Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 22 (28 май 2019) „САМАРСКОТО ЗНАМЕ” - ЕДНА КАРТИНА – СИМВОЛ

„САМАРСКОТО ЗНАМЕ” - ЕДНА КАРТИНА – СИМВОЛ

Е-поща Печат PDF

Защо тази картина – „Самарското знаме” – е толкова популярна? Виждали сме я в христоматии и по календари, в списания и вестници, по корици на тетрадки и като заглавки на рубрики... И навсякъде я възприемаме като символ, като Самарското знаме и Опълченеца, а не като исторически портрет или като творба на този, който я е създал. Това са верни признаци, че произведението наистина е станало и остава символ: от много години насам и завинаги.

Известно е, кой е нарисувал тази картина: нашият художник Ярослав Вешин. Но докато за един паметник се дават задания и устройстват конкурси, как се е стигнало до тази картина? Нелепо е да се мисли, че някой е поръчал: „Професор Вешин, нарисувайте една картина – символ...” И кой е този опълченец? Картината не носи името му, а и не претендира за портретно изображение. Той също е с достойнството на един обобщен образ.

Все пак, как е било създадено това платно?

Историческите материали ни довеждат до интересни – и поучители подробности.

Картината „Самарското знаме” не е била поръчвана от когото и да било. Инициатор е сам авторът й, Ярослав Вешин. А от замислянето до изпълнението минават около 9 години. Художникът е решил да я нарисува когато неговото гражданско, славянско съзнание е било предизвикано за такова дело. А я е осъществил тогава, когато е намерил възможност без връзка с някакъв юбилей или конкретна дата, но за щастие навреме: четири години по-късно Вешин умира.

Запазени са доста исторически документирани факти, отзиви от съвременници, спомени на близки и ученици на Вешин. Преди 25 години Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) възлага събирането на фактически материали, затова сега не е трудно да се проследят някои моменти от творческия процес. Сведенията ни помагат да разберем подбудите на автора и емоционалните въздействия под които се е намирал.

През 1902 година, за кръглата 25-годишнина от самите събития, на историческите места по Шипченския проход, тогавашният връх Св. Никола (сега вр. Столетов), с. Шипка и с. Шейново се устройват юбилейни маневри. Военни части заемат старите позиции и условно възпроизвеждат историческите сражения. В тържествените парадни маневри участва генералитетът, гвардейци, кавалерия, артилерия, чуждестранни гости и редом с тях останалите живи опълченци.

По това време Ярослав Вешин е вече около 5 години в България и работи като един от първите професори в тогавашното „Рисувално училище” – сегашната Художествена академия. Военното министерство му възлага да вземе участие в маневрите и ги отрази като художник. Още преди това Вешин е имал възможност да се запознае с величавите освободителни битки в преки беседи със станалият му вече приятел Иван Вазов. А кой би могъл по- завладяващо да разкаже за тази част от историята ни, ако не самият автор на „Опълченците на Шипка”? все пак, за момента това е било само разказ. По-късно, на самото място, при срещите си със живите опълченци, с дошлите за тържествата руски гости – участници в събитията Вешин дооформя не само представите, но и отношението си.

Увековечаване на българина-герой

Около две седмици той работи в района на с. Шипка, вр. Св. Никола – Орлово гнездо, с. Шейново. Прави скици, нахвърля пейзажи и рисува срещи между опълченци и бившите им руски командири. Към тях се прибавят и задължителните рисунки на присъстващите официални лица, а картините се дооформят през следващите две години в София.

Но „Самарското знаме” не е между тях. То е само замисъл. След завръщането си от маневрите Вешин споделя, че сред множеството официални и високопоставени лица опълченците са правели впечатление „повече достойно, отколкото тържествено”, и че той има намерение да увековечи българина-герой със Самарското знаме в ръка, но без „натружена тържественост, а сам, когато всичко дошло за маневрите си отиде”, и когато в Шипченският проход остане само Опълченеца.

Като си помислим, че между тези изказани и доста точно формулирани намерения през 1902 година и изпълнението на картината през 1910/1911 година минават над 8 години, може да си представим с какво сериозно вътрешно убеждение Вешин е пристъпил към реализацията на замисъла си.

На Шипка Япослав Вешин се запознава и води много разговори с генерал Столетов, тогава почти 75-годишен, и с генерал Драгомиров.


