Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 42 (15 октомври 2019) БОЛЕСТТА, НАРЕЧЕНА АНТИКОМУНИЗЪМ

БОЛЕСТТА, НАРЕЧЕНА АНТИКОМУНИЗЪМ

Е-поща Печат PDF

Неолиберилзмът и антикомунизмът са заболявания, които трудно се лекуват. Те пък нанасят тежки поражения върху душевното състояние на болния, поразяват разума и отключват в болното му тяло и в още по-болната му душа нечовешки страсти. Думата „комунизъм“ причинява на болния такива страдания, че на гледащия отсрани не му се вярва, че ги понася човек – пък бил той и професор, доцент или нещо такова. То не е и за вярване, когато уж нормални и учени хора, чели и знаещи, натруфени с титли и книги, постоянни участници в предавания по телевизии и радиостанции, а имената им кичат вестници, списания и електронни сайтове, се преобразят до такава степен, че почват да се държат, да не казвам като какво!

Антикомунизмът е болест на разума и съвестта. Обаче болните от нея се усещат здрави и силни. И дори когато е безопасно и изгодно, се хвалят със своята болест. Тогава тя вече е разяла мозъка им и той е започнал да произвежда думи, каквито здравият човек никога не би си позволил да каже или напише. Но ги казва, най-напред защото от болестта го засърбява езикът, а после (пак заради болестта) – защото не си дава сметка колко това отежнява лечението му и уязвява достойнството му. Ако е останало, разбира се, нещо от него и ако го е заслужавал, докато го е имало!

Иззад този мой увод напира да се покаже един от знаменосците на българския постмодерен антикомунизъм: професорът по философия Калин Янакиев.

Постмодерният антикомунизъм е различен в сравнение с „класическия“, ако е допустимо да се даде определението „класически“ на явлението антикомунизъм. Все пак „класическият“ е породен от откритата идеологическа заплаха, отправена към буржоазията и капитала от една класа, на която е възложено от историята да бъде техен „гробокопач“. И те открито се борят срещу срещу тази заплаха, преследват нейните водачи, арестуват ги и ги съдят жестоко, бият ги и ги убиват. Няма как в тази класова борба да не пламти омраза и отрицания. Когато живееш в страх и отстояваш срещу набезите на противната ти класа, можем да се съгласим, че „целта оправдава средствата“ и да „оневиним“ властта, която е жестока, безмилостна, непримирима. Така оправдаваме и тези, които не я признават и се борят са нейното свержение. Защото всичко е по законите на историята.

А в каква историческа борба участва и оправдава енергията и омразата си постмодерният антикомунизъм?

Това не е лесен въпрос и той не е породен от някакво любопитство, а от подтик да се разбере целият абсурд на днешното ни време с неговите пропагандни кампании, политически хайки и оправдания за злонамеренията на главните неолиберални идеолози и многобройните пропагандни екзекутори на тази нечовешка идеология. Това е, ако щете, въпрос за характера на властта и политическата система. Някои от тези екзекутори са всеотдайни в служението си и това им личи по изражението на лицето, по премрежения сърдит поглед, по изпъстрянето на грубата им реч с научни термини и понятия, с „философски оклонения“ и нескривана радост, че поставят някого на мястото му, дръзнал да се съмнява в тях или дори да ги оспорва. И така да го насолят, че да го сърби цял живот.

Професор Калин Янакиев покрива почти напълно идеалния образ на постмодерния антикомунист. Той за всичко говори сърдито, с неприкривано отегчение, че си губи времето да обяснява очевидни неща. Но успява да сдържи отегчението и да прояви благосклонност към необразованата аудитория, за да й отвори очите и тя да прогледне най-сетне и да види онова, което той вижда с проницателните си професорски очи.

 

 

Да ме прости професорът, но има нещо нездраво и фанатично в него – завършен, истински, всеотдаен антикомунист.

