Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРИЛИКАТА?

Е-поща Печат PDF

1

Добре е човек да внимава, когато сравнява две събития за да потърси прилика или разлика между тях. Тука аз ще пробвам да се съобразя с горния съвет защото особеното в този ми опит се състои в това, че времето между тези събития е половин век.

Тогава, често гостувах на семейството на Любо Левчев.

Веднъж на път за домът му, близо до докторския паметник, на една от пейките Любо си играеше с едно кученце от породата на овчарките, което още на тая възраст бореше стопанина си ласкаво, с кучешка любов. Играта им бе шеговита и аз исках да я проследя, затова заех една пейка, от която скришом се радвах на взаимното удоволствие от закачките между човек и куче. Не след дълго бях открит и приет от наигралите се, като равен в тяхната трупа. По него време позирах на талантливата художничка Дора Бонева, (съпруга на Левчев) която правеше портрет на бригадата ми. Поради това дълго време бях играч в шоуто, където порасналото космато не се церемонеше нито с нас, нито с официалните ни дрехи. Спираше да ни бори чак когато хрисимата домакиня Дора го залъже с негови, оглозгани от вчера кокали.

 


Напоследък явно личеше, че търпението на някого от семейството бе изтъняло от кучешките мурафети, защото майчиният син на овчарката вече не беше член и жител в домът на поета, а и ние не използвахме повече резервните костюми. Нормализира се живота в семейството, но духът сякаш не бе оня. Пак бях у тях, седях колкото поседях, станах да си тръгвам, но почти до вратата Любо ме спря, като ми предложи да ме закара до вкъщи  с колата си. По пътя усетих, че нещо го яде от вътре и го закачих: кахърен казвам ми изглеждаш каква е причината? Мълчи. Гледам колата залита, неуверена е в пътя. Спри викам ще затриеш и двама ни, мязаш на пиян, който след кръчма е тръгнал към дома си. След тая нескопосана шега го погледнах, той плачеше. Стигнахме разклона за Кремиковци, Любо спря колата до един двор, където с бурна кучешка радост бяхме посрещнати от неговото вярно, пораснало куче. През оградата Любо изсипа завитата от пакета храна, но приятелят му не я докосна, въртеше опашка и очакваше играта с човешката ласка. Тръгнахме си със кучешката надежда и продължихме пътя си.

2

Скоро в градинката пред нашия магазин срещнах Стою. Отдавна не го бях виждал, защото той живее на село сам, а тука идва кога за пенсията, кога при доктор да иде, погостува ден два на синът си, трудно ходи и рядко излиза навън. Както и да е. Избрахме една пейка и се заразпитвахме кое как. Кажи питам го, как я караш там? Идват ли децата, внуците? А той гледа небето и аха да ми каже но отлага такъв, като че не питам него, а някой там горе където се е занесъл. Пак го питам, само че за градината му. Даде ли казвам тази година берекет? Той се върна от небето и вика: - Петдесет лева пари ми взеха да оберат ябълките. Дадох ги, иначе зян щеше да стане роденото от дръвчетата. Прибрал съм реколтата, ма не идват да я вземат, ще почакам до коледа и ще я харижа на съседите. А животни, питам го, гледаш ли? Гледал само телевизор. Разказах му за белите си кахъри, пък зех та се похвалих от моите деца за грижите им към мене. Тогава Стою се отпуши и вика: -.Абе и моите идват от Гергьовден та на Димитровден. Донесоха ми Джиесем ама за какво ми е! И кога дойдат, докато кажат здрасти и си тръгват. Викам им: постойте барем час два. Синът ми се натъжи, заболя го, ама.… Изпратих ги до портичката и след тях си тръгна надеждата ми. Вече и сълзите ми се свършиха и къщата ми изстина, пък и кучето ме напусна.

В тези два случая, в които потърсих сравнение за прилика, въпреки разликата между тях. И излиза, че носят една еднаква тежка душевна болка. Тези зад оградата са загубили надежда. Живот без цел и надежда е по тъжно и страшно нещо от всичко друго. Така казва Достоевски. Останалото е грях.

 

ПРОМЯНАТА

 

Приготвих се да мятам за шарани, нищо че водата е мътна, ама и времето е едно такова тегаво, та не е за стар човек, сам да клечи на язовира. Ето защо дойдох да видя дали Стоенчо ще иска да ми е дружка в това начинание. Посрещна ме с радост наборът, ама гледам изкарал от навеса каручката си и тъкмо да впряга магарето, когато аз нечакан се намесих в работата му. Тръгна да ме здрависва и вика: ”Още на пътя си бил кога кучката настръхна, но не излая, и си викам този ще да е Крум. Ха добре дошъл. Тебе и кучетата те не лаят и дяволът не ще да те среща. Казвай къде те стяга чепикът?” Стоенчо, за тебе съм дошъл да те взема да идем да метнем въдиците за шарани, ама май съм закъснял. За къде впрягаш? :”Ще ида до корията да си набера изпопадали клони, клечурляк, някой сух дънер ще изкопам. Круме, останах без дърва братко, клечка нямам яйце да спържа. Ами ти за къде си тръгнал в това мръсно време? Шаранът не взема отдавна в такава мътна вода. Кой ти каза, че сега е шараново време? Ти барем си патил човек, толкоз години се знаем, хич не си хаби времето!”

