Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 39 (24 септември 2019) ФАНТАЗИЯ ЗА БЕЛИТЕ ШАПКИ

ФАНТАЗИЯ ЗА БЕЛИТЕ ШАПКИ

Е-поща Печат PDF

Приятели, лъжете се, ако мислите, че може завинаги да загубим вяра, надежда и любов. Като гюлета влачим тия тежки три думи до гроба – всеки в своята торба. Когато торбата се скъса под напора им и те паднат, само за миг ни олеква и тогава казваме: „Не вярвам, не обичам, не се надявам!” Обръщаме всичко с главата надолу и къде ли не ровим, докато не намерим конци. С тях, макар и шарени, зашиваме торбата, слагаме в нея думите и пак крачим по земята, летим във въздуха, плаваме по океаните. Защото сме човеци…

Бяхме се запили – и то къде? В каютата на един параход някъде около Южния тропик. Когато отворих бутилка сливова и развързах кърпата с шепа пръст, турена предвидливо „за мезе”, замириса на родна земя. Тя надви диханието на океана и рибите. Думите се ливнаха от устата ни – като чашките с препечена в гърлата. Само люлеенето на парахода напомняше, че не сме на твърда земя. Гласът на боцмана прозвуча кротко:

- Какво ли правят жените сега?

Думите бяха адресирани повече към новаците. И един от тях не закъсня да му отговори:

- Като не сме ние, има други! Нашето не се губи! Всички се засмяха. Мина ми през ума: „Къде съм тръгнал да се давя? Ще изкарам някой лев, но нея няма да оставят на мира. Все ще я спипа някой. Пък и това е природа…” Погледнах останалите. Те слушаха наежени и приличаха на животни, готови за скок.

Но боцманът хвърли мрежата от думи и улови всички като риби, събрани над кюспе.


- Слушайте, момчета, по-кротко! Не оскърбявайте с грешните си мисли женската невинност. А колкото до това, какво са правили жените в наше отсъствие, много лесно може да се провери.

- Как? – запита един.

Боцманът присви очи като китайски мъдрец и каза:

- Има едно старо моряшко поверие. Верността на любимата може да се изпита, ако завърналият се от далечно плаване й подари шапка от перушината на албаторска. Била ли е вярна, шапката остава върху женската глава, ако ли не, политва като птица.

Един от механиците пръв изпълзя намусено от мрежата.

- Я стига шеги, боцмане!

- Помислете! – каза боцманът и отпусна свитите си очи.

Изглежда, казаното не зачовърка само мен, защото на другия ден моряците си работеха както винаги на палубата, но вратовете им се извиваха като на гладни буби в черничева шума и гледаха все към небето, където кръжаха птици. И аз гледах. Летяха мъжки и женски пилета. Мъжките по-често разсичаха вълните и по-стръвно крадяха риба. Женските обикновено чакаха, докато мрежата се покаже над водата. Ако имаше риба за изхвърляне през борда, те закръжаваха над траулера и пискаха, докато си изпросят. Бяха по-хитри и по-красиви. Взех една риба в ръка и я размахах. Тя заблестя на слънцето като парче метал. Към мен полетя птица. Толкова се доближи, че ясно виждах как тропическото слънце разпалва искри от пряспата на нейната гръд. Духна ветрец и разпиля ситния пух на милиони звездици. Закрих за миг с другата ръка очите си и докато птицата клъвне рибата от ръката ми, си помислих: „Вярно! Каква фантастична шапка!...”

Така трябва да са помислили и останалите, защото само след няколко часа, щом напълнихме ваните с риба, започнахме лова на пернати.

На кораба имаше много въдици, големи колкото показалец. Контрашипът ми беше остър като човката на кълвач. С тях ловяхме тунци. Взех една риба, още жива, и я набучих на куката. Докато тя шаваше, хвърлих въдицата във водата. Към нея политнаха няколко птици. Една успя да я налапа и се повлече след найлоновото въже. Дръпнах го към себе си. Птицата размахваше криле, режеше косо пяна от океана и го правеше на прах, от който се раждаха дъги. Когато я извадих на палубата, забелязах, че куката беше пробила птичата шия. Малката човка на контрата стърчеше като чучур на чешмичка. От нея сълзеше кръв. Капките бързо се стичаха, обагряйки бялата шия, и тя заприлича на току-що изваден от дъното корал. Улових я. Един стисък, едно рязко издърпване на шията. Крилете се отпуснаха. Обърнах я да я погледна отзад. Някой ми извика:

- Не заничай там, женска е! Не виждаш ли каква е перушината на гърдите й?

