Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 7 (12 февруари 2019) ЗА ПРОБЛЕМИТЕ НА ВЕНЕЦУЕЛА

ЗА ПРОБЛЕМИТЕ НА ВЕНЕЦУЕЛА

Е-поща Печат PDF

Опазил ме Господ, не смятам да говоря за шансовете на Мадуро и неговите противници, нито за вероятността за чуждестранна интервенция и пр. и пр. Ще говоря обаче за икономиката и за модела на държавата. И това налага да започнем с повторението на базовата теза: в мнозинството латиноамерикански страни съществува твърде специфична структура на обществото.

В него няма „средна“ класа в европейския, северноамериканския или даже съветския вариант. Работата е там, че в продължение на 150 години тези страни имат за САЩ същата ролята каквато съвременен Китай и Юго-Източна Азия. С други думи, те са били източник на евтина работна сила.  И суровини не случайно един от главните „играчи“ на местно ниво е била американската компания Юнайтед Фрут! Съответно и структурата на обществото се построява по следния начин.

Отгоре - неголяма група олигарси, която има своя дял в проектите, идващи от САЩ. Това са едри земеделци, банкери, олигарси при множеството диктатури. Те са 1,5-2%, не повече.

По средата са обслужващите олигархията. Това са техните многочислени потомци, лекари, архитекти, професори и учители, художници и музиканти.

И разбира се, офицерите, които осигуряват „закона и реда“. Те не са повече от 10% и са живеели къде-къде, по-добре, отколкото хората с аналогични професии в Европа. Във всеки случай, през 50-те години един професор от Буенос Айрес лесно би могъл да пътува до Париж, а виж професор от Сорбоната до Аржентина, по-трудно!... Имало е проблеми.

А всичко останало - това  е работната сила. Евтина. Боклук, живеещ за стотинки, при това необразован. И не е и длъжен да има образование, доколкото задача на този „боклук“ е не просто да бъде работна сила, но и да изобразява конкуренция. При това „горните“ класи са можели да създават илюзии за красив живот: „свобода“ и „демокрация“. Но „долу“ е било това, което се случва в тези случаи: безработица, наркомания и бандитизъм. И никой не е имал намерение да променя устройството на живота.

Проблемите започват в средата на XX век, когато разрушаването на колониалните системи отваря за САЩ пазарите на Африка и Азия. И като резултат рязко отслабва притокът на инвестиции в икономиките на латиноамериканските държави. Това съществено усилва социалното напрежение и местните елити започват да правят разбор: какво да се прави...?

Изходите били два:

или твърда дясна диктатура (която за континента с такава специфична социална структура е норматив),  и която, в това число, направо ще изгърби собствените си олигарси, за да влагат в собствената си икономика изнесените навън за 100 и повече години пари.

или силни леви режими, които се занимават примерно със същото, но с упор на преразпределението на активите, посредством бюджета.

За десните, в качеството на базова опора, са предприемачите и военните, за които запазването на собствеността е принципен въпрос.

Левите се противопоставят на едрите собственици, както от олигархичен, така и от по-дребен мащаб.

И едните, и другите обаче се нуждаят от подкрепата на силовите структури, първите от традиционните; вторите от тези, където се е случила подмяна на „старите“ офицерски кадри с нови, дошли „от народа“.  Доколкото жизненото равнище на офицерите в Латинска Америка е силно над средното, те ще защитават системата, иначе просто ще трябва да се простят с длъжностите си.

Както се предполага, зад всеки модел стоят съответните теоретици и практици. Първите, подразбира се, са от привилегированите слоеве на обществото (Че Гевара например е лекар, син на архитект), вторите - както дойде! Но моделите са само два. Всички опити да се изгради формална парламентарна демокрация могат да се случат само след доста продължителен период на управление в рамките на този или другия модел, при което всички алтернативни сили биват буквално изхвърляни от политическия елит, включително и физически.

Трябва да обърна внимание: социалистическата риторика обикновено не се осъществява на практика, дори в случай на идването на власт на съответните групи (пример - семейство Ортега в Никарагуа). Причината е разбираема: цялата държавна инфраструктура се намира в ръцете на много добре установена (поне от 150 години) група от лица. И въпреки, че нещичко може и да бъде национализирано, (предимно от олигарсите, тясно свързани със САЩ), то като цяло провеждането на национализация означава държавната инфраструктура да бъде напълно разрушена. На което малцина се решават.

В това отношение премиерът е само един, това е Куба! Но там е нямало особена държавна инфраструктура, пък и помощта на СССР изигра своята роля. И глупостта на САЩ, които „огънаха тоягата“ от страх пред същия този СССР. Всички останали страни ясно се вписват в двата описани модела. И двата по принцип не предвиждат строителството на социализъм. Това просто не е и възможно, защото ако се лиши „обслугата“ от собственост означава да се получи колосална група за саботаж и вредителство, а тя няма с кого да бъде сменена.

