Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 33 (11 септември 2018) ТОЙ БЕШЕ ИСТИНСКИЯТ ДУХОВЕН ВОДАЧ НА НАЦИЯТА

ТОЙ БЕШЕ ИСТИНСКИЯТ ДУХОВЕН ВОДАЧ НА НАЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

Любка ЗахариеваГневен, в „свирепо настроение” и с убеждението, че „истините за този свят трябва да се казват на този свят», Хайтов написа една втора част на „Предизвикани изповеди». Тя излизаше непосредствено в хода на създаването си на страниците на вестник „Нова Зора» - от края на м.септември 2000-та година до м.април на 2001-ва. Текстът носеше белезите на спонтанното писане - без каквато и да литературна редакция, с вариативни повторения на теми и разсъждения. Във всеки брой бе означено, че е нов текст към книгата „Време за разхвърляне на камъни». Но през м.май Хайтов издаде тази втора част в самостоятелна книга с не по- малко сполучливото заглавие „Който има ухо, да чуе”, което може би стоеше и по на мястото си.

Това бе последната му авторска книга. Броени дни след нейното излизане Хайтов чу невероятната си диагноза - „левкимия”, в чийто естествен произход аз никога не повярвах. Ако не сте чели втората част на „Предизвикани изповеди» /т. е. „Който има ухо, да чуе”/- прочетете я. Това е безпощадна обвинителна реч пред съда на историята за вечни времена, с потресната картина на невижданата преживяна катастрофа от България след 1989 година, с имената на фарисеи и майкопродавци в цялата им уродлива същност, на дребни и пресметливи душици, минаващи и до днес за „демократи” и „дисиденти», на повратливи тарикати и страхливци, способни на всякакви врътки в името на ситото си и безметежно живуркане. Това е текст, излизащ извън значението си само за България с анализа и обобщенията си за онова, което се случи в Европа и света след падането на Берлинската стена и разпадането на СССР, с цитирането на европейски и американски политици и анализатори като доказателство на собствените тези и твърдения.

Да, той беше негласен духовен водач на нацията! През годините името Николай Хайтов се беше превърнало в институция. Като такова то можеше да бъде понесено - у нас и от външните ментори на „демократична» България - само ако не слагаше прът в поетия „евроатлантически» път от „левия» и „десния» наш „елит», здраво сплотен и единен в убеждението си, че именно в новите „евроатлантически ценности» е залогът за неговото добруване и оставане на власт. Текстове като „Който има ухо, да чуе» не трябваше повече да се появяват. Народен трибун като Хайтов - истински и неуправляем, бе крайно време да изчезне.

Евросъюзът е Черната дупка, която ще глътне Звездата на България.

Европа е една вече овладяна територия на Щатите.

Ние сме вече латинизирани.

България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за унищожението на цял един народ и неговата държава, със съдействието на самия този народ и неговите основни институции — Парламент, Президентство, министерства, които заработват в един момент по чужда програма... Това е то нашата подменена държава. Виновни са: - нашите родни управници, в по-голямата си част негодници, при пълно отсъствие на дълг и отговорност; почти 90% от действащите в момента политици се разроиха, за съжаление, от елитното комсомолско кошерище на БКП; - неадекватното поведение на интелигенцията в България по време на „прехода” ще си остане едно голямо мазно върху нея петно.

„Преходът” у нас премина в необратима катастрофа. Разграбването на страната бе наречено „приватизация».

Опозиция в България не е имало. Българската „опозиция” е обозначена в Записките на самия Франсоа Митеран като „симулативна». В „Клуба за гласност” останаха мюретата,

начело с Желев.

Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновните. Ако един поне политик трябва да бъде съден за нанесена на държавата ни съкрушителна вреда — това трябва да е бившият президент-председател Желю Митев Желев.

Всичко това ще намерите в „Който има ухо, да чуе”. И не само него, и не само него! Мислите ли, че можеше да се позволи такова говорене от човека и писателя с огромния авторитет, който се ползваше с уважение като никой друг в държавата, пътуваше из страната и имаше постоянни срещи и разговори с десетки и стотици читатели и почитатели.

Не, разбира се. Категорично не! По някакъв начин бяха го озаптили в решителния момент - края на 1996-та и началото на 1997-ма година - той тогава „се оттегли от себе си”, както много точно се изрази проникновеният тълкувател на българската литература Йордан Каменов /в. „Съботен Труд” от 3 февруари 2018 г./, прекара в мълчание, наблюдение и размисъл още няколко години, за да се завърне непоколебимо и страстно по хайтовски с „Троянските коне в България” и продължението на „Предизвикани изповеди” - „Който има ухо, да чуе”.

Още някъде в началото на текста там, във втората част на „Предизвикани изповеди» от страниците на „Зора”, Хайтов споделя, че - слава Богу, все още у нас има свобода на словото. Да, имаше, макар че за личности като Хайтов, нямаше как да им я отнемат. Но за всяка истинска свобода, винаги има риск да я платиш с живота си... В случая невинно и недоказуемо – като ти спретнат една „левкимия», например... Този мъж можеше да умре единствено от разрив на сърцето, не и от някаква си тиха и кротка левкимия! Но може би тя бе нужна на отмъстителите - да се радват на бавното му гаснене, да го видят слаб и умиращ, очакващ смъртта. Не мисля обаче, че останаха удовлетворени - до последните дни, способен все още да излиза навън и да се движи сред хората, той остана изправен и спокоен. Запечатала се е неизлечимо в съзнанието ми издължената, отслабналата му фигура в бежовия шлифер, когато в късната есен на 2001 година, след първото му по-дълго залежаване в Правителствена болница, се срещахме пред БАН /отиващ там на заседание/ или пред Полиграфическия комбинат /за да се качи до „Зора”/. Лицето и очите му бяха неземно спокойни. И само една невиждана, неописуема тяхна замисленост и сериозност, издаваше, че гледа Смъртта, но нямаше и следа от паника или страх... Беше си Николай Хайтов.

 

Из книгата на Любка Захариева „НИКОЛАЙ ХАЙТОВ /срещи и разговори, анализи, писма/. Второ допълнено издание, „Полимона” Монтана 2018 година.