Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2019 Брой 3 (15 януари 2019) „НИЙ ЩЕ ЛИТНЕМ ...”

„НИЙ ЩЕ ЛИТНЕМ ...”

Е-поща Печат PDF

Професор Минчо МинчевПреди 75 години - на 10 януари 1944 г. е извършена най-разрушителната бомбардировка на София. Това е най-мощното масирано бомбено нападение на англо-американската авиация на българска територия. След него въздушните нападения стават по-редки, макар и с присъщите на англосаксонците безогледност и ожесточеност.

След 10-ти януари управляващата пронацистка клика на България е потресена и смъртно уплашена. И едва съумяла да се съвземе, успява само да сътвори следващата пропагандна глупост – не било морално оправдано съюзници от антихитлеристката коалиция да нападат страната ни по въздуха. Тези недоучки на Гьобелс намериха обяснение във факта, че Царство България не било водило сухопътни и морски сражения със Съюзените държави и, че войната от българска страна била символична. Така да се каже, война на ужким.

Всяко действие, всяко събитие, обаче, има своята история, има и своите причини и следователно – подлежи на обяснение. И много често именно обяснението се използва за оправдание. Такъв е случаят и с въздушните нападения над България, които продажната и страхлива политическа прослойка на българската прогерманска буржоазия обяснява /и оправдава/ по един възмутително глупав начин. По същия начин и днешните техни идейни и кръвни наследници обясняват кошмара на въздушната война срещу България, продължила седем месеца и превърнала София в руини.

Ако има хора, които са забравили кога и как е заложено началото на този кошмар, би трябвало да си припомнят, като се върнат малко по-назад в историята. Това за тяхно улеснение ще направим ние.

“Ура“ в знак на солидарност

Преди 77 години – на 11 декември 1941 г., в знак на солидарност с Япония, нападнала американската военна база Пърл Харбър, нацистка Германия обявява война на САЩ. И, за да няма никакво съмнение относно нашата лоялност към тогавашния ни верен съюзник, Третият германски райх и неговия гениален фюрер, след два дни, на 13 декември 1941 г., Царство България също обявява война и на САЩ, и на Великобритания.

 


Това става въпреки изричната забележка на пълномощния министър на Царство България в Берлин, Първан Драганов, че, според Тристранния пакт, нашата страна не е задължена да следва примера на Германия.

Но мнозинството от верните на Негово величество депутати от XXV Народно събрание не искат и да слушат такива пораженски приказки. Те пеят в парламентарната зала „Шуми Марица“ и викат до забрава „ура” в знак на солидарност с великия съюзник на България.

Тези представители на т.нар. „интелектуален елит на нацията” – както ги титулуват днес техните потомци, викаха „ура” и по друга причина: Завърналият се предния ден от Берлин министър на външните работи Иван Попов докладва, че в германската столица е подписал т.нар. Антикоминтерновски пакт. И, разбира се, отново - „Шуми Марица” и отново „ура”!

Прави впечатление, че никой от тези песнопойци не е обърнал внимание на развиващото се вече от седмица мощно настъпление на Червената армия при Москва!

Но такива певци е имало не само в Народното събрание. Така бодро пееха и маршируваха по софийските улици екзалтираните легионери, ратници и бранници. Но не „Шуми Марица“ гърмеше над маршовите им стъпки, а популярният тогава химн на летците от нацисткото Луфтвафе - „Ний ще литнем срещу Англия”!

Поводът за реалната намеса на Царство България в новата световна война наистина никак не бе ясен. На 7 декември японската авиация нанася съкрушителен удар по американската военноморска база „Пърл Харбър„ на Хаваите. На същия ден президентът на САЩ Ф.Д.Рузвелт оповестява, че страната му вече е във война с Япония.

 


А вследствие на включването на Царство България в световния пожар четири години по-късно ще се окаже, че Царството е

във война с 64 държави от целия свят -

и от едната, и от другата воюващи коалиции!

Това бе най-убедителното доказателство за пълния провал не само на режима, но и на цялата буржоазна обществена система у нас. И най-вече - на излъчения от нея политически елит.

Днес кръвните и идейни наследници на монархофашизма в България никак не искат да бъдат споменавани достиженията на държавническия гений от онези години. Не е удобно, някак си, да се споменават пред сегашните им покровители и ентусиазмът, и певческите подвизи от онова време. Но фактите са неумолими.

Преди 75 години германофилската, по-точно - пронацистката българска буржоазия триумфираше в своето политическо късогледство, а нейната младеж повече от всичко искаше „да литне срещу Англия”.

Няма символични войни

В международен план моментът за включването на България във войната сякаш бе идеално подбран. Великобритания се бе свила на защитения си от Ла-Манша остров. Вермахтът бе в покрайнините на Москва, а САЩ току-що бяха загубили половината от тихоокеанския си флот.

