Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПЕТЪР АНГЕЛОВ

Е-поща Печат PDF

Последният от една безсмъртна колона

 

Ако търсите пещера, създадена в двадесетия век, ще я откриете тук. Край едно от най-оживените кръстовища в София, сред звън на трамваи и моторна глъч, под клоните на върби и тополи, мълчат прихлупени към земята старите тунели на Гарнизонното стрелбище. В тези тунели, пише поетът Николай Христозов, „пред дулата на екзекуторските взводове, преминава и една безсмъртна колона: работници и учители, журналисти и шивачи, генерали и поети, червеноармейци и интебригадисти... Хора, чиито в човешки съдби се оглежда съдбата на България.“

55-ият последен от колоната е Петър Ангелов Добрев, роден на 6 май 1918 г. в с. Караклисе, Димотишко, днес в територията на съседна Гърция. Осъден е по процеса след разкритията за антифашистка дейност в Школата за запасни офицери и в други софийски казарми. В послеписа на стихотворението „Спомен“ от големия български поет Александър Геров, политзатворник от март до септември 1944 г., което поместваме отделно, Геров свидетелства, че той, Петър Ангелов,  изкомандвал: „Момчета, на това ли съм ви учил? Стреляйте точно!“

Привеждаме и личния разказ на неповторимия и незабравим Петър Слабаков от книгата-анкета с него „Петър Слабаков знае 3 и 300“. Той е служил в една дружина, в една рота и в един взвод с осъдения Петър Ангелов и е бил един от осемте курсанти, които жребият определил да извършат разстрела. Слабаков обаче отказал да се подчини на слепия избор на съдбата.

Впрочем, тази чудовищна приумица - другари да разстрелват свои другари, се ражда в главата на генерал Кочо Стоянов, началник на Софийския гарнизон, същият - екзекутор от  зловещата Трета секция на генерал Иван Вълков от чудовищната със своите безумия 1925 г.

Особен ден е 18 юли. Той е светлият рожден ден на Апостола на Свободата Васил Левски. Но на 18 юли умира Стефан Стамболов – министър-председател и поборник за България. Умира и последният разстрелян антифашист в тунела на Гарнизонното стрелбище - Петър Ангелов Добрев – същият, за който легендата твърди, че сам е командвал собствения си разстрел.

18 юли - вечност и безсмъртие в името на България.

Борбата е безмилостно жестока!

Борбата за България!

 

Зора

 

Петър Ангелов бил от щаба на дружината, но и в нелегална група, заедно с Юлия Огнянова. Заловили ги двамата през февруари 1944 година на явка. Започнало следствие. Арестували 13 човека от ротата. Разследвали ги около една седмица като през цялото време ги държали с одеяла на главите. Интересували се единствено има ли връзка Петър Ангелов с други хора от школата, които да е въвлякъл в нелегалната работа. Не могли да разберат.

Юлия и Петър (когото тя знаела единствено като Пиер) били осъдени на смърт. Двамата знаели само нелегалните си имена. Петър Ангелов бил взводен командир на трети взвод и той трябвало да бъде разстрелян показно на 18 юли 1944 година – рождената дата на Васил Левски. "В името на Негово Величество Симеон Втори и на царство България“, както пишело в заповедта, но и за назидание на школниците от Седма рота.

„Тегли се жребий и се падна на първи взвод, в който бях и аз, да извърши разстрела. След това се тегли жребий за отделението. Пак се падна на отделението, в което бях аз. Както сме по височина определиха първите осем и аз попаднах в тази осмица. Първият от нас, казвахме му бай Петко Казанджиев, защото беше завършил вече математика и беше по-голям от останалите, излезе пред ротата и отказа да стреля. Излязох и аз и казах, че също няма да стрелям. Не мислех за последствията, просто знаех, че аз това не мога да го извърша.“

„Намерили се доброволци. Сред тях бил Либертин – един от ръководителите на легионерите във Варна. „В отпуската за Великден, когато пак имаше бомбардировки над София, аз съм  спал в дома му. Живееше бедно само с майка си. Това момче ненавиждаше левичарите, които бяха прогресивни. Няма да забравя колко превъзбуден беше преди разстрела. Той раздаваше патроните.“

Завели ги под строй пред тунела от лявата страна на сегашния Национален дворец на културата, под хотел „Хемус“. Всеки ден сега оттам минават хора, без да знаят, че стотици са били разстреляни в този тунел. Тук е бил разстрелян генерал Владимир Заимов. Тук е разстрелян и Никола Вапцаров.

