Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 35 (27 август 2019) ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

 

Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“

 

Продължение от миналия брой

 

Неудобният баща

Валтер Холщайн е третият „Баща основател на Обединена Европа“. Бил е дори председател на първата Европейска комисия. Въпреки това Филип дьо Вилие се спира на неговата биография в раздела, озаглавен „Неудобният Баща“. За Холщайн Кув дьо Мюрвил казва, че като председател на ЕК, се държал като „европейски премиер министър“. Без да има мандат, заминал на държавно посещение във Вашингтон, където президентът на САЩ Джон Кенеди му разпънал червен килим. А пък Холщайн акредитирал посланиците като истински държавен глава. Де Гол поискал кожата му за това своеволие. Обаче през 50-те години списание „Тайм“ го нарича „Мистър Европа“, а комисар Рошеро споделя пред Филип дьо Вилие, че именно Холщайн е истинският баща на Европа: понеже съставял и редактирал текстовете на всички договори и всички те били излезли изпод неговото перо. Рошеро го описва още като германски професор с висок статус, голям европеец, като Моне, страшно интелигентен, спокоен, строг до пунктуалност и дори скучен човек, който живее само за работата си. Носел едни и същи, овехтели с годините обуща и докато пътували за САЩ с кораба, Аденауер му ги скрил, той завършил своите двустранни срещи по чорапи. Същият този педант обаче позволил на белгийското правителство да срине един манастир за милосърдни сестри, за да се построи на мястото му огромната кръстовидна и цялата в стъкло сграда, седалище на Европейската комисия. При Аденауер той станал държавен секретар по външните работи и шеф на германската делегация на всички преговори за СЕСА (Европейска общност за въглища и стомана), чак до конференцията от Месина.

Но какво е правил този „Баща основател“ преди и по време на войната?

Оказва се, че през 1944 г. , заедно със своята част е бил пленен от американците в Шербург и прехвърлен в лагер за германски военнопленници на остров Род Айлънд, където още през 1900 г. е бил построен форт Гети. В края на войната, както свидетелства Филип дьо Вилие, в САЩ водели на отчет към 380 000 германски военнопленници, разпределени в 150 лагера, далеч от всичко и заобиколени с мрежи от бодлива тел. Между военнопленниците имало лекари, преподаватели, адвокати, съдии, бизнесмени и учени. През април 1943 г. помощник- секретарят за войната Джон МакКлой написал меморандум, предлагащ програма за превъзпитание на военнопленниците, които започнали да се стичат към САЩ. Целта на тази програма съвсем не била филантропична, а военна и политическа. „Не ставаше реч да се доставя удоволствие на пленниците, или да се преследва апробация на добронамерените, а единствено да се гарантира сигурността на САЩ в следвоенния свят, пише Дьо Вилие. Силите от Оста щяха да бъдат разгромени от СССР при Сталинград и занапред краят на Райха бе написан. Много германци, взети в плен, бяха разглеждани като хора от високо ниво и поправими, годни да изиграят ключова роля в германските дела в бъдеще. Трябваше, значи, от тях да се направят съюзници и те да се убедят в достойнствата на демокрацията и на американския начин на живот. В окупирана Германия, където МакКлой щеше да стане, - след едно преминаване през президентството на Световната банка, - върховен комисар на съюзните сили, той щеше да наблюдава разпределянето на 1 млрд. долара и програмата за денацификация. САЩ щяха да дебаркират във Френска Северна Африка и от Вашингтон визионерът Джон МакКлой подготвяше удара за след това. „Имах пълномощията на диктатор, но на доброжелателен диктатор“, хвалеше се в края на своя живот адвокатът, дипломатът, банкерът бизнесмен МакКлой, който беше на служба при седем американски президенти. - Денацификацията и превъзпитаването на германския народ започнаха тук, в САЩ, в лагерите за военнопленници през 1944 и 1945 г., където щеше да се формира елитът на бъдещето за Европа и да се гарантира сигурността на САЩ в следвоенния свят. Германия беше на първия ред. Но Женевската конвенция забранява индоктринирането на пленниците, следователно трябваше да се действа умело и тайно. Хора от американското разузнаване отиваха в лагерите за военнопленници, разсеяни по цялата страна, за да съставят с помощта на германци, смятани за благонадеждни, списък с кандидати, предназначени за един вид „школа“ извън общината. Избраните военнопленници трябваше да подпишат документ, в който заявяваха тържествено, че отхвърлят национал-социализма. След като го направеха, те продължаваха по една секретна програма за превъзпитание и щяха да бъдат освободени за една или две години от принудителен труд при завръщането си в Европа. Преди всичко, скоро Америка щеше да има нужда от тях. Видният професор Валтер Холщайн беше избран измежду десетината пленници, от хилядата в неговия лагер. Освен своите квалификации, кандидатите трябваше като минимум да са си отворили очите в момента на разгрома на Третия Райх. Америка е млада нация, която гледа в бъдещето. Нова Германия щеше да го направи, колкото и малко средства да й дадат за нейното възстановяване, чрез своята реинтеграция в европейския комплекс, обединен икономически и военно. Нямаше да се отварят наново досиетата от миналото, нито да се изследва подсъзнанието с детектор на лъжата. Императивът беше прост: да се затвори страницата. В Гети психологическото съвземане и преподаването на историята на Америка щяха да хвърлят малко светлина в техните души, размътени от национал социалистическата  идеология. Щяха да им покажат и как се ражда една демокрация; и, как хора, произлизащи от различни раси, могат да формират една нация. Демокрацията не беше режимът на един слаб народ и Гети трябваше да им го докаже. Пансионерите от Гети са тези, които щяха да нарекат мястото „Фабриката“. Форт Гети беше „школата по администрация“ за някои германци, грижливо подбрани, денацифицирани, превъзпитани и формирани през осемте месеца за бъдещи служители в администрацията и американското военно управление в Германия… Един професор ентусиаст от Харвард щеше да сравни съществуващия във Форт Гети порядък с Републиката на Платон, пледирайки безуспешно да бъдат отрязани телените заграждения край лагера. Професорът, както наричаха Холщайн, дистанциран и сив, беше се заровил в книгите на библиотеката, доставени на Форт Гети. Щеше да преоткрие либералното мислене на Хайек, четенето на когото в известен смисъл му беше отворило очите. „Фабриката“ щеше да денацифицира – днес биха казали „дерадикализира“, тези германци, объркани от националсоциализма, за да изфабрикува бъдещия елит, който щеше да помогне на САЩ в тяхната задача като окупатори на победена Германия и лидер на свободния свят… Никой никога не разбра дали Холщайн е бил, както много други германци, смутен от комплекса на колаборацията. За тях бяха превеждани книги, прожектираха им се филми, показващи газови камери, морги, погребални кортежи от хора, обезумели жени и деца, излизащи от концлагерите. Не се знаеше какво наистина мисли Професорът, за какво мечтаеше, дали сърцето му биеше, нито за кого или за какво… Получавайки дипломата си в Гети, в присъствието на генерал Блекшиър М. Брайън, Холщайн произнесе една реч, в която отдаваше почит на „силата, единството и неделимостта на западната култура“, които му беше разкрило пребиваването му в Америка. Преди да се върнат у дома, много дипломанти от Гети ще славословят публично своята „трансформация“ в лоното на „Фабриката“. Няколко години по-късно, силният човек, какъвто щеше да стане Холщайн в Брюксел, щеше да приветства този успех, пледирайки за „перманентна трансформация на съзнанията“ посредством супранационалната интеграция.

