огромна броеница от синекурни структури – квестори, идили, претории, консули и други. Почести за величието и почетни длъжности, заемани и за непълен срок. Да се вредят повечко лицемери. Мир имало и сред богатите, и сред бедните. Факт. Моят авторитет, напомнял Цезаря, е резултат от изключителните ми заслуги и лични качества. Като отминем нескромността, излиза това да е било безспорно. С положителен или отрицателен знак –

от всичко по малко или по много.

Поотърсим ли от лошото тази знаеща личност, подозираме се, че и днес още изпитваме симпатии към нея. Тя е рожба на своето време, на трусовете на формирането на държавата, на общественото съзидание. Обръщал се е непрекъснато към миналото, към традициите, гледал е и далеч напред. Изглаждал е, примирявал и социалните противоречия. Бедите следвали една след друга. Противоборства, страсти. Днешните приятели ставали утрешни врагове. Нито ден не минавал без бури, нито нощ без светкавици. Опитай се да плуваш в подобно море, опитай се да не бъдеш комедиант.

По предложение на един от най-главните блюдолизци, Мунаций Планк, към името Октавиан е добавено името Август. т.е., въздигнали го в божество. Вече се наричал Цезар Август. Подразбирало се, че е син на божествения Юлий Цезар. Това титулуване се е запазило за всички императори впоследствие. Неволно възкликваме – къде е драмата, къде е комедията на тази огромна сцена. От Рим до Египет, до двата бряга на Дунав и до Иберийския полуостров. Театър или история. История със сигурност. Въпреки комедийното, въпреки размаха на царедворщината, въпреки че пътем се преобличала държавата Рим, тя с тежки и сигурни крачки вървяла напред. Прегазвала и създавала.

Известно е на историята, че на смъртния си одър той прошепнал на ухото на близко стоящия – в живота си аз бях истински комедиант. Молбата ми е да бъда изпроводен като артист с ръкопляскания.  Увлечен в традициите, схващайки се като блюстител на правото, на морала, изисквал те да се спазват, нравствените норми да са на висота. С тяхна помощ вярвал, че щели да се възвърнат преминалите златни времена. Основите на империята с техните плюсове и минуси били поставени. Здрави и непоклатими в бъдещите четири века. Приема се, че тя се оттегля в IV век при император Теодосий I.

Безграничният разкош се разраствал неимоверно.

Сам по себе си той е и белег за разцвет, за прогрес, но за жалост търкалял и тежкото колело на нищетата. Известно е, че действията на властта представлявали и търсене на баланс. Пътища, решения са откривани, не са намирани морални сили за приложението им. Затихвали са много скоро след тяхното провъзгласяване в Сената и пред народа. Уморени от дебати, добронамерените, понякога и  жестоки политици, са се оставяли да заспят в покоите на своите обширни имения и вили, разположени сред протегнатите към небето стройни кипариси, заобиколени от цветя и вечно зелените цъфнали храсти, от бълбукането на бистрата вода.

Нека си позволим накрая  да се намесим в израза "римски истории ли сега ще ми разказваш" и да прозвучи той в друг вид – "с римски иронии ли сега ще ме запознаваш". Да. И не съвсем.  Ние само отгърнахме една страничка. В нея нямаше нищо иронично. Беше делнично. С приливи и отливи, с падения и възходи, имаше там и убийства и проскрипции.

Ирония е днешното време. То не се обръща назад. Неспособно е да улови библейската повторяемост. Не се стреми да види, да сравни себе си. Вероятно се бои да застане пред огледалото дори. То също отразява истината. Голата, неподправената. За душата и за тялото. Обхваналите го високомерие, самовлюбеност и суета правят да преиначава, да въвежда историята като своя прислуга вместо да є се поклони като на учителка. История ли, ирония ли е всичко или нелепа, злощастна съдба и прокълнатост да обичаш само себе си, да се превръщаш в единствено мерило за всичко.

Ирония ли е това, достигнал до невисокия си таван на прозрение да проумееш, че ако хвърлиш камък в блатото, то той ще да потъне едва наполовина.


Христо ЗЛАТАНОВ,

д-р на философските науки