Слабака се пренася мислено там. Решава се да разкаже за това, когато сме край един язовир. Освен мен слушатели на разказа му бяха само рибите в язовира. Толкова се вълнува, че аз не смея не само да се обадя, но и да дишам. Говори трудно.

„Взводният ни поручик Астарджиев, който беше заклет монахрист, каза, че сега ще видим как се лази като се моли за милост. Влязохме в предверието на тунела. След три-четири стъпала надолу се слизаше в самия тунел. Погледът ми се спря на стълб, който беше задържан с клинове горе и долу. На него щеше да бъде завързан Петър Ангелов. До стълба имаше ковчег, скован от дъски. Бяхме около 160 човека – школници, офицери, интенданти, свещеник. Разпределиха ни на две групи и образувахме шпалир. В дъното беше борецът Петър Ферищанов, който беше агент. Само той се обади: „Какво ще хабите патроните? Дайте, аз ще го оправя.“

Те са инквизитори, касапи! Няма да разказвам... (вълнува се Слабака, прекъсва разказа си, но после продължава – б.а.).

В тунела цареше пълна тишина, по-скоро глухота някаква. Никакъв звук.

Появи се Петър Ангелов. Застана на стъпалата на самия праг на вратата. Поиска разрешение от генерала да остане. Разреши му се и той попита: „Мога ли да видя школниците?“ Мина между нас усмихнат, спокоен. Нямаше напрежение и нерви. Светло момче, със светли очи. Спря си погледа на мен, на Паскал... Все едно, че не предстоеше разстрел.

Спомних си, че всеки полк имаше различен марш, според мястото, откъдето идва. Нашият марш беше „Тоз, който падне в бой за свобода“.  Когато пеехме, Петър Ангелов винаги, където и да се намира, влизаше в помещението, облягаше се на шкафчетата, слушаше, а после си излизаше.

Осъденият отиде до стълба, застана пред него. Започна разжалването му. Негов школник, от втори взвод, Йосифов, му издърпа кокардата, петлиците, копчетата. Каишката на шапката се разкопча и падна на лицето му. Той си смъкна шапката, поправи си каишката, сложи си я, премери да е точно в средата. Лицето му не помръдна, не се промени.

Започнаха да четат такава идиотска присъда, че умът ми не го побира кой я е съчинявал! Отнеха му се и правата за гласуване. Него го убиват, а се говори за гласуване. Гледахме като втрещени. Генералът го попита има ли кой да съжалява за него. Той каза:

- Не. Освен майка ми и сестра ми. Но след време ще им мине.

Не спомена за друг. Някой попита:

- Последно желание? Цигара?

Отговори:

- Не пуша.

Попита:

- Извинете, какво става с момичето? (За Юлия ставаше дума).

- Не можем да ви кажем. Друго? (А Юлия е била пребита, смазана от бой на „Лъвов мост“ в Държавна сигурност).

- Друго няма.

Един грамаден капитан, трябваше да има 120 кг, каза на свещеника:

- Хайде, причестявай го, да свършваме по-бързо.

Той чу. Свещеникът тръгна, направи една-две крачки към  него и Петър Ангелов му каза:

- Няма нужда, отче, аз съм чист пред съвестта си и Бога, в който вярвам.

Тези думи се запечатаха в съзнанието ми завинаги, за цял живот. Бяха толкова лаконични и точни, премислени. Петър Ангелов отиде към стълба. Върза го школникът Йосифов. Донесоха качулка от зебло за главата на осъдения.

- Мога ли да гледам разстрела си?

- Не може.

- Мога ли да командвам стрелбата си?

- Не може.

Не реагира. Не каза нищо. Не се моли. На два-три пъти мръдна главата си, когато поставяха качулката, но звук не издаде. Застана мирно.

Астарджиев командва на осемте избрани школници: „Строй се! Сложи ножа! Напълни! За стрелба!“.

Петър Ангелов знае командите, изчака ги една след друга и извика: „Смърт на фашизма! Свобода на народа!“ И застана в очакване.

Това обаче въздейства. „Напълни! За стрелба!“ - настана паника.

В школата все пак повечето от школниците бяха легионери, които поддържаха властта. Имаше малко като нас, които не бяхме с тях. „Огън!“ И се чу: „Дан-дан-дан“. Пукотевица. 40 патрона трябва да са били общо.