В свърталището и една от главните трибуни на антикомунистите и постмодернистите - порталът „Култура“, Янакиев е публикувал статия с гръмкото заглавие „Съветският протекторат България и „стогодишната“ БСП“. Статията е, както той подчертава, неговото приветствие към фамозната декларация на българското Министерство на външните работи по повод изложбата в Руския културен център, посветена на 75-годишнината от победния демарш на Съветската армия в прохитлеристка България. Във въпросната декларация нашето министерство оспорва определението на този демарш като освободителен – още по-малко от фашизма. И го характеризира като окупация и поставяне под зависимостта на СССР. Съдейки по реакцията на професора, неговите думи, радостта от декларацията и гнева от „постъпката“ на Посолството на РФ, се убеждавам, че авторите на министерската декларация са хора от неговия кръг – и то не само също толкова примитивни антикомунисти, но и също толкова невежи в българската история от времето, за което разказва въпросната изложба. Хайде, на министърката все пак й отива да бъде невежа. Но за професора си е направо непоносимо. Аргументите, че 1 септември 1944 г. България не била повече съюзник на Германия, че у нас не е имало фашизъм, а страната ни не е воювала със СССР, за да й се обявява война, са убедителни единствено за хора клъвнали от тук-оттам историята и то от книги на пишман историци и публицисти. Янакиев ни убеждава, че неговите думи били по-точни „за случилото се преди 75 години“. И е прав, защото в декларацията думите са съвсем неточни.

Неудобно ми е да цитирам изреченията на Калин Янакиев за характера на антифашистката съпротива у нас, още повече тези, които се отнасят до историята на днешната БСП и доколко е наследница на партията, създадена от Димитър Благоев. Той очевидно е забравил наученото в университета по предмета „История на БКП“, а навярно си е изгорил след 1989 г. учебника и записките от лекции, за да му подсказвам какво и къде да прочете. Все пак е професор – сам ще намери, ако пожелае и прояви воля и съвест, необходимите източници на знания. Защото това, което е написал в портала „Култура“, не отговаря на гръмката му титла и на общественото му положение. Дори и в научна област, която не е типична за един професор, трябва да си на равнище, а не да се петлаеш като хитруващ студент на изпит. Обидно е за човек като него – сигурно той не прощава на студентите си, когато като него са се доверили на съмнителни източници.

Нека професорът попита, ако няма къде да прочете, защо Георги Димитров е бил „съветски гражданин“ и като такъв идва след 9 септември 1944 г. в България. Може би някой ще му обясни какво го е принудило след Лайпцигския процес да се засели в Съветския съюз, а не да се завърне в отечеството си. И защо тогавашните власти са че чувствали неудобно от поведението му на процеса и не са се застъпили за него, не са го защитили от лъжливите обвинения, които нацистите са му вменявали. Не е зле и да попита дали Вълко Червенков е наистина „почти непознат дори за нашенските комунистически среди“, а и защо „цялото му партийно минало е практически съветско“. Впрочем, защо Янакиев държи водачите на Комунистическата партия след Девети септември да бъдат непременно известни, та се дразни, че Червенков и Живков били слабо познати. Как ли им измерва известността? Като я сравнява с тази на Жельо Желев, Иван Костов или Бойко Борисов в зората на политическата им кариера ли?

Няма да го укорявам за волните му изпълнения по теми от предисторията на Втората световна война, когато той просто нехае за истината и се е доверил на „капацитети“ от своя идеологически антураж. Очевидно няма сила, която да го накара да променя тяхното мнение, станало завинаги негово. Но дори когато си отявлен антикомунист, пишеш ли за комунизма и неговата политическа практика и теория в България, трябва да си подготвен, а не само да бълваш змии и гущери и да настояваш да ти признават правото да мразиш и изопачаваш. А когато наричаш собствената си страна „протекторат“, па макар и „съветски“, трябва да знаеш какво означава това и доколко е възможно да бъде вярно. Още повече когато днешната ни държава открито и доброволно се е отказала от „суверенитет“ с членството в НАТО и в Европейския съюз. За „европееца“ това е благодат. Обаче точното обозначение на статута й е именно протекторат. Или колония.

