Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

872 ДНИ ГЕНОЦИД

Е-поща Печат PDF

Продължилата 872 дни блокада на Ленинград се превръща в едно от най-страшните злодеяния на германския Вермахт по време на Втората световна война. Но в Германия за това на практика никой не си спомня, с тъга констатира немското списание „Цицеро“. Едва през 2001 година тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер проявява готовност символично да признае страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

Андреас фон Вестфален (Andreas von Westphalen),

Cicero (Германия)

 

На 27 януари 1944 година приключва „най-страшната демографска катастрофа, която преживява който да е град за цялата човешка история“, казва Джон Барбер (John Barber). За съжаление, има основания да се счита, че в Германия днешният ден на паметта ще остане незабелязан и никой няма да си спомни за жестокостта на немците, организирали блокадата на Ленинград.

 

На 8 септември 1941 година Вермахтът превзема Шлиселбург, предградие на Ленинград, по този начин отрязва сухопътната връзка на града с външния свят. До него е могло да се стигне само по един начин - по Ладожкото езеро, едно от най-големите в Европа. Блокадата на града на Нева продължава 872 дни. За това време загиват от бомбардировките и умират от глад около милион мирни жители. Това е почти два пъти повече, отколкото жителите на Третия райх, загинали по време на бомбардировките на съюзниците за всичките години на войната.

 


Излишен баласт за снабдяването

Обаче трябва да се каже, че продължилият почти три години глад е следствие не на ожесточеното противопоставяне на двата равни по сила противника. В действителност, немското военно командване никога не е планирало всичките 3,2 милиона жители на града да оцелеят. Две седмици след началото на войната главата на Генералния щаб на немските сухопътни войски Франц Халдер (Franz Halder) пише в дневника си: „Фюрерът взе твърдото решение Москва и Ленинград да бъдат изравнени със земята, за да могат да останат възможно най-малко хора, които да изхранваме през зимата.“

Райхсмаршалът Херман Гьоринг, отговарящ за икономическия аспект на използването на окупираните територии, е кратък: „По икономически съображения, превземането на големите градове не е желателно - по-добре е да бъдат подлагани на блокада“. Съответно генерал-квартирмейстер Едуард Вагнер (Eduard Wagner) пише в писмо до жена си: „Северният театър на военните действия на практика е зачистен, въпреки, че за това малко се говори. Първоначално трябва да бъде уморен Петербург, а това, какво да правим с 3,2-милионния град - това би било ненужно натоварване за нашите сили за снабдяване. Тук няма място за сантименти“. Сантименти наистина нямаше, което се потвърждава и от разпореждането на командването на Група армии „Север“: „Ако е необходимо, то следва - в случай на необходимост с прилагането на оръжие - да се предотврати всяка съпротива на гражданското население спрямо обкръжаващите ги войски“.

 


Преднамереният глад

От самото начало стратегията на немците е нацелена към това, в града максимално бързо да бъде предизвикан глад. Така немските пилоти получават заповеди да бомбардират продоволствените складове, електростанциите и водонапорните съоръжения. Вече на 12 септември е разгромен най-големия продоволствен склад в града.

Немското ръководство добре е знаело за мащабите на глада в Ленинград. Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „В настоящия момент в Петербург се развива драма, каквато градът досега не е виждал. Последствията от блокадата ще станат ясни едва тогава, когато Ленинград падне“. Икономическата инспекция „Север“ в средата на декември 1941 година докладва: „Болшинството население гладува, мнозина не могат да станат от леглата поради слабост“. Гьоринг, на свой ред, като преди остава безжалостен. По неговите думи, съдбата на големите градове и особено на Ленинград му е била „напълно безразлична. Тази война ще бъде най-голямата гладна катастрофа от времената на 30-годишната война насам“.

