Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 38 (17 септември 2019) АНАТОМИЯ НА ЕДНА БУЛЕВАРДНА КЛЕВЕТА

АНАТОМИЯ НА ЕДНА БУЛЕВАРДНА КЛЕВЕТА

Е-поща Печат PDF

Странно е че повече от три десетилетия изкуствено е подържан животът на една клевета срещу Николай Хайтов – непоклатимият стълб на съвременната българска литература.

Странно е поведението на някои т.нар. медии, които не само дават простор, но и се включват като хор към Арията на клеветата, подета от иначе лесно уязвимите в наивните си измислици – Петър Величков и особено някой си Юлий Йорданов, представящ се за краевед, който пък провеждал творчески маратон из цяла България, за да запознава многострадалния български читател с „почти криминалната история” на кражбата от Николай Хайтов на ръкописа на романа „Левски”, написан от „писателката от световна величина Яна Яазова”! За колорит и двамата  добавят неприкрити намеци за убийство на писателката чрез удушаване с колана на халата й, а за по-сигурно и с „добавяне на отрова“.

Разбира се никой от тях не прилага някакви документи, защото „всесилната ДС иззела всички материали по следствието“…

Главният коз на П.В. и Ю.Й. се явява твърдението, че Хайтов, в предаването „Всяка неделя“, бил обявил, че е написал роман за Левски. В някои съмнителни сайтове дори се допълва, че това било „романа на живота му”.

Естествено, и Петър Величков, и Юлий Йорданов, си служат с общи приказки. Ето обаче част от стенограмата на разговора, след няколко предварителни думи.

В това трето предаване на култовото „Събеседник по желание” не Хайтов, а Кеворкян отваря дума за  - забележете - книга за Левски. Ако П.В. и Ю.Й. не са наясно каква е разликата между к н и г а и   р о м а н, ще се наложи да им го обясним. Смятам обаче че за образованите читатели на „Нова Зора“, това е напълно  излишно.

 

 

И така:

„Кеворк Кеворкян:

Говорите за история, та се сетих за книгата ви за Левски. Кога ще я видим най-сетне?

Николай Хайтов:

За Левски? Може би след 3-4 години ще стане…

Кеворк Кеворкян:

Работите ли над нея?

Николай Хайтов:

Работя. Събирам материали и изобщо се старая да я направя. Но писането е финалът, основното е събирането на материалите…“

Прилагам факсимилета от изданието „Събеседник по желание”, том първи, издание на издателство „Народна младеж”, 1981 г. Налага се да попитаме:

Къде Хайтов е казал, че е написал роман за Левски? Къде е казал, че това било романа на живота му?! Казва се „книгата” и „ще я направя”. Още веднъж повтарям – става въпрос за книга, а не за роман. Дори документална книга: „основното е събирането на материалите“.

Петър Величков твърди многократно: „Този разговор не съм го измислил”. Но защо тогава не го документира? От некомпетентност или недобросъвестност не само Величков, но и журналисти повтарят наляво и надясно, че Хайтов бил заявил това във „Всяка   неделя”. „Кеворк Кеворкян коментираше, че пише роман за Левски”. Дори Иван Бакалов, иначе способният и качествен журналист, го твърдеше… (е–вестник).

За да подсилят тази клевета (според правото – всяко недоказано обвинение се тълкува като клевета), Петър Величков многократно обяснява, а Юлий Йорданов приглася, че известният библиофил и рицар на книгата Тодор Боров му бил казал, че видял през 1984 година, в издателството „Христо Г. Данов”, Пловдив, депозиран романа на Хайтов за Левски. Нито Величков, нито Йорданов, документират някъде тия си приказки. Тодор Боров е почтен човек, не може да говори наизуст. Тук с положителност става дума за изопачаване на негови думи. Ако е казал нещо в този смисъл, то е било за наистина депозираната 1984 година и излязла през 1985 година книга на Хайтов „Последните мигове и гробът на Левски”. Величков твърди, че след години бил проверявал в архива на издателството, но романът бил „изтеглен от архива и всичко около него – документи, рецензии - изчезнали…”.

По този повод редакцията на „Нова Зора“ потърси мнението на поета Петър Анастасов – бивш директор на издателство „Хр. Г. Данов“, който категорично отрече възможността това да е станало без негово знание: „Депозирането на роман от такъв голям писател като Хайтов, би било знаменателно събитие за всяко издателство. Редът в „Хр. Г. Данов“, бе такъв че е изключено директорът да не е запознат и с депозирането, и с издаването на ръкописа. Това са инсинуации и клевети!“

Величков включва и друг известен писател и общественик в „доказателствата” си – Георги Томалевски. Той пък бил заявил във вестник „Пулс”, че бил виждал ръкописа на романа „Левски” на Яна Язова и щял да разобличи всеки, който се опита да го издаде от свое  име. Така и не става ясно к ъ д е Т о м а л е в с к и е п р о ч е л, че Хайтов щял да издава „роман за Левски“.