Абе, наборе, преди време бях гост на сватанака, седнахме да се черпим, наля чашите ама мойта си седи пълна. Аз симулирах. Той се обиди човекът и сърдито ме имитира: „Не върви кай, как да върви, като не и даваш наклон. Промени позата, чашата ти се права стои”. Вчера в един вестник пише, че се започва промяна. Що рекох да не пробвам да сменя торния червей с попово прасе! Такава промяна може да ми свърши работа. То и шараните са глупави, ама и на тях им баялдиса да са спускат само на този купешкия червей. Стоенчо ме слуша, слуша пък ме прекъсна и вика:

- ”Круме ти си сменил стръвта, ама кукичката пак същата си оставил нали? Помниш ли по онуй време останахме без фураж за кравите. Тогава партията прие програма за по-голямо производство на сено и люцерна. Вестниците публикуваха тая радостна вест, а гениалният Борис Димовски публикува карикатура във в-к Труд, как една изпосталяла, гладна крава гледа с молещи очи някой за малко сено, тогава стопанинът съжалил работливото добиче, набол на вилата си една програма на ЦеКа, но гладната крава не ще да яде програми, добитък”.

В това време кучката настръхна и с яростен лай драскаше с ноктите си по портичката. Идваха агитатори от местната власт. Стоенчо ме пита: Круме, да им отворим ли, то и кучетата не ги щат, ама както кажеш.

2019 г.

 

ЦЕЛУВКАТА

 

Вече малко хора помнят времето, когато бе наложено на нас от Соцлагера да честваме тържествено 100 годишнината от рождението на Ленин. Този ритуал продължи дълго и бездарно, затуй и втръсна на хората, а зевзеците отвърнаха с хаплив хумор, като: - Защо ходиш така с измачкани дрехи колега?

Другия отговаря: - защото от ютията ни върви проповед за Ленин и тя не грее, а ломоти като радио. - Нормално съгласява се първия и продължава: - Пък на съседа му изсъхнал фикуса в хола от уличния високоговорител, хем при затворен прозорец.”

А какво се случи на мене тогава сега ще научите.

По решение на Москва трябвало младежки бригади от Соц. страните да участват символично в строежа на няколко юбилейни обекта в родния град на Ленин. Другаря Иван Панев - шеф на ЦК на Комсомола ми поръча да оглавя 25 души, млади дюлгери и да помогнем на братята от Уляновск. След два дни тръгнахме и след още толкова влакът ни изсипа на Киевската  гара в Москва. Слизайки на перона един упълномощен от домакините посрещач се нахвърли да ме целува, но не му дадох като го изтласках, а той се подхлъзна и падна на земята. Стана бързо и като се хилеше от разстояние започна да се извинява. Преводачката се намеси, а аз реших да го съветвам, като му припомних как Юда с целувка е предал Исус Христос и хората на Пилат Понтийски го заковали на кръста. На края кротко му казах, Запомни това! Отдавна мразя мъже да се целуват защото това е върховно лицемерие. Истинската целувка бива при жените със мъжете, но тя не ще сеирджии, тя е съкровено право на най-святото нещо - любовта и е изповед пред това тайнство.

А тоз тръгнал да ме целува. Повече не го видях. Посрещач от нашето посолство беше кореспондента на в-к “Народна младеж.” Той ме доближи и предупреди, че руснаците може да изтълкуват моята постъпка всякак. Моля те, внимавай, защото Брежнев се целува като школувана мастия с гостите от чужбина и може да търсят намеци за подобие от това събитие. Вечерта на него ден, бригадата бе поканена на “Лебедово езеро” с божествената, в ролята на умиращия лебед, Мая Плисецкая. Моите хора повечето заспаха уморени от пътя и от поморийския коняк, а някои от тях похъркваха в синхрон с мелодията на Чайковски. Два часа по късно уморените си доспиваха във влака за Уляновск. Там бяхме посрещнати без преструвки и целувки. След три месеца докараха Брежнев да открие мемориала и забраниха на нашата бригада да присъства на тържеството. Бяхме заключени в общежитието където младото инженерче Коля донесе водка “столичная” и се разплака заради срамното отношение на властниците спрямо бригадата от българи, която бе обикната от целия град заради усърдния си труд вложен в не лек строителен обект. На другия ден взеха моето работно облекло за някакъв музей и получих грамота за участие при строежа в центъра на Уляновск в чест за 100 годишнината на човека, който обърка света.

След време неговите ученици ме предадоха. А аз си спомних за невинното момче, което се опита да ме целува на Киевската гара дали ми е простило за оная постъпка!

2019 г.