Беше разгърден и отдолу фланелката му беше бяла като мляко. Видях че си стои и – нищо... Беше прихванат през гърдите и вързан отзад, пристегнат. Аз вярвах, а сигурно и той е вярвал, че школниците няма да го убият. Защото наистина го обичаха. И изведнъж се появи една точка, голяма колкото цигара, от лявата страна на гърдите, точно където е сърцето. Тялото потреперваше. Точката започна да се увеличава и стана колкото столевка. Мисля че един патрон го уби. И мисля че този патрон беше на Либертин.

Когато го развързаха от стълба, той се свлече на земята. Махнаха качулката от главата му. Лицето му няма никога да избледнее от паметта ми – усмихнато лице с отворени очи. Имах чувството, че е жив. А лекарят каза, че е мъртъв. Трудно ми е да го разказвам... (замълчава отново, вълнува се – б.а.).

Чувал съм после, че окото умирало последно. Неговите бяха като живи. Имах чувството, че вижда. И беше усмихнат. Как се е сдържал, какви нерви е имал този човек, аз не знам. Но ако има светци, аз вярвам, че те са точно такива. За мен този борец за социална справедливост е светец... (вълнува се силно – б.а.)  Разстреляните бяхме ние!...

Искаха да му съблекат дрехите, защото се отчитаха с тях. Но казаха  че ще ги оставят, защото бяха кървави. Един от школниците обаче му събу ботушите, за да ги вземе – от тях изтече кръв... Взе ги...

Останаха тези от школниците, които стреляха. Те трябваше да занесат трупа на гробищата и да го погребат, за да не бъде откраднат.

Останалите тръгнахме от София пеша до Горна баня. Оттогава минаха 60 години. Сега край този път са израстнали дървета, но тогава беше голо място. По това време се откриваше школата и от всички роти школниците бяха излезли на терасата – шахматно наредени и не мърдат. Като пилони ни посрещат. И ние вървим срещу тях. Никакъв звук не идва от никъде. Смесихме се със школниците и никой не ни попита за нищо, не си спомням и някой от нас да е казал нещо.“

На 12 септември завели школниците на площад „Славейков“ в София. С тях бил и генерал Цанков. Отстрани към него викали „Убиец“, защото го свързвали с ръководството на школата. От един прозорец нелегални говорели на насъбралите се. Излязла и Юлия, казала няколко думи. Тогава Слабака я видял за първи път.

„Няколко дена след това генерал Петър Цанков се хвърли от 4 етаж на сегашния театър „Сълза и смях“. Юлия държи на мнението си, че той е бил виновен. А секунди сред разстрела, аз със собствените си уши чух от устата на генерала: „Отиде си едно добро момче“.

Кой е издал заповедта за смъртта на Петър Ангелов? Съд е имало... Аз не знам кой я е издал, но това не е заповед на ген. Цанков – там има „в името на...“, „за сигурността на държавата...“, става въпрос за „врагове на народа“... Такава беше присъдата. Беше толкова тягостно да я слуша човек!»

Шестнайсет години след тези събития Петър Слабаков е кръстил сина си Андрей на бащата на Юлия Огнянова. По стечение на обстоятелствата десет години живее на квартира в дома й в софийския комплекс „Владимир Заимов“.

 

СПОМЕН


Александър ГЕРОВ


В памет на Петър Ангелов


Той бе младеж, когато го разстреляха.

Гърмежите ехтяха във тунела.

„Стреляйте точно!” устните прошепнаха.

И клюмна на гърди главата смела.


Убийците изтръпнаха. Такава

смърт героична те не бяха виждали.

Тя носи на света безсмъртна слава.

Младежите на нея са завиждали.


Сърцето му, прикътано в земята,

сега тупти със цялата вселена.

Такива като него свободата

донесоха красива и безценна.


Политзатворникът (от март до септември 1944 г.) Александър Геров пише за Петър Ангелов:  „На 18 юли 1944 година в гарнизонния затвор в София нахлу трескава тълпа от убийци. Фелдфебелът на затвора Стоименов отключи една килия и високо извика: „Петър Ангелов, твойта присъда днес е била потвърдена. Облечи се по-бързо и се приготви”. Петър Ангелов беше готов – той отдавна очакваше този час. Ръкува се с всички ни, каза: „Другари, простете” и смутено ни се усмихна. След малко изтрещяха осем залпа. По-късно научихме, че при първия изстрел Петър Ангелов не е бил убит. Тогава той изкомандувал: „Момчета, на това ли съм ви учил? Стреляйте точно!”