Те намират особено място в известната му картина „Юбилейните маневри при с. Шипка – вр. Св. Никола”, направена през 1902 – 1904 г. и отразяваща в едър план войници в окопите, а по-назад освен споменатите генерали Драгомиров и Столетов още и Николай Николаевич, граф Игнатиев, граф Геллер, ген. Куропаткин, Сахаров, Дохтуров, Драндаревски и др.

Личните срещи и разговори, личното вживяване в обстановката на мястото на събитията при рисуването, предварителните разкази на Иван Вазов, беседите с опълченците дават траен емоционален заряд в чувствителната славянска душа на Вешин.

В ателието му се намират суровите пейзажи на „Орлово гнездо” и шипченският Балкан, скици и композиционни варианти. Определящи са само замисълът и идеята: не трябва да се възпроизвежда никакъв конкретен епизод, не трябва да се държи сметка за никаква светска етикеция, или правила за субординация сред официалните лица или други „казионни” съображения.

Още в Шейново Вешин се запознава с дошлият за годишнината руски (а после съветски, починал през 1935 г.) писател В.А.Гиляровский, доброволец и кореспондент от руско-турската война. Сближаването е трайно, и когато през август 1907 г. Гиляровский идва в София за откриването на направения от Арнолдо Цоки паметник „Царю Освободителю” (после преименуван „На братята освободители”) срещу Народното събание, става чест гост на Вашин. Той се интересува от замислите му и въодушевен написва в самото ателие на художника следните стихове (тук публикувани за първи път):

Спасителят на знамето

(Вижте и пояснителната бележка на края.)

Още на Шипка, при разговори с опълченците на Вешин прави впечатление, че при почти еднаква възраст те наричали един от другарите си „Дядо Корчев”, а при друг повод „Спасителят на знамето”. Вниманието му било привлечено от един не много висок мъж, с типични български черти и сресана на две страни голяма бяла брада. Това бил опълченеца Никола Корчев, роден през 1832 г. във Варна*б.а.

(Вижте уточнителната бележка на края.)

Именно него Вешин извиква в последствие в ателието си, за да може да осъществи замислената картина.

Картината „Самарското знаме” Ярослав Вешин рисува в т.нар. „горно” ателие, което се е намирало на гърба на сегашния Централен дом на народната армия, с вход откъм стръмната част на улица „Раковски”. В домашното си ателие на ул. „Любен Каравелов” и ъгъла на ул. „Гурко” Вешин не е могъл да докарва Самарското знаме. Той успява да измоли да го ползва за рисуване от натура, но само в държавното ателие. Първият път знамето е било пренесено там от Оръжейно-знаменната палата при Двореца, където се съхранявало, с гвардейска охрана, военна музика и церемонии. Рисуването на дневна светлина налагало доста сеанси, а тържествените церемонии пречели на работата на художника и усложнявали задачата. По негово лично настояване знамето било оставено в ателието за по-дълго време, като била въведена денонощна двойна охрана.

Опълченецът Никола Корчев поел – отново след толкова години – Самарското знаме в ателието на Вешин, прегърнал и целунал знамето и казал: „Това е нашата, българската светиня! Добре си намислил, господине професоре, да я нарисуваш. Нека тази картина напомня на стари и млади, че когато с това знаме в ръка се борехме, ние се борехме за българската земя!”

По време на позирането, Вешин помолил Корчев да се пренесе в незабравимите минали моменти, да му разкаже за спомените си и така да внесе още дух в картината. Близките на Вешин не си спомнят при рисуването на други картини да е имало такова съзнателно търсено и съсредоточено използване на емоционална и психическа настройка. При тази картина може да се говори за нещо повече от професионализъм и вдъхновение.

Идеята за „голямото обобщение“

Вешин споделял със семейството си, че дядо Корчев бил интелигентен, досетлив и внимателен модел, и че разказвал много подробно. Може да си представим, колко много спомени са възкръснали при такава заангажираща и предразполагаща задача, при продължителното и несмущавано общуване между художника и опълченеца. За щастие, те не са пропаднали и сега ние знаем – може би благодарение на описаните обстоятелства – много подробности около бойния път на Самарското знаме. Във връзка с наближаващата 100-годишнина от Освобождението много от тях вече бяха разпространени от печата и телевизията.

