Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 44 (29 октомври 2019) РЕСТАВРАЦИЯТА НА КАПИТАЛИЗМА КАТО ИЗПИТАНИЕ НА ИСТОРИЯТА

РЕСТАВРАЦИЯТА НА КАПИТАЛИЗМА КАТО ИЗПИТАНИЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Историята не всичко знае и не всичко може.

И не винаги е готова да посрещне онова, което предстои и ще се случи с нея. Много често събитията я сварват неподготвена, без опит, знания и умения. Тогава тя е безпомощна, не е в състояние да даде на обществото съвет, да му помогне, като го настрои към обстоятелствата и му покаже какво да прави, за да не бъде смазано и погубено от самата нея. Това са изпитанията, които Бог дава на историята. Впрочем, тя никога не е подготвена за тях и не знае как да се справя, какво да измисли и как да ги преодолее, за да няма сътресения и животът бързо да навлезе в обичайния си ритъм.

Обикновено всички радикални събития, след които се извършва някакъв важен обществено-икономически поврат, и които засягат голям брой хора – например войните или революциите, са предшествани от редица други по-малки събития, политико-пропагандна работа, политически консултации, геополитически конференции и т.н. Човечеството, континентът или отделната държава и нация, се настройват за предстоящото, подготвят се малко или много, свикват с мисълта, че идва нещо важно и то трябва да бъде посрещнато адекватно, за да се намалят отрицателните му последици. Всичките не могат да се предвидят, но когато общественото съзнание вече се е настроило за тях, а обществото вече е готово да ги отстранява, те рязко ще намалят въздействието си върху него и то бързо ще влезе в новите си задачи и задължения.

Когато историята е подготвена и е в състояние да предвиди идващото, тя прехвърля, така да се каже, изпитанията върху хората и по-точно - върху обществото, (каквото и да било то – национално или глобално) и то, съобразно своята зрялост и общо моментно състояние, решава как да действа. Не е непременно задължително, че при най-добро стечение на обстоятелствата изходът от трудностите ще бъде благоприятен. Но в голяма степен все пак ще е предвидим. Защото е неизбежен.

Резкият обрат в хода на историята, промяната в начина на живот, организация на общественото устройство, на икономическите и обществените отношения и характера на обществото и държавата, винаги са болезнени и дори трагични за хората. Социалното напрежение в такива моменти е изключително високо и е непоносимо за мнозина. Защото всички в този конкретен момент са губещи, или поне се чувстват такива, заради напрежението и несигурността за бъдещето. Затова и размирните времена са най-нежелани и неприятни. Те предвещават гибел – дори и за тези, които се възползват от тях лично или като част от социална класа.

Историята никога не е губеща

и винаги излиза и от най-сложната ситуация. Защото е миналото, а в него всичко е подредено и означено като причина и следствие, и е невъзможно те да бъдат разместени. Но тя често създадва у хората усещането за ускоряване или забавяне на времето и така активизира или притъпява градивните сили в обществото. Такива случаи са много, но много са и стъписаните отделни народи пред необяснимите явления, случващи се именно в моменти на ускоряване или забавяне на историята. Тогава точно общественото съзнание още не се е настроило и не е разбрало какво се случва и как трябва да се постъпва.

Най-страшни в историята са непредвидените трагични събития или просто събития и явления, които рязко променят съдбите на хората, разместват социалните пластове и обръщат йерархията на ценностите, а и на хората във властта.

Опитът на хората е в историята. Ако те са в състояние да я четат адекватно и внимателно и от умните, и разумните сред тях, тя ще им покаже верния път и ще ги насърчи да тръгнат по него. Защото въпреки всичко е добронамерено настроена към тях и се опитва да ги вразумява и предпазва от злополучия. Но те рядко се вслушват в нея - по-скоро не я разбират и не й вярват, че е способна да ги спаси. Защото си вярват, че тя зависи само от тях, а не от Господа и Неговия промисъл.

Историята няма готови отговори на големите въпроси, които очакват отговор. Затова й се случва да понася изпитания, да се обърква и лута, докато разбере какво става и как би могло да се преодолеят трудностите.

Така се получава обикновено при революциите, които реставритат отхвърлена от предходна революция обществена формационна система. Или казано по-просто – при контрареволюциите и реставрациите.

Но реставрацията е възвръщане на старото обществено устройство и установяване на отхвърлената преди система на обществено и икономическо устройство.


Няма значение кога става това – дали непосредствено след революцията или е изминало достатъчно време от нея. Реставрацията е големият успех на контрареволюцията.

В края на 80-те и началото на 90-те години

бе извършена такава успешна контрареволюция, в резултат на която настъпи реставрация на отхвърлената и напълно разрушена буржоазно-капиталистическа система през 1917 г. в Русия и през 1944-45 година в редица държави от Европа и Азия – в това число и в България. Социалистическите революции установиха социалистическа форма на общественото и икономическото устройство. Собствеността върху средствата за производство бе отнета от буржоазията и превърната в държавна, за да се изгради нова икономическа база съобразно теорията на Карл Маркс. В Русия тази система просъществува цели 70 години, а в останалите страни – 45 години. За историята това е кратък период, но в човешкия живот се смениха няколко поколения хора, някои от които са родени и живели изцяло при социализма.

Реставрации е имало в историята и преди. Но тогава класата, която е била свалена от революцията, е все още жива, дееспособна и самата тя извършва съответната реставрация, за да се върне в политическата и икономическата власт. Живият субект възвръща изгубеното и възстановява разрушеното. И винаги си отмъщава за преживените унижения, загуби, жертви. Реставрацията обикновено е по-кървава и страшна от революцията.