Цяла континентална Европа бе контролирана от нацистка Германия – по-голямата част окупирана, по-малката – съставена от нейните сателити: Унгария, Словакия, Хърватия, Румъния, Финландия, България и …Франция. И, разбира се, фашистка Италия с нейната „храбра и непобедима армия“.

Но, въпреки всички тези оптимистични за българската прогерманска буржоазия обстоятелства, тя си имаше едно на ум и нарече тази злополучна война срещу англосаксонския свят – символична, т.е. война на ужким, война с намигане.

Но когато става въпрос за интересите им, англосаксонците не се шегуват. И това стана ясно на 14 октомври 1943 г. с първата масирана бомбардировка на София…

Споменах за прогерманската българска буржоазия, защото у нас имаше и друга, ориентирана към западните демокрации – към Франция, Великобритания и САЩ. Обективността изисква да се отбележи, че тази буржоазия бе антифашистка по идейна ориентация и се обявяваше против участието на България във войната. Нейните представители в Народното събрание категорично заявяваха това. Но позициите на тази част от българската буржоазия бяха отслабени не на последно място от убежденията на самия монарх Борис Трети.

Тази буржоазия имаше русофилски корени и през Първата световна война искаше България да се присъедини към Съглашението. А другата - прогерманската българска буржоазия, и особено излъчения от нея политически елит, с настъплението на нацизма в Германия през 30-те години на миналия век се фашизира с изключително бързи темпове.

 

 

Именно този елит въвлече България и във Втората световна война; и отново – на губещата страна.

Две години след 13 декември 1941 г. „символичната война” се превърна в съвсем реална. И макар, без пряко да участва в бойни действия, Царството живееше в нейната атмосфера. Осем месеца преди да се включи в агресивния Тристранен пакт – през лятото на 1940 г. правителството на Богдан Филов започна да изнася почти цялото селскостопанско производство в Германия и се наложи да въведе в страната купонна система.

В деня на подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. нацистка Германия нападна Гърция, а българската войска навлезе в т.нар. „нови земи”.

Няма и два месеца от това навлизане, следвайки победния ход на Вермахта, българската армия, която вече наброяваше над 400 хил. души, навлезе и в Македония, но окупира и част от Сърбия.

Приливната вълна на ужаса

Странно, половинчато уж участие във войната, но… участие!

Така възприемаха нещата в страните от все още бъдещата тогава антихитлеристка коалиция – Великобритания, СССР и САЩ. И това се изрази в няколко спорадични бомбардировки над български военни обекти в Македония.

Първият англосаксонски боен „поздрав” към София дойде на 1 август 1941 г. само с три самолета. И чак на 14 октомври 1943 г., с 91 бомбардировача и 49 съпровождащи ги изтребители, бе извършена първата масирана бомбардировка на столицата ни. Започна изпълнението на съюзническата военна операция с кодовото наименование „Приливна вълна” , траяла до 17 април 1944 г. .

Това първо нападение завари града неподготвен за него - тревогата бе дадена късно и загинаха много хора. Лъсна пълната неспособност на Царството, вече без цар, – България да опази населението на столицата.

Управляващата тогава страната „високоинтелигентна“ монархо-фашистка клика наивно и глупаво вярваше, че „ще ни се размине”, защото нашият „верен в борбата” съюзник - великият нацистки Райх и неговия гениален фюрер ще ни пазят от враговете.

Надяваше се и на това, че войната ни с тях е символична, че патологичната ненавист на Уинстън Чърчил към българския народ ще бъде укротена от английския кралски двор! Нали нашият любим Цар – обединител по линия на Кобургите – е така да се каже братовчед. По това време дори битували слухове, че докато е жив царят, бомбардировки няма да има. Ама – на, той се спомина и коварните англосаксонци веднага ни нападнаха!

Нещата, обаче, бяха много по-прости. През октомври 1943 г. англоамериканските войски бяха вече дълбоко навлезли в Италия и владееха южната ѝ част, от където самолетите с лекота достигаха България.

„Златната младеж” на Царството, обаче, все така маршируваше по софийските улици и пееше ли пееше - „Ний ще литнем срещу Англия…”.

Вместо знак на съдбата

Бомбардировката на англо-американските самолети от 14 ноември бе извършена точно две седмици преди първата обща среща на „тримата големи” – Фр.Д. Рузвелт, Й.В. Сталин и У. Чърчил в Техеран.

Защо?