В хора се включва и някоя си Румяна Томалевска, представяща се за племенница на Томалевски, която отдавна желаела да каже нещо по въпроса, но се бояла да не я убият (?!) а това „по въпроса“ било, че Хайтов взаимствал (намекът е плагиатствал) от Георги Томалевски, за да напише култовата си творба „Капитан Петко войвода”. Томалевска дори си измисля среща на знаменития си роднина с Николай Хайтов, на която писателят дори предлагал на Томалевски голяма сума пари, за да си мълчи за кражбата („взаимстването“), но Томалевски отвърнал: „не искам да ме купуваш, а колегиално да напишеш, че си ползвал моя книга”.

Разбира се, отново само става дума за графити по въздуха! Само се пише, но никой не потвърждава документално думите си, и приложените факсимилета показват, че повестта си „Капитан Петко войвода” Томалевски отпечатва в книгата си с две повести „Мраморна чешма”, издадена през 1976 г.

Книгата ”Капитан Петко войвода” на Николай Хайтов обаче е от 1974 г., при това е  т р е т о и з д а д и е! Както се казва – без коментар!

В своите писания Юлий Йорданов също не пропуска възможността да хвърли кал върху големия писател и тя не може да бъде друго, освен поредната инсинуация за  плагиатстване на Хайтов - от „автора, който пръв написал книга за капитан Петко войвода”…

Безогледен в своите измислени от него срещи и разговори с покойници, в сайта „Факел бг” той пише за споделени от посочения вече почтен писател Тодор Боров откровения по

случая с романа „Левски“

Многострадалният читател би трябвало да е впечатлен от откровенията на Боров към Йорданов, нещо като чинно приятелство, въпреки близо половинвековната разлика в годините на двамата. Та Тодор Боров, разказвал (прочие, Йорданов внимателно не уточнява, че култовият библиофил разговарял лично с него, но тава се внушава) как Яна Язова предала ръкописа на романа си за „Левски” в издателство „Народна култура”, как приложила рецензии за него от прочелите го Димитър Талев и Георги Томалевски, как тутакси директорът на издателството Пелин Велков - щастлив до немай къде, й предложил веднага да сключи договор с нея и да дойде след няколко дни (в петък!) да получи „чувствителен аванс от 4000 лева”.

Но да помислим – Йорданов не уточнява за какви 4000 лева става дума. Разказаното е за 1960 година! Средномесечната заплата по това време, според сайта „Труд и право. бг”, е около 800 лева. Така че за никакъв „чувствителен аванс” не става дума. Очевиден е стремежът 4000 лева да се приеме за времето след паричната реформа от 1962 година, но както се казва,  който разбрал - разбрал… Всеки среднограмотен читател обаче знае и друго: в социалистическо време имаше хонорарни таблици, по които се изплащаха възнагражденията на авторите и 4000 лева обикновено е пълният хонорар за роман, а не аванс. При това нямаше такава практика: даваш роман, вземаш парите и бягаш!… Ръкописът се приемаше, даваше се на вътрешен рецензент, изчакваше се одобрение, чак след това се даваше аванс - 50 процента по определената по таблицата сума. Останалите пари се изплащаха след излизането на романа.

Но тъй като това не е достатъчно за тезата на Юлий Йорданов, той пуска в ход и друга широкотирожирана от него и подета от други хулители  измислица.

„Покрусата на Яна Язова“

На другия ден, след голямото щастие на Язова от изживяно в издателство „Народна култура”, се обаждат на писателката от вестник „Работническо дело” „предлагат“ й да „напише стихотворение по случай годишнината от смъртта на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров“.

Държаща се едва ли не като дисидентка,  Язова отговаря, според Ю. Йорданов, че отдавана не пише стихове, че не е опитна в политическите въпроси. От официоза обаче настояват да си помисли. Тя продължава да отказва, дори моли: „Не ме насилвайте, не съм поет от тоя род” и т.н.

 

Яна Язова

 

След един ден от партийния орган отново се обадили. (В тиражирането на тая простотия дотъкмяванията са удивителни. В някои сайтове може да намерите, че тази въображаема поръчка била за стихотворение в памет на Сталин), но Язова все повтаряла  „не съм в състояние”. И на това място идва вече краят на социалистическата вежливост. В слушалката прозвучала смразяваща закана: „Тогава ще си носите последствията!”. Думите на отговорния партиен фактор прозвучали толкова многозначещо и стряскащо, че не се налага сега да разсъждаваме за характера на изначално престъпния режим преди Десети ноември.

