Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 44 (27 ноември 2018) ПИСМО ОТ НЯКОГАШНИЯ СЪУЧЕНИК

ПИСМО ОТ НЯКОГАШНИЯ СЪУЧЕНИК

Е-поща Печат PDF

Найден ВълчевНямам твоите думи, от тогава го знам,

но ти пиша сега, срещу Нова година,

че в милионния град пак съм сам,

а половината от живота ми тук мина.

Моят Кьолн е удавен в сива мъгла,

катедралата Кьолнска се губи в небето,

при мен, като в стара картина е дошла

Света София. И на гроба на Вазов свещичка свети.

 

Звучи тъжно, сантиментално е даже,

но така е и не мога да не ти го кажа.

 

Инак, както при певеца, всичко ми е наред.

Тук няма време за маене – как си, къде си:

влизам през пропуска в осем без пет

и излизам в седемнайсет и десет.

Като метрото съм точен. Притъмнелият час,

магазинът, квартирата, на коленете – одеяло,

микровълновата печка, чая и далечният глас

от грамофона с онова облаче ле бяло.

 

Пак стана тъжно, както по-горе,

но така е. И как да не го повторя.

 

Пред голямото огледало се спрях сутринта.

Това пък защо ти го разправям?

Разперих ръце и силуетът ми се очерта

като кръст... Ама че дива представа!

Но нали – сам човек, срещу северен глух калкан.

Има и други, разбира се, бройка отбрани...

Аз съм към друг параграф закован

и бих казал, че тъй е със всеки изгнаник.

 

Натъжих те. Но снех за миг самотата си огромна.

Поздрав на Плевенска мъжка. Ако ме помни.

И прегръдка от мен.

Асен.