„И сега дръвцето е същото, към което беше приковано знамето в Плоещ, и което през боя при Стара Загора беше пречупено от куршуми, ето на това място, където сега е поставена тази сребърна широка гривна с надпис, описващ боевете при Стара Загора” – разказвал Корчев на Вешин.

„Един след друг двама унтерофицери взеха знамето, и двамата поднаха. В една решителна схватка сполучих аз да взема знамето, и обкръжен и охраняван от няколко мои другари опълченци, по заповед на нашия щабс-капитан Попов бързо се изтеглихме. Като взех знамето забелязах, че дръвцето му е счупено от куршуми. Битката беше страшна: от нашата 3-та дружина, която преди сражението  наброяваше 700 опълченци и 12 офицера, ние бяхме останали само 120 души с двама офицери”.

„В един много критичен момент, когато бяхме заобиколени почти отвсякъде от турците, генерал Столетов ни заповяда да внимаваме добре, и ако бъдем напълно обкръжени, да изгоря Самарското знаме... Но, спасихме го.”

Човек изпитва особено чувство, когато възприема тези думи споделени от първо лице, от самият участник и герой, в ръце със самото знаме, където всичко е живо и истинско. Въпреки това, картината не получава название „Портрет на опълченеца този и този”. Вешин остава верен на идеята си за голямо обобщение и което трябва да признаем е постигнал по неповторим начин.

А ти достоен ли си ?

Картината е отново пред очите ми. Впечатляват самата атмосфера и фон. Няма нищо бляскаво, нищо официално и ефектно. А всичко е толкова величаво! На преден план грубите скални отломъци и каменистия път от Казанлък нагоре. По-нататък се извисяват чукарите на върха, с „Орлово гнездо” до него. Едва личат руските военни кръстове на фона на следобедното слънце, тогава паметникът на вр. „Св.Никола” още не е бил издигнат. Няма монумантални сгради, няма мрамор, цветя или декор.

Опълченецът е воин. Но позата му не е войнствена или парадна. Той стои спокойно, с едната ръка придържа знамето, другата си е присвил и облегнал на кортика. Главата е наклонена – естествено, човешки, за да се предпази от страничното слънце. В стойката няма нищо от стандартния стоеж „Мирно”. Вешин сам е композирал и аранжирал картината, за нея никой не му е налагал уставни или други изисквания. Сигурен съм, че Вешин съзнателно се е възползвал от всичките тези възможности. Спомнете си израза му: „...когато всичко дошло за маневрите си отиде”. И така, сега от стоежа и изражението на Опълченеца е останало достойнството на извършеното дело, величието на примера, отговорността за опазената светиня. Очите му са в сянка, лицето не е в едър план, и все пак погледа е откроен и задължаващ, сякаш говори: „А ти достоен ли си?”

Самарското знаме е рисувано от натура, но в свободно състояние. Долният му край е подбран и прихванат от лявата ръка на опълченеца. Личат, но без да се натрапват разкъсаните места от светло-синята му ивица. На картината не личи нито един от надписите на знамето. То не е плакатно разгърнато, защото е достатъчно известно. Показано е като спомен и светиня, а не като експонат.

Картината не отразява конкретно събитие. Нарисуваното няма координати във времето. Но има три автентични елемента: местността, личността и самото знаме. Но нито един от тези три елемента не е изведен на преден план като рисунък. Рядко има картини с толкова обобщаващо единство на цел, замисъл, композиция и пресъздаване.

КАРТИНА – СВЕТИНЯ!


Инж. Ярослав Генов, внук на художника Ярослав Вешин


Уточнителна бележка:

Като родно място на Никола Корчев в тази публикация е посочен град Варна, позовавайки се на материали от тогавашния КНИК. Там той е живял и работил, и през 1921 г. починал, но в действителност е родом от село Долна Диканя, Радомирско. Персонално и документално уточняването е направено от самия внук на Никола Корчев при срещата му с Ярослав Генов след публикацията за Самарското знаме в бр.33 на в. Литературен фронт, от 18 август 1977 г. Тогава бе недвусмислено потвърдено, че вярното произношение на името на Опълченеца е Корчев, а не Корчов, както е в някои по-стари източници.