Ако установената от революцията система е по принцип слаба, защото е незряла и все още непригодна да се утвърди окончателно, реставрацията възвръща предишната и я запазва достатъчно дълго време – докато не се създаде истинска революционна ситуация и се извърши реалната революция. Но обикновено нейният живот не е дълъг и скоро бива пометена, за да се сложи краят на исторически отживялата система. Тази цикличност в подобни случаи прави историята предвидима, понеже старото никога не се примирява лесно и е упорито в желанието си да устои на закономерностите, да спре дори историята или поне да я подчини на себе си. А пък новото в крайна сметка винаги е по-силно от старото. Победената първоначално класа упорства и крои реални планове, за да възкръсне отново като господстваща. Така става и в Англия, и във Франция, и в Холандия. Революцията не ликвидира физически тази класа, а само я изтласква от водещото й място в икономиката и постопенно я обезсилва и маргинализира. Така й отнема желанието за възмездие и реставрация. Но го прави постепенно, като я обуржоазява, променяйки нейното съзнание и политическите й нагласи.

Съпротивата на свалената аристокрация

не спира разбира се, но тя не застрашава в никакъв случай икономическата власт, не оспорва собствеността върху средствата за производство, но дълго не е безразлична към политическата. Капитализмът, особено след преодоляването на опитите за реставрация в Западна Европа, се развива изключително бързо, бързо преодолява икономическата съпротива на аристокрацията и се превръща в индустриален, а малко след това и в империалистически. В началото на ХIХ век цяла Европа е буржоазно-капиталистическа и всякаква опасност от връщане назад е немислима.

Буржоазно-капиталистическата икономическа и политическа система, произведе нови социални конфликти и нов тип политическа борба за власт. Марксизмът възложи на пролетариата мисията на „гробокопач на капитализма“.

Пролетариатът е класата на наемния труд. Той продава своя труд на капитала на мизерна цена, защото общественото устройство е несправедливо. Системата го експлоатира жестоко като заплаща труда му колкото да поддържа съществуването си и да бъде годен да влага работната си сила в интерес на собствениците на средствата за производство. Но той започва все повече да се осъзнава „в себе си“ и „за себе си“ и поема мисията да разруши буржоазно-капиталистическата система и да установи нов обществен и икономически ред. Оттук насетне започна да тече

времето на социалистическата революция.

За да се осъществи буржоазната (а и не само буржоазната) революция, е необходимо преди всичко да се появи в средновековната феодално-аристократична социална действителност т.нар. „трето съсловие“ Т.е. буржоазията да е укрепнала икономически, да е натрупала капитал и практически да е завзела икономическата власт. Икономическата власт е нейната най-голяма сила и най-важното основание да претендира за политическата. Политическата революция завършва процесите на обуржоазяване и капитализиране на обществото.

В капиталистическата система пролетариатът няма никаква възможност да овладее икономическата власт. Той не е трето съсловие, а второ – при това потиснато, безправно и онеправдано. Но според Маркс е призван да се осъзнае класово, да се идеологизира и политизира до крайност, за да преценява обективно политическата обстановка, да приеме възложената му мисия и да я изпълни. В тази обстановка най-важна за него и социалистическата революция, която той ще осъществи, е революционната ситуация. Тя ще му създаде условията, които ще направят революцията възможна и успешна. Тогава именно класовите противоречия ще бъдат най-остри и непримирими, но и самият пролетариат ще е достатъчно силен, за да сломи буржоазията и капитала.

Революционната ситуация е обективно състояние на обществото, поради което винаги е видима или поне лесно разпознаваема. Но пък рядко призваната да извърши революция класа е готова да се възползва от нея. Тя по-скоро ще представи и възприеме отделен остър конфликт като истинска революционна ситуация и ще провокира бунт, отколкото реално и точно да прецени дали напрежението е толкова съществено и дали наистина „отгоре не могат, а отдолу не искат“, за да се подчини на обществената и политическата логика. В този момент изключително важна е ролята на лидера, на неговата подготовка, умения, идейна и класова осъзнатост, способност за точни преценки на политическия момент.

Социалистическата революция се предшества от продължителна идеологическа и пропагандна, но и организационна работа. От изключителна важност е, както вече стана дума, наличието на добре организиран и идеологически подготвен и осъзнат политически субект с достатъчен авторитет за националния пролетариат и за всички противници на буржоазно-капиталистическата система или поне на властта в момента. В подготовката влиза разбира се и специална организация за взимането на властта, т.е. на политическия преврат, както и за противодействие на властта, за нейното разрушаване, отслабване и деморализация.

Съществен е проблемът за врага и съюзника, за взаимодействието между всички, които са недоволни и разбират необходимостта от радикална промяна.

Социалистическата революция не само сменя държавната власт, но веднага започва разрушаването на стария тип държава заедно с нейната икономическа система. Национализират се средствата за производство, кооперира се земята, въвеждат се нови икономически отношения и така практически буржоазията се отстранява напълно от властта и господството си. Тя престава да съществува като класа. И сякаш опасността от реставрация на разрушената и отхвърлена система, е напълно премахната. Опасност съществува за политическата власт, защото има много врагове – външни и вътрешни, но самата система, основана на социалистическите и икономически отношения, не е заплашена реално. Особено от 60-те години нататък, когато и материалната база на икономиката е напълно променена, собствеността е почти само държавна и кооперативна.


Следва