Истината обаче е друга. Във времето, за което става дума, в литературния отдел на официоза „Работническо дело“ работят само съвестни хора, доказали своята почтеност  и нито един от тях не би могъл да води подобен разговор с Яна Язова. Някой може ли да си представи, че могат да говорят по този начин дори с портиера на редакцията, камо ли с независимата по дух и непокорна пред всяка грубост Яна Язова – Свобода Бъчварова, Васил Акьов, Барух Шамлиев  или Владимир Найденов?... Тази груба, бездарна измислица, е посегателство към паметта на всички тези хора…

Но ето продължението на историята в стил „Фермата” или „1984”: явява се Яна Язова в уговорения ден в издателство „Народна младеж“  да си получи „чувствителния аванс” и я посреща Пелин Велков с думите „явиха се други обстоятелства”. На това място влиза в ход и култовият израз „някои съображения”! Но това не е още цялата драматургия на Студения душ. Епилогът е впечатляващ: „засега издаването на вашия роман се отлага”…

Вижда се, че всичко е съшито с бели конци и при това дотолкова чирашки, че не подлежи на сериозен анализ. Затова само ще отбележим, че такава обвързаност между институции като издателство за художествена литература и официоз на ЦК на Партията, при ония средства за комуникация, е буквално невъзможна.

Но, според Юлий Йорданов, самият Тодор Боров бил уточнил: „това аз знам от живата Яна Язова докато беше жива”…

Изречението само издава нивото на книжовност на „писателя“ Йорданов.

Сега да видим как влиза написаното в пълно отрицание със самото описание: „Стъпки във взаимоотношенията на ломчаните проф. Тодор Боров и Яна Язова”,  поместено в сайта „факел бг”.

Писателят Ю. Йорданов цитира едно писмо на писателката, Язова писано до Т. Боров във връзка с подготвяния от него том с произведения на Александър Балабанов, в който значителен принос има Яна Язова. Нас ни интересува обаче в случая друго – писмото явно е писано в края на 1973 г., след излизането на том първи на произведенията на Балабанов. След като изрежда благодарностите си, писателката уточнява: „интересно е че ние, без да сме се виждали (курсивът мой - Б. Ц.) и споделяли планове”...

Налага се да запомним добре: „не сме се виждали и споделяли” – и това е написано само няколко месеца преди кончината на Яна Язова. „Не сме се виждали и споделяли“ и изведнъж – свидетелства на Т. Боров относно историята на романа „Левски“! Наистина ни подценяват тези разказвачи и съчинители на небивалици.

Има и още нещо – по малотиражки и сайтове се ронят крокодилски сълзи за низвергнатата от режима писателка, която дори според Уикипедия била „обречена на изолация и принудително мълчание в продължение на три десетилетия”, че това било „несправедлив жребий”.

До ден днешен няма нито едно доказателство за някакво

репресивно отношение към Яна Язова

За обратното обаче, има.

В онова писмо на Яна Язова до Тодор Боров, за което вече стана дума писателката пише: „В рецензията за моите три книги „Примери” (това явно е трилогията, известна в  наше време като „Балкани” – бел – моя – Б. Ц.) от Левски до Шипка, изготвена по поръчка на Писателския съюз (курсивът мой – В. Ц.) главният рецензент, господин Димитър Талев, е установил моя непосилен труд литературно да документирам епохата на възраждането”.

Налага се пак да посочим: „по поръчение на Писателския съюз“. И тъй като три книги (замислени като трилогия „Примери”) не се пишат от днес за утре, можем само да предполагаме, че е имало поръчение не без благословията на председателите на СБП – било на Христо Радевски (1949-1958), било на Георги Караславов (1958-1962).

Ако внимателно се анализира животът на Яна Язова след Девети септември 1944 г., изводът неминуемо ще бъде, че самата тя съзнателно се е изолирала от писателската дейност. Така че най-елементарна лъжа е тиражираното от Юлий Йорданов, че „нямало кой да се застъпи за нея и да и върне щастливата до тогава съдба в нормалното русло”…

Несъстоятелно е и твър­де­нието на П. Александрова, която в сайта “Блиц” въздиша как Яна „до края на живота й я хулят, обиждат и накрая я убиват”. Кой е убиецът или поръчителят обаче, Александрова не казва. И изглежда увлечена от инерцията на отрицанието, допълва: „досието й, пълно с доноси против нея и материали по убийството й и разграбване на имуществото й, не е намерено и до сега”.