Мадуро

 

В страните от Латинска Америка просто не съществува образована „средна“ класа.

На Чавес все пак му провървя: благодарение на нефтените доходи на практика той успя  да направи пълна замяна на офицерския корпус в армията и спецслужбите. А пък Салвадор Алиенде в Чили, който се опитва на проведе последователни социалистически реформи (в края на 60-те и началото на 70-те това са били идеи напълно успешни и дори побеждаващи), получава пълната програма: него го подкрепя народът и го ненавижда цялата „висша“ класа. Затова и е бил извършен превратът: Алиенде би спечелил всякакви избори и последователната работа би могла да доведе до това, че той да подготви и специалисти, идващи от тези групи от населението, които не са били „вписани“ в държавния елит през последните сто години.

Но ето че нататък идват и проблемите: всички системи за преразпределяне изискват все по-нови и нови ресурси. Чавес се опитва да реши проблемите на гетата и започва да строи евтини жилища в градовете. Първоначално това силно увеличава подкрепата за него сред народа, но всичките тези жилища струват пари и поддръжката на тяхната инфраструктура също. То ест, нужни са все повече пари. А финансовите потоци, разбираемо, се контролират от „уважаваните“ хора, предимно от „старите“ елити. На които им все едно, кой формално държи властта, но които не им се иска да се карат със САЩ.

На САЩ не им харесва много ситуацията с проникването на Русия и Китай в Латинска Америка (особено след идването на Тръмп на власт) и те активизират „стария“ елит против това проникване.  За това те си имат най-прост механизъм: обвинения в наркотърговия! Всяка бизнес активност в Латинска Америка така или иначе, опира до наркокартелите. Това е невъзможно да бъде избегнато, още повече, че тях плътно ги покриват спецслужбите на САЩ, които използват съществена част от печалбите им за финансиране на собствените си операции, което пък значи, че всеки по-успешен и богат човек от този регион може да стане жертва на санкциите на САЩ. А в техният съд, както стана ясно, „чуждите“ хора нямат никакви шансове.

Това означава, че всички диктаторски режими в Латинска Америка, особено пък тези, които се заиграват с Русия и Китай, са силно ограничени във времето. Ако те не зачистят местните елити, напълно, както това бе направено в Куба, ще са принудени да спазват „правилата на играта“ (Никарагуа!). Или ще са заставени да започнат безсмислена война едновременно против собствения си елит и САЩ, които образуват единен фронт. Дори и в случая когато от страна на националните елити това да е макар и частично принудителна политика.

На теория, ние също можем да се държим така. Например, твърдо да обвиним всичките проамерикански политици в страните от Средна Азия в търговия с наркотици. Ще кажете, че нямаме основания? Е, да си сложим ръката на сърцето, а САЩ винаги ли имат? Победителите не ги съдят, а никой не е отменял правото на силния. Но ние незнайно защо не правим така.

А ето че САЩ го правят и по тази причина, отчитайки 100 години история, каквато между другото, и ние имаме в Средна Азия, практически е невъзможно да бъдат победени в Латинска Америка. Впрочем, ако ние и Китай на това място действаме като единен фронт (в идеалния вариант да присъединим и Индия, с БРИКС вече няма да стане, защото САЩ смачкаха Бразилия по същия сценарий), то има шансове да бъде спасен законния президент Мадуро.

Друг въпрос е, че все едно дълго той няма да удържи властта: да се правят реални реформи, то ест да се строят фабрики и заводи, да се създава социалистическа икономика, е прекалено късно. Въпреки че е възможно и има някакъв смисъл в това. При условие, разбира се, че няма да бъдат влагани празни инвестиции в умиращата страна, както се получи с последния кредит за Украйна. Но като цяло, това е много сериозен проблем, който изисква подготовката на кадри, при това не само за едно предприятие, а за цели отрасли. При това с разбирането, че действащите собственици и мениджъри на такива предприятия или вносителите на съответната продукция, активно ще пречат.  И ще се съпротивляват. Отчитайки местните традиции, прибягвайки до големи терористични актове и терор по отношение на строителите и работниците.

А за САЩ това място е принципно. Те успяха да локализират Куба. Но пък ако загубят Венецуела,  може да последва същото Перу или Бразилия! А те никак не могат да допуснат това.

 

В условията на световен икономически срив всичко може да се промени, но трябва да доживеем до това. И ми се струва, че логиката трябва да бъде следната: Китай и Русия трябва да направят всичко, за да може Мадуро да се задържи до този срив, който фактически съвпада с  края на президентския му мандат. А САЩ, на свой ред, са длъжни да направят всичко, това в никакъв случай да не се случи!

Това е. Остава ни да наблюдаваме, как всичко ще се случва на практика.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев