Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 39 (24 септември 2019) КАПИТАНЪТ НА НЕОБУЗДАНИЯ БУНТ

КАПИТАНЪТ НА НЕОБУЗДАНИЯ БУНТ

Е-поща Печат PDF

Ровейки из домашния си компютър, за да намеря нещо, неочаквано открих друго нещо. Страница от вестник “Словото днес” от 2013 г., посветена на писателя-художник Тодор Велчев-Тато. Намерих и папка с негови картини. Явно, преди 6 години, сме отбелязвали негова годишнина. Разрових се в гугъл, за да си припомня датата му на раждане и на смърт. Роден е на 15 август 1935-а, а е починал на 19 септември 2010-а. Няма нищо случайно на този свят.


С Тодор Велчев-Тато бяхме добри приятели. Много често идваше в редакцията, освен някой разказ, който му набирах, понякога носеше и купчина снимки за разглеждане – картини, рисунки, на роднини, случки от моряшкия му живот, с писатели, от съюзни събития... Особено се гордееше с това, че е бил културист и е спечелил първо място на състезание за възрастни културисти. На една поизмачкана от употреба снимка се бе сниман гол до кръста, в поза на културист. Тя бе трофеят му. Постоянно я носеше със себе си и се хвалеше с нея. Най-вече пред жените. Имаше дори снимка на отдавна зараснала рана на крака му - казваше, че като е бил моряк, го е захапала акула. Показа ми я, а после, за доказателство, вдигна долния край на крачола си с думите: „Виж, виж! Този белег е от акулата, на която й таковах майката!”

Какъв ли не е бил - работник, миньор, строител, треньор, каскадьор, спасител, основоположник на културизма в България. Бил е помощник-капитан на ОРТ „Феникс“. Пресякъл Тропика на рака на 24.07.1968 г. Пресякъл екватора на 1.08.1968 г. Толкова силно въздействие са имали моретата и океаните върху неговия вътрешен, духовен свят, че повечето му книги с разкази винаги са свързани с тях. Морето-морякът-жената-рибите-корабите-пристанищата – това са и образите в картините, и рисунките му, изрисувани във всички нюанси на синьо-зелените цветове.

Веднъж се засякохме по стълбите в Съюза. Спря ме и трескаво ми заговори, че бил при командосите заради личното му оръжие. Имал пистолет. „Искаш ли да ти го покажа?”, ме попита, и разтвори якето си. Наистина имаше?! Извади го от вътрешен джоб и ми го подаде да го подържа. Отказах, разбира се, страх ме е от такова желязо. Той се засмя, каза „После ще мина да те видя”, и продължи бодро нагоре по стълбите.

Друг път се видяхме в градината на „Мон Парнас”. Около масата, където сядаше той, винаги имаше писатели, които бурно разговаряха, а гласът му се извисяваше над всички - ясен, звучен и силен. Шумът от разгорещените мъжки спорове се чуваше чак на улицата.

Тато беше издал 10-тина книги с разкази и есета, дотогава. Бе автор на сборниците „Фантазия за белите шапки“, „Формула 1“, (по която има направена телевизионна екранизация), „Щъркели в пламъци“, „Сините папагали“, „Стрелецо, прицел си“, „Лов на гърмящи змии“, „Къща от светлина“, „Море без капитани“.

През 2001 г. издаде книгата „Окото на циклона”. Подари ми я в редакцията с прекрасен автограф: „Вили, ти си един поетичен диамант! С обич, Тато, 21.11.2001 г.” През 2005 г., когато издаде книгата си „Звездният разбойник”, отново дойде в Съюза. Този път специално ме заведе в близката сладкарница на ул. „Шишман”, за да ме почерпи и да ми я подари с автограф: „За Виолета – любов и нежност. А за поезията й – звездите! 3.11.” Все още на стената в стаята ми виси акварел с образ на жена. Подарък ми е от Тато за един рожден ден. Долу, вдясно, е написал: „На Вили, с обич като тревата и морето – поетеса на моето моряшко сърце. Тато”.

Тодор Велчев-Тато бе сложна, противоречива, директна, но и малко загадъчна личност, която оставяше впечатление, че е писател, който всичко може и всичко знае. Сигурно е било така, защото никога не е живял в определени рамки. Борел се е сам с живота и сам е предизвиквал съдбата със своето непокорство и мъжка смелост. Винаги е търсил приключението, предизвикателството, различното.

Само впечатляваща личност като Тато може да бъде безразсъдно смела и непредсказуема. Имаше ли набелязана цел – нищо не бе в състояние да го отклони от нея. Че кой се бори с голи ръце с акули?! Само Тато, разбира се! Беше малко див, необуздан и първичен. И горд. Имаше свой идеал, своя правда, свое мнение, които неотклонно отстояваше. Не позволяваше на никой да му влияе. За каквото и да е. Критикуваше бурно недъзите на обществото, на управниците, на нравите. Тревожеше се за бъдещето на България. Не беше доволен от света, в който живееше. Трудно му беше да понася нещастията на хората и разрухата в обществото. Не можеше да се примири. Това съсипваше психиката му.

Тато бе човек с богат, не само писателски, но и с житейски опит, и това много му е помогнало да напише разкошни и запомнящи се разкази. Разкази изпълнени с философия и поезия. Тато беше поет по душа. Това личи много силно навсякъде в разказите му.

В биографията му пише, че е бил основоположник на културизма в България. Бил е експерт в Съюза на българските командоси. Удостоен е с почетния орден на Съюза на българските командоси. Носител е на Голямата награда „Варна“ за маринистика през 1976 г. за сборника си „Фантазия за белите шапки“. Носител на Националната литературна награда „Николай Хайтов“ през 2005 г., на Наградата „Златен век“ на Министерство на културата за 2006 г. Бил е член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. И какъв ли още не.

За съжаление, на 19 септември 2010 г., дойде зловещата новина, че се е самоубил с личното си оръжие. Последните му думи, записани в малко тефтерче, са: „Не искам да съм просяк“, „Щастието е състояние на духа“, „Обичам ви“.

А само преди броени дни се бяхме видели в редакцията, говорехме си нормално и по нищо не личеше, че е решил да го направи.

Жалко, сега щеше още да е жив. На 15 август 2019 г. щеше да навърши 84 години. Щеше да напише още талантливи разкази, да нарисува още от странните си картини и да ни радва с присъствието си.

Но вече станаха 9 години от смъртта му.

Всички негови разкази са ми любими. Но ще ви предложа един от емблематичните му, който и той си обичаше: „Фантазия за белите шапки”.