Истината е, че

Това видно дори от бизхитросното описание на един от най-колоритните и честни хора, които познавах – Владимир Свинтила сам засегнат от „мероприятията на народната власт“ той не обичаше „строя“, но това не му пречеше да бъде обективен: „Яна Язова се носеше насреща ни с високите си токове, дълги бедра, все така хубава с дамската си шапчица от тридесетте години, голяма дързост в онова време в което софиянки ходеха забрадени като селянки. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени, пращаха ги в концлагерите за битово разложение. Яна се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки”.

Макар всичко, на което се спряхме досега, да звучи достатъчно недостоверно и наивно, то все пак не разкрива истинската цел на клеветниците. В интервюто на Петър Величков четем как се подготвяло излизането на романа на Яна Язова с името на Николай Хайтов, но благодарение на непосилния му труд  на тогава млад журналист от вестник „АБВ”, били издирени, намерени и разчетени черновите на романа и бил възстановен текстът на романа за Левски от Яна Язова. И как това осуетило отпечатването му с името на Николай Хайтов! Петър Величков твърди, че в редакцията на един от най-добрите седмичници от ония  години, с главен редактор Филип Панайотов, бил обсъждан въпросът кое е по-добре, да се изчака крадецът да издаде романа и тогава да бъде разобличен или да започнат да излизат откъси във вестника, защото така щяло да бъде спасено авторството на Язова – демек Хайтов ще се уплаши и ще изтегли анонсирания в издателството роман, съществуването на който присъства само в съзнанието на Петър Величков. Което и станало. И започнали били едни атаки на Хайтов срещу Петър Величков, от което последният вади следното заключение: „Ако не беше откраднал ръкописите, поведението му щеше да е друго”.

предстои обаче да пристъпим към една сърцераздирателна история,

която Величков разказва с голяма охота, а журналисти, в непрестижни издания и сайтове, тиражират ли, тиражират.

„Веднага след излизането на откъсите – разказва пред кого ли не Величков, - ми се обадиха от пропуски и ми казаха, че ме търсят от Държавна сигурност. Взеха ме двама гардероби и ме натикаха  в една кола и ме закараха в Партийния дом. Бях много уплашен. Озовах се в кабинета на Тодор Живков. Той беше седнал и каза „Романът на Язова ще излезе, но Хайтов няма да го закачате. Той няма да те закача и ти няма да го закачаш!“ Излязох като гръмнат. Вода шуртеше от мене. Едва не хванах диабет…”

Жив да го оплачеш този млад, иначе смел, но общо взето, несолиден автор.

В помощ на неговите скудоумици веднага се притичва „писателят и краеведът“ Юлий Йорданов, който за да придаде повече колорит на казаното по-горе допълва, че имало маса, на която Тодор Живков поканил господин Величков „имало кафета, пасти, сладки”  и описва, че Тодор Живков канел журналиста да хапне, но гърлото на последния било свито… Мъка, мъкаааа!…

Някоя си Александрина Роканова описва, в измислено интервю със сина на Хайтов Александър, че писателят бил изрязал с ножица за шаяк парче  п л ъ т от тялото на мъртвата Язова, и че го бил завещал на сина си, за да го вгради в паметника на писателката…

Чест прави на електронното издание, поместило тази гнусотия, че е потърсило и самия Александър Хайтов с право на отговор.  Ето думите му: „Ако зад тая дивотия не стои Петър Величков, то ще е някой малоумник. Не съм давал такова интервю…”

Прочее скулпторът наистина извайва паметник на писателката, но не по заръка на баща си, а по предложение на Софийската община.

 

Накрая ще се спрем само на двама души, които защитават честта и достойнството на българската журналистика – изключителният изследовател на българската журналистика проф. Филип Панайотов, както и нецепещата басма никому Люба Кулезич, направила, според Величков, „антифилм за Яна Язова”.

Филип Панайотов, който е много наясно с цялата история предхождаща клеветите, (все пак Петър Величков е работил в незабравимия „АБВ”), отсича: „Няма никакви доказателства, че Николай Хайтов е откраднал беловата на романа „Левски” .

Люба Кулезич, която е известно, че не обича покаяния, откровеничи пред „24 часа”: „Бях силно повлияна от лансираната версия, че Яна Язова е убита от Държавна сигурност, а Николай Хайтов е похитил ръкописите й!” И добавя, че в процеса на работата над филма, е стигнала до безпогрешния, според нея, извод за нечистоплътността на слуховете като нарича клеветата  „булевардна версия”…