Отпуснах ръце и тя падна на палубата. След малко близо осемдесет жълти човки лежаха застинали на обляната с воден гланц палуба. Като че птиците искаха за последен път да пийнат водица преди дългия полет в небитието. Самотните мъжкари кръжаха над нас. Одрахме албатросите още топли, както се дерат зайци. Перушината остана върху птичата кожа като косите на перука.

След няколко дни всеки си имаше по една шапка. Това бяха истински произведения на изкуството. Перушинките се разтваряха и къдреха като вълнички от най-лекото подухване с уста. Представих си шапката върху главата на жена ми. След това в мисълта си видях главата й на дръвника и преди шапката да е политнала, я скрих в куфара. Престанахме да говорим за шапките. Понеже бялата перушина ме зачовърка неприятно, реших да я хвърля. Но тъкмо се запътих към каютата, и се сетих. След няколко дни щяхме да предаваме уловената риба на кораба майка, който заминаваше за родината. Реших да изпратя шапката предварително. Опаковах я и с кратко писъмце я предадох на един приятел, който живееше близо до нас.

Торбата ми беше закърпена.

Понесох си пак тежките гюлета. Всички си ги носеха. Времето течеше бързо. Ловяхме риби и ги замразявахме. Изпълнявахме планове, псувахме и ликувахме. Когато свърши благата пара на бог Нептун, с последния товар се отправихме за родината. Бързо прекосихме океана. В Гибралтар накупихме шарен армаган и отново заплавахме. В Средиземно море вече ме хвана носталгията по океана. Това е, изглежда, неизлечима болест, която не пуска моряшката душа. В ада ли си, копнееш за рая. В рая ли си, мечтаеш за ада.

Щом излязохме от Босфора, драмаданът като че ли това чакаше. Пипна ни вятърът като дрехи за простиране и докато не изстиска всичко от стомасите ни, не ни пусна.

Съвсем пречистени, доплавахме до родното пристанище. Хвърлихме котва в аванпорта, вдигнахме сигналните флагове и зачакахме. След малко влекачът ни помъкна към пристанището. Бавно и величествено към нас се приближаваше кеят. Всички наизскочиха по фалшбордовете и хвърлиха взор към сушата – очите им ще излязат от орбитите. Изведнъж на рибарския кей зърнах дълга пряспа. Колкото повече се приближавахме, толкова повече зърната на снежната маса растяха. От лещени станаха колкото пуканки, а след това колкото памукови плодове и накрая под албатросовите шапки плачеха радостни лицата на нашите жени, пълни с живот и желание. От парахода се отрони общ вик: „Шапките са на местата си!”

Но щом корабът се залепи за кея и всички се готвехме да прегърнем притежателките на белите шапки, точно в този момент шапките политнаха нагоре. Жените разпериха ръце да ги уловят, но птичите украшения се издигаха все по-високо и се насочиха към морето. Събраха се на ято и се скриха зад хоризонта. Увиснахме като маратонци. И точно тогава прогърмя мощният боцмански глас:

- Момчета, братя! Какво са виновни сиротите ни, че духна вятър? Вижте каква силна вихрушка се носи над главите им!

Всички погледнахме знойното затишие на въздуха над пристанището. Един от нас извика:

- Вятър, братя! Много силен вятър е тая работа! – И всички му пригласихме като хористи от древногръцка драма в един глас, могъщ и силен като тайфун…

Полетяха жените като пъстърви в потока в прегръдките на яки, брадати и гладко избръснати мъжаги, които с едната ръка ги прегръщаха, а в другата стискаха закърпените торби, в които тежаха Вяра, Надежда и Любов.

И така, всеки с торбата си неотлъчно до гроба. Влачи, кърпи и не я изпуска.