С тази бомбардировка У. Чърчил подсказа каква ще бъде съдбата на България и нейния пронацистки политически елит след войната. В Техеран британският премиер се опита да спечели одобрението на Й.В. Сталин за жестока разправа с родината ни. Ни повече, ни по-малко У. Чърчил бе поискал „руснаците да накажат България за нейната неблагодарност към своите освободители”. Знаменитият отговор на Й.В. Сталин е малко известен на българския народ и до днес. Сталин отговаря: ”Русия ще накаже България така, както любящият баща наказва своя блуден син!”... И това не се оказаха празни приказки. След 5 месеца съветският ръководител удържа на думата си.

След Техеран бомбардировките на англо-американската авиация продължават с нова сила.

Десет дни след първото последва второ нападение – на 24 ноември. След това – на 10 декември, след него - на 20 декември. Отначало съюзниците връхлитаха само през деня, но когато в операцията Кралските ВВС се включиха пълноценно, нападенията станаха денонощни.

Най-мощната и най-разрушителна до тогава бомбардировка е извършена на 10 януари 1944 г. Тя е нещо като новогодишен поздрав от набожните англосаксонци към народа, който си казвал „честито” след баня. Нещо повече, тя е и убедително доказателство за хуманните намерения на Чърчил да превърне София в картофена нива.

Нападението е извършено през деня и нощта на 5 „приливни“ вълни. В него участват 220 бомбардировача, между които за пръв път и т.нар. „Летящи крепости”, които са охранявани от 100 изтребителя.

На 30 март е извършена още една - може би най-мощната и последна бомбардировка на София. И още една, последна за страната и за операция „Приливна вълна” - на 17 април 1944 г. След това масираните бомбардировки над България изведнъж секват.

Интересно е да се знае защо?

Равносметката

В началото на април 1944 г. Георги Димитров и Васил Коларов се срещат с Й.В. Сталин и го молят да се застъпи пред съюзниците за спиране на безсмисления въздушен терор над невинното гражданско население на България.

Й.В. Сталин се обръща към У. Чърчил с искане това веднага да стане-бомбардировките да бъдат спрени. Така на 17 април 1944 г. У. Чърчил изпраща един последен поздрав към ненавижданите от него българи – атакувано е летището край Карлово, където изгарят 70 български и немски самолета.

Равносметката за България от проведената операция „Приливна вълна” на западните съюзници е ужасна: загинали са 4208 души; други 4744 са умрели от раните си или са безследно изчезнали. Разрушени са 12567 сгради. Финансовите щети са огромни при всички различия в информацията за тях.

Бомбардировките, обаче, не принудиха управляващите тогава в България да променят външнополитическия курс на страната, въпреки че две седмици след последната бомбардировка дотогавашният твърд привърженик на нацистка Германия, премиерът Добри Божилов, бе сменен с „по-умерения”, но от почти същата боя Иван Багрянов.

Те, обаче, имаха огромен политически ефект. Народът на България осъзна престъпната политика на властта и изцяло се отвърна от управляващата монархофашистка клика. Освен това на фона на неудържимото настъпление на Червената армия и бомбо-аргументите, възмутителното поведение на монархофашистката клика способстваше и за все по-мощното разрастване на антифашистките сили, за все по-активните действия на партизанското движение.

Във въздушните боеве англо-американците загубиха 120 бомбардировачи и изтребители и 256 загинали летци. Пленени са други 329. Трябва да се даде заслуженото признание както на българските летци, така и на тези от съюзническите сили.

Погиналите и пленени млади мъже са бойци от антифашисткия фронт. Те бомбардираха не само военни, но и много повече от граждански обекти. И това не може да бъде отречено. Те бяха войници, бяха хора под пагон. И изпълняваха заповеди. Българските летци защитаваха родината си, другите бяха бойци на антифашисткия фронт.

Но на война е винаги като на война! Лаврите са за победителите. Горко на победените! Загиналите съюзнически летци днес имат паметник в нашата страна, който може би напомня на по-паметливите и разумните за налудничавото безсмислие на всяка политика, която може да погребе бъдещето не само в условията на война.

Такъв паметник заслужават и нашите герои-летци, защитаващи своя народ и своята Родина. Те нямат вина за участието на България на страната на една престъпна коалиция, на която служеше тогава политическата ѝ върхушка. Те бяха хора на честта и саможертвувателно следваха своя войнишки дълг. Бяха истински герои! Смъртта не ги плашеше, защото и земята, и небето бяха на майка България. Те пазеха родното небе и не бомбардираха чужди земи, не участваха в мисии. Бяха честни бойци! И влизаха в неравния бой дръзко и смело, като истински синове на Отечеството.

Два паметника все още чакат своя ред: на българските летци и на жертвите от жестоките бомбардировки над София и всички други 147 населени места в страната; познали кървавата диря на войната- за всяка война винаги плаща народът. Защото и негово е правото да съди – кому слава и кому възмездие.