Професор Холщайн ще се върне от плен през ноември 1946 г. и слисан ще намери Франкфурт, изцяло сринат от бомбардировките.

 

Назначен на следващата година за ректор на университета на града, той ще внесе там американските методи на обучение от Гети. Поканен да преподава в университета на Джорджтаун (1948-1949), той се сприятелява с бъдещия помощник държавен-секретар Джордж Бол, и той приятел на Моне, който ще направи така, че Конрад Аденауер да разбере, че ще е добре един специалист по международно право да представлява Германия. Името му е препоръчано на канцлера от икономиста Вилхелм Рьопке, основател на ордолиберализма, чийто дух е просмукал европейските договори. Тогава Аденауер ще го представи на Жан Моне, който ще го хареса от името на Германия да води преговорите за плана Шуман. Бившият военнопленник от Германия се стреми твърде скоро да ги успокои: „Победоносните сили трябва да имат доверие в Германия. Тук, където са посети, тръгвайки от САЩ - единствената страна, която чрез школата от Форд Гети подготви работите за бъдещето, те ще дадат плод“. Професор Холщайн не е неблагодарник. Залавянето му в Шербург на 26 юни 1944 г. ставаше ретроспектативно един подарък от Провидението за бившия декан от Рощок. Наистина, от своето завръщане от Гети, той никога не е членувал политическо бреме. Никой никога не постави под съмнение неговите различия с нацисткия режим. Истина е, че неговото научно издигане беше вече осъществено до появата на Третия Райх. Кариерата на Холщайн не дължеше нищо на нацистите. В хода на процеса на денацификацията през 1946 г. той твърдеше, че няма никаква връзка с националсоциалистическата партия. И, че „още от първия ден“ осъзнал опасностите от нея… Той не беше доктринер, а техник, не беше мислител, а инженер, юрист. Освен това, Холщайн нямаше темперамента на боец. Беше един учен, над партиите и историческите случайности. Онова, в което вярваше, беше единението: на Германия, на Европа и по-късно на Запада. Това, което приветстваше, беше механичната сила на наднационалните, имперски зъбчати механизми. Към останалото човекът ще се адаптира. В неговата наднационална парадигма, режимът, законите и лозунгите можеха да варират до безкрайност: един добър юрист от ерата на Ваймар, той беше аполитичен и щеше да остане винаги такъв. Професор Холщайн имаше, така да се каже, съвършения профил, за да разработи и един ден самият той да ръководи една наднационална технокрация в една пост политическа ера“.

И ето че на 25 март 1957 г. в Рим, край масата около която са събрани шефове на правителства и министри, готвещи се да подпишат договора, който учредява Общността, не всички са белязани от войната, както Холщайн. Там е французинът Кристиан Пино, бивш участник в Съпротивата, депортиран в Бухенвалд. Там е люксембургчанинът Беш, който е бил член на полското правителство в Лондон. Там е и Конрад Аденауер, когото нацистите са хвърлили в затвора. Валтер Холщайн е друга бира.

 

Превод от френски Петко Петков

 

Продължава в следващия брой