Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МОДЕЛЪТ ЗА СПАСЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Често съм писал за това, че Тръмп има друг, различен от Бретън-Удския, модел за развитие на икономиката на САЩ. Но в какво се състои този модел и има ли шанс за успех, това не съм го разглеждал подробно. Време е да запълним тази празнина.

И така, като начало нека си припомним

Бретън-Удския модел

в неговата реализация от 1981 година.

Неговата същност е проста: тъй като от началото на 70-те ефектът от разширяването на пазарите обективно е изчерпан, той е бил фалшифициран чрез ръста на частното търсене за сметка на ръста на дълга. Като резултат, към декември 2008 година дисконтовият процент на Федералната резервна система намалява от 19% на 0%, средният дълг на домакинствата в САЩ по отношение на реално разполагаемия доход нараства от 60 на 130%.

 

Михаил Хазин


Ръстът на доларовата система в края на 80-те и началото на 90-те не даде ефект, тъй като вместо да затвори създадените през 80-те години дългове с активите, получени от световната социалистическа система (както предлага екипът на Буш-старши) бива възприет моделът, заради който за президент е избран Бил Клинтън.

Неговата същност е следната: за новите активи се създават нови дългове! -  (със съответните доларови емисии, легализирани чрез транснационалните банки). Като резултат, делът от печалбата на финансовата система само в САЩ нараства от 25% през 70-те години до 70% към началото на кризата през 2008 година.

През 2008 година е била напълно изчерпана и системата за стимулиране на икономиката чрез ръст на дълга на домакинствата. В следствие на това делът на приходите на финансовия сектор пада до 40%. Но след това са задействани палиативни методи (такива, например, като стимулирането на износа на капитал от развиващите се страни) и този дял отново започва да нараства. Бедата е там, че дълговете на домакинствата така и не бяха съкратени, а палиативните мерки имат доста ограничен времеви ефект. Фактически, периодът на последните 10 години беше разтеглен аналог на 1930 година, когато започналият дефлационен шок (рязък спад на покупателната способност на домакинствата) не беше компенсиран чрез емисия.

Тъй като дълговете не са изчезнали никъде, дефлационният шок само бе отложен. И, както в началото на 30-те години, това неминуемо ще доведе до банкрут на финансовата система. Съответно, финансистите, в съответствие със силно нарасналият им обществено-политически статус, решиха на всяка цена да го запазят.  С други думи, да го обезпечат и на всяка цена да бъде спасена финансовата система. За което им бе необходим контрол над доларовата емисия.

Но сложността се състоеше в това, че Бретън-Удската реформа през 1944 година така и не бе завършена - емисионният център на световната валута, Федералната резервна система, остава по контрола на националния елит на САЩ, под неговата юрисдикция. През 2011 година бе направен опит да бъде създаден наднационален емисионен център (така наречената „централна банка на централните банки“), който е трябвало да установява лимитите на емисиите да всички национални централни банки, включително и за Федералната резервна система. Този опит бе отбит от националната администрация на САЩ („делото Строс-Кан“), но стана обаче ясно, че това е само първият рунд на схватката.

Вторият бе през 2016 година, когато финансистите се опитаха прокарат своя човек в ръководството на САЩ (Хилари Клинтън).

Днес наблюдаваме развитието на третия рунд - а именно, опитите в навечерието на дефлационния стадий на кризата да бъде отстранен от поста му Тръмп, представител на алтернативната група на елита и действащ президент на САЩ.

А на какво разчита Тръмп?

А той се опитва да премахне емисионния механизъм от стимулирането на икономиката на САЩ.

Тъй като допълнителната емисия вече не води към ръст на световната икономика (който вече се проявява само като статистически цифри), САЩ вече не получават допълнителна печалба дори от износа на капитал, а хроничният дефицит на външнотърговския баланс създава големи проблеми на вътрешния пазар.

 

Доналд Тръмп


Идеята на Тръмп се състои в това, този дефицит да се съкрати до нулата и производствата, изнесени от страната в предходния период, да бъдат върнати в САЩ (и като следствие, работните места).

В какво се състои проблемът на тази идея?

Която изглежда напълно нормална, а освен това позволява рязко да се намали ролята на финансовата система, както в световната икономика, така и съответно в световната политика, и нйа-вече в мащаба на самите САЩ.

Бедата е, че именно чрез финансовата система сега се извършва стимулиране на вътрешното търсене (въпросната структурна криза, за която сме писали от началото на 2000-те години, несъответствието на реалните доходи спрямо разходите на домакинствата) и провеждането на такава реформа автоматично ще доведе към общо падане на жизненото ниво (което вече се определя не от доходите на домакинствата, а на първо място от техните разходи).

Казано грубо, днес домакинствата в САЩ харчат с 15% повече пари, отколкото могат реално да спечелят. И това стимулиране се извършва чрез финансовата система. Ако тези дългове бъдат отписани (или бъдат накарани да ги изплатят), то реалните доходи ще паднат спрямо днешното ниво, което и без това съответства на нивото на покупателната способност от 50-те години.

А какъв е по-нататъшния план?

Ето това всъщност е главната теоретична грешка на онези американски икономисти, които готвят икономическите планове за Тръмп. Те не виждат структурната криза и смятат, че ако просто се отпишат дълговете на домакинствата (разбира се заедно с рухването на финансовия сектор) и се осигури търсене за сметка на ръста на вътрешното производство със създаването на съответните работни места, то като цяло ситуацията с жизненото ниво в САЩ няма да се влоши особено, но пък финансовият сектор ще изгуби влиянието си.

Между другото, рязко ще се влоши ситуацията при главните износители за САЩ (Западна Европа, Китай), но Тръмп и съратниците му това особено не ги вълнува. Бретън-Удските институции ще се срутят, такива като Световната търговска организация, което вече е добре!

А пък ако все пак отчетем структурните проблеми на икономиката на САЩ, ще стане ясно, че спадът ще бъде къде-къде по-силен. Примерно, един път и половина по-силно, отколкото през началото на 30-те години (тогава структурните диспропорции са били около 15%, сега от порядъка на 25%). И това, разбира се, ще се разруши цялата световна икономическа система. Всъщност, в рамките на плана на Тръмп тя така или иначе се разрушава, но засега много или малко управляемо. Но това е засега. Реално, уверен съм, всичките събития ще се развиват много по-стремително и значително по-малко управляемо.

Обаче в рамките на междуелитните спорове в САЩ това обстоятелство никак няма да се прояви - финансистите не могат да упрекнат Тръмп в това, че той не вижда структурната криза, защото това означава да признаят, първо, самото ѝ съществуване, и второ, най-важното, своята вина за нейното появяване. Това безсилие само ще увеличава мащаба на кризата, което трябва да отчитаме и помним, че даже ако Тръмп спечели срещу световния финансов елит (за което ние искрено го подкрепяме), то проблемите на САЩ няма да бъдат решени.

 

12.09.2018 г.

 

Източник: khazin.ru

Превод от руски език Гияс Гулиев