Опроверга се, че Корчев е родом от Самоков (по написано от кореспондент на „Работническо дело”). Недоразумението също бе обяснено от внука на Опълченеца:

Никола Корчев със семейството си е живял в родната си къща на края на село Долна Диканя. През една зима по време на турското иго, в къщата им нахълтват група пътуващи с коне турци и заповядват: жените да останат, а всички мъже – вън!... Но не  след много мъжете с още българи внезапно се връщат в къщата, въоръжени с брадви и ликвидират турците, веднага след което същата нощ избягват в Самоков, където и остават.

Обстоятелствата бяха веднага съобщени в редакцията на „Работническо дело”, но корекция не бе отпечатана.


Вешину в его ателие:


Вновь переду мной ты Шипку воскресил!

В твоих талантливых картинах

я вижу бытву грозных сил

в кровавых Шейновских долинах.

Прошли года – но в сей момент

Я вижу грозные Балкани!

Где состязалисы великаны –

Бойцы достойные легенд...

Спасибо, Вешин! Только ты

в могучем блеске красоты

все сохранил на полотне

на память нам о старине.

София, сентябр 1907 год.

В.А.Г.


Владимир Алексеевич Гиляровский е роден през 1853 г. във Волгогодска губерния, починал на 1.10.1935 г. в Москва. Руски съветски писател, основните му произведения са създадени и публикувани след 1917 г. Човек с необичайно богата руска душа и житейски опит. Около десет години е бил скитник, бурлак по Волга, пожарникар и провинциален актьор. Първата му книга (1887 г.) била унищожена от царската цензура. Бил е доброволец – участник в Руско-турската война. От 1902 г. е личен приятел на Ярослав Вешин. В Москва има значима улица на името на В.Гиляровский.


Писмо:

Редакция на в-к „Литературен фронт”

ТУК

На вниманието на др. Николай Тодоров

Относно: Статията „Картина-символ” от брой 33/18.8.1977 г.

Статията получи неочакван за мен отзвук. Три дни след излизането на вестника, на 21.8. сутринта по телефона ми се обади внука на нарисуваният от дядо ми опълченец, др. Никола Иванов Корчев. Запознахме се задочно – за сега по телефона, той ми благодари за написаното, като потвърди историческите данни въз основа на лични спомени на баща му. Същевременно др. Корчев сподели, че разполага с още интересни фактически материали и спомени. Така, той имал докуменвти за участие на дядо му (Опълченеца от картината) в четата на Филип Тотю, а също и за патриотичните му прояви като машинист (един от първите наши локомотивни машинисти) в железницата на барон Хирш.

Др. Корчев е установил връзка с Военно-историческия музей в София и е участвал в техни мероприятия във връзка с годишнината.

Счетох за необходимо веднага да ви съобщя тези данни, защото предполагам, че и редакцията може да намери в негово лице добър партньор. Адресът му е:

1309 София

Ул.”Симеон Кавракиров”, блок 147, вх.А, етаж 3, апартамент 4

Никола Иванов Корчев

Тел. 21-83-29

Улицата се намира в района на надлеза „Захарна фабрика”, по посока към ІІІ-та градска болница.

Наред с другото, др. Корчев  направи следните фактически уточнявания:

1.Точното име е Корчев, а не Корчов. По доста стари материали се среща и едното, и другото. Поне за мен едва сега достоверно и недвусмислено се установи: Корчев.

2.Годишнината на раждането е вярна, но мястото не е Варна. Във Варна лицето е живяло. Тази информация води началото си от материалите на КНИК, които споменавам в ръкописа си.

Така или иначе, но поместената статия ще допринесе за изясняването на още исторически подробности и документи, а на мен донесе едно ново, неочаквано и интересно познанство.

С поздрав, Я.Г

21.8.1977 г.


Забележка към настоящата публикация.


При описаната по-горе среща с внука на Опълченеца се изясни причината за пребиваването на нарисуваният Опълченец в Самоков, след описаните събития в родното му селище Долна Диканя (Радомирско).

За „Самоковския период” с много неточни данни е писано във вестник „Работническо дело” в брой 313 от 9-ти ноември 1977 г. от кореспондента на вестника за Софийски окръг.

Още тогава известих писмено с редакцията на „Работническо дело” и им предоставих верните данни с оглед на това да направят коригираща публикация. За справка тук я възпроизвеждам.

Не последваха нито отговор, нито коригираща публикация.

Я. Генов