Да не се приема капитулация

Въпреки разпространеното в Германия в продължение на десетилетия мнение, на Ленинград не би му се получило да избегне съдбата си чрез капитулация. Заповедта на командването на Група армии „Север“ от 28 септември 1941 година е било недвусмислено: „Да не се настоява за капитулация“. По този начин, съдбата на огромния град е предрешена. Писмото на командването на ВМФ е било още по-категорично: „Молбите за предаване от страна на града ще бъдат отхвърляни, защото ние не можем и не сме длъжни да решаваме проблемите на жителите на града и тяхното изхранване. От наша страна няма заинтересованост да останат живи по хода на войната дори част от населението на този голям град“.

 

 

Седмица по-късно това решение получава потвърждение. Главата на щаба на Вермахта Алфред Йодъл (Alfred Jodl) подчертава: „Фюрерът отново взе решение да не се приема капитулацията на Ленинград, която рано или късно ще предложи Москва“. (Йодъл обяснява това решение с възможното миниране на Ленинград, както се е случило в Киев, където при взривове загиват около 200 немци, а от 10 до 20 хиляди жители остават без покрив.) В разговор с главнокомандващия сухопътните войски Валтер фон Браухич (Walther von Brauchitsch) Хитлер лично потвърждава това решение.

Това се превръща в смъртна присъда за над три милиона жители на Ленинград, оказали се вътре в блокадата. Вильхелм Цигелмайер (Wilhelm Ziegelmeyer), експерт по снабдяването на Вермахта с продоволствие, сухо записва: „На нас и в бъдеще няма да ни се наложи да се занимаваме с проблема за капитулацията на Ленинград.  Той трябва да бъде унищожен в съответствие с научно обоснования метод“. Трябва да подчертаем с цялата си ярост: блокадата на Ленинград стана особен случай в историята, защото преди това никой и никога не е планирал специално гладна катастрофа, предварително отказвайки да приеме капитулацията на който и да е град.

Генералният план „Изток“

Подготвената за Ленинград съдба също така е отразена в „Генералния план Изток“ от юни 1942 година. Той предвижда в града да живеят жители от порядъка на 200 хиляди, то ест с три милиона души по-малко, отколкото в началото на войната (при това не се отчитат стотиците хиляди бежанци, дошли в Ленинград с надежда да получат спасение). В съответния „План за организиране на пространствата на Изток“ от ноември 1942 година, авторите дори изхождат от това, че този регион „след приключването на боевете ще остане относително слабо населен“.

Решението да не се приема капитулацията на Ленинград (то ест, по същество, отказът да се превземе града) нищо не променя от решението да не се спасяват от гладна смърт неговите жители. На 3 октомври генерал-квартирмейстерът Вагнер подчертава, че „за Петербург са били отклонени всички мерки за подготовка на снабдяването на цивилното население“. След месец на голямото съвещание на Генералния щаб той заявява : „Никой не бива да се съмнява в това, че Ленинград трябва да умре от глад, защото не е възможно да изхранваме този град. Задачата на ръководството може да се състои само в това, да държи войските на разстояние и свързаните с това явления“. На 8 ноември 1941 година Хитлер заявява: „Ние настъпвахме към Ленинград толкова дълго, колкото е било необходимо за това, за да го стиснем с клещите. Сега ние се отбраняваме, а другите нека се опитат да скъсат блокадата, но сега в Ленинград ще има глад!“

 


Предизвикателство за пропагандата

На 5 септември Гьобелс поставя пред немската пропаганда особена задача: да се обоснове необходимостта от гладна катастрофа в многомилионния Ленинград. „Ние малко сме озадачени от това, как да обясним на световната общественост тази драма, разиграваща се в мащабите на града. В това отношение болшевиките са далече пред нас - те разтръбиха пред целия свят, че имат намерение да защитават този град до последния войник. То ест те са готови за всякакви последствия. Ние ще издадем още една листовка, която ще хвърлим от самолети над Ленинград и в която ние описваме жестоката съдба на този град. Тази листовка ще я публикуваме в чуждестранната преса, също така, ще я предадем и по радиото - и ще си създадем добро алиби за всички възможни случаи“.

След няколко дни Гьобелс с облекчение пише: „На нас ще ни е напълно изгодно, ако Ленинград се посъпротивлява още известно време. Тогава ние ще можем да разрушим този милионен град - улица след улица, квартал след квартал, а след това ще го превземем целия. А след това ще взривим остатъците от стените и ще го изравним със земята. Тук се разгръща ужасна драма, каквато градът още никога не е виждал. Примерно същото, при възможност, ще направим и с Москва“.