В последно време българският антикомунизъм се реанимира. И то толкова енергично и със съдействието на държавата. Защо ли? Признавам си, че ми е трудно да отговоря на този въпрос. Защото времето, когато антикомунизмът беше уместен, понеже имаше някакъв политически и социален смисъл, отдавна отмина. Сега, дори ръководството на БСП, е антикомунистическо, за да бъде някаква заплаха, както за „демокрацията“, така и за „евроатлантическата ориентация на страната“, а още по-малко за „смяна на системата“ и възвръщане на социализма. Той е използван като ударна сила срещу истината за Втората световна война и резултатите от нея, които се възхваляват в Русия и й придават самочувствие и предизвикват симпатии на българите към нея. Безогледно се фалшифицират тези резултати. Вече се изкарва СССР агресор, а Германия и Европа – невинни жертви. Да не говорим, че се изключва каквато и да било съпротива срещу хитлеризма у нас и съучастие на България в победата над нацизма. „Едва след юни 1941 г. терористични групи – т. нар. „партизани“ – започват да извършват убийства, палежи и грабежи на мандри и складове (без особено чувствителни вреди за държавата)“. Това, според остроумния и находчив Янакиев, била антифашистката съпротива. Ето една типична проява на политически провинциализъм, сервилничене, нагаждачество и угодничене пред тези, които раздават милостиня.

Но като се оспорват и преиначават резултатите от Втората световна война и се заклеймява комунистическата власт след 1944 г., се реабилитират онези, които въвлякоха България във войната и я направиха жалка слугиня на Хитлер, унизиха я и извършиха престъпления против собствения си народ. Сега антикомунизмът се мъчи да ги оневини и дори ги обявява за „цвета на интелигенцията“, който комунистите ликвидирали чрез Народния съд.

И откъде такъв апломб и самочувствие, за да се осмеляваш да прекрояваш историята, да я изопачаваш и оскверняваш. Днес пипаш с мръсни ръце в този период – хайде, ще те разбера заради антикомунизма ти. Но да злоупотребяваш с невежеството на публиката, което сам ти и твоите съидейници и съратници налагаш съзнателно и последователно, е скверно и безнравствено занимание. То показва дълбоката криза на неолибералната идеология и ниското равнище, до което е паднала една част от интелектуалците – предимно из средите на университетите.

Има и още нещо и то, според мен, е истинската причина. Докато се водят подобни спорове и се разменят реплики от едната и от другата страна, фактически, но тайно, се въвеждат в българското законодателство отхвърлени от обществеността положения в Истанбулската конвенция. И то онези от тях, които се отнасят до семейството, родителите, децата, пола. Настъплението срещу морала и традициите, срещу нацията, семейството и историята продължава с активното съучастие на антикомунистическата постмодернистка интелигенция. Затова се посяга и на историята, и на традициите, и на ценностите, които не са „европейски“. Тези интелектуалци смятат за свой дълг да преправят историята, да я преиначават, макар че почти не я познават.

Да служиш на такава служба, е не само жалко, но и позорно. Още по-позорно е да смяташ, че като повтаряш постоянно едни и същи лъжи, ще ги превърнеш в истини. Тази Гьобелсова илюзия изяде главите на мнозина. В това число и професорски.

 

Ще повторя още веднъж: антикомунизмът е болест. Коварна и трудно лечима болест с обществена значимост, защото е твърде опасна. Степента на нейното разпространение в едно общество е сигурен знак за състоянието му.

Болните трябва да се лекуват, а не да се правят на здрави и като здрави да поучават здравите и да не се изживяват като повелители на истината.