Проблеми с паметта

Историкът Вигберт Бенц (Wigbert Benz) указва на това, че целенасоченото унищожаване на жителите на Ленинград, което по замисъл на фашистите, е трябвало да умрат от глад, в продължение на няколко десетилетия в Германия се поднася като „обикновена обсада на града“. До преди самите 1980 години в страната преобладава мнението, че Вермахтът е решил да умори жителите на Ленинград от глад, защото не е могъл да го превземе. Историците се обявяват против признаването на блокадата на Ленинград за военно престъпление: един вид, колкото и да са трагични събитията от онези години, от място морална гледна точка няма никакви основания за обвинения по адрес на немските войници. В края на краищата, обсадата и обстрелването на градовете е един от най-разпространените методи за водене на бойни действия. Съответствено, блокадата на Ленинград се третира като „нормално военно събитие“.

Обаче от началото на 1990-те години темата за страданията на жителите на града все по-често се повдига. „Тази промяна на състоянието на паметта е свързана, не на последно място, с това, че на изток и запад на Германия съществуват като че ли две различни форми на памет, които се сливат в едно след съединението на страната“, смята историкът Йорг Ганценмюллер (Jörg Ganzenmüller). В ГДР официално се е пропагандирала идеята на антифашизма, и там хората фактически са знаели за блокадата на Ленинград, нищо че тя се преподнася даже в контекста на прославата на героизма на съветските хора. „Обаче тази история никога не е разказвана в контекста за геноцида над жителите на Ленинград“, подчертава Ганценмюллер.

 


Геноцидът

Обаче сега историците са единодушни по повод на това, как да се квалифицира блокадата на Ленинград. Така американският историк Ричард Бидлак (Richard Bidlack) и неговия руски колега Никита Ломагин констатират: „След Холокоста блокадата на Ленинград е втория голям случай на геноцид в Европа по време на Втората световна война“. Терминът „геноцид“ е използван и от немските историци  Йорг Ганценмюллер и Кристиан Хартманн (Christian Hartmann). А Карл Шльогел (Karl Schlögel) подчертава, че сега „не се налага да спорим за това, че блокадата на Ленинград влиза в списъка на най-големите военни престъпления“.

Плахият помен

Едва през 2001 година главата на немската държава прояви, най-накрая, готовност да бъде дадена ясна позиция по отношение на блокадата на Ленинград. Тогавашният федерален канцлер Герхард Шрьодер и президентът на Русия Владимир Путин, чийто по-голям брат умира по време на блокадата, съвместно полагат венец на главния мемориал на жертвите на блокадата на Ленинград и с това символично признават страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

На 27 януари 2014 година, в деня на паметта на жертвите на национал-социализма и по повод 70-годишнината на снемането на блокадата на Ленинград, немският Бундестаг кани Даниил Гранин да изнесе паметна реч. Гранин заедно с Алес Адамович е автор на правещата неизгладимо впечатление „Блокадна книга“. В същия този ден федералният президент на Германия Йоахим Гаук (Joachim Gauck) пише на своя руски колега: „Германия осъзнава своята историческа отговорност за страданията, причинени на жителите на Ленинград, и за жестоките методи за водене на война на нейните войници и отрядите на СС“.

Обаче сега на държавно ниво не се провеждат никакви значителни паметни мероприятия. Така че не може с увереност да се твърди, че обещанието, дадено от Гаук, ще бъде спазено поне след пет години. Разбира се, през последните години отношенията на Запада и Русия сериозно се изостриха, и това не може да се нарече идеална предпоставка за организирането на паметни мероприятия. Но това също така не е оправдание за това, да се премълчава за жестоките военни престъпления, извършени от немските войници.

Всекиму, който на това място заплашва с „морален“ пръст, следва да му се обърне внимание на предупреждението на историка Кристиан Штрайт (Christian Streit): „Предпоставката за примирение е паметта за това, което е било“.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев