Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2018 Брой 28 - 10 юли 2018 ВОЛТЕР Е ПОБЕДИТЕЛ...

ВОЛТЕР Е ПОБЕДИТЕЛ...

Е-поща Печат PDF

• Карл Шмит и хибридните войни

 

Валентин ВацевТова изложение може да стане много дълго

– както е дълъг „дискурсът” за хибридните войни  (сам по себе си хибриден дискурс, разбира се), и затова е важно да се започне кратко – хибридни войни няма. Няма съвсем.

В същия смисъл, в който няма гоблини, елфи и орки. Баншите - които ние така обичаме и уважаваме, също ги няма. И пак така ги няма любимите ми инкуби и сукуби – плод на любовта между човеци и демони, населяващи едно от моите основни четива – книгата на Шпренгер и Инститорис Malleus Maleficarum, сиреч „Чукът на вещиците”. Книга, впрочем, поучителна и полезна, особено в  борбата срещу комунизма и путинизма в наше време.

 

Но това, което трябва тук да се допълни, е, че хибридни войни няма не изобщо, а всъщност по принципа на единорога – едно обично и сакрално същество, което го има, но само в моминските сънища и в поезията.

Хибридната война (като единорог) населява административните сънища на Пентагона и поетичните откровения и визии на Държавния департамент на САЩ. Така това явление е родствено на (с извинение) „умерените терористи” и на „талибаните, с които е възможна комуникация”.

2. Но ако няма хибридни войни – какво има?

Има абсолютна свобода на абсолютната власт да назовава всеки субект с всеки предикат, да дава имена, т.е. да именува, и така да създава неща, назовавайки ги. Тази прерогатива - „да сътворява, именувайки”, през последните няколко хиляди години принадлежеше на Бог. След неговата смърт, обаче, през втората половина на 19-и век (а Ницше уверено твърди, че тук става дума просто за убийство), грижата за творението, заедно с именуването, премина към САЩ.

Налице е абсолютното господство над реалността, която стои безименна

и чака да бъде именувана – борците в национално-освободителната борба (заедно с Ботев и Левски, разбира се) в хода на това именуване стават терористи, хората, които служат на някакви идеи стават фанатици, а тези, които се отнасят сериозно към книгата Левит (от Вехтия завет) са, разбира се „хомофоби”.

Някои вярват, че власт, която действа така, е имперска власт. Но не е. Империите са били винаги обвързани от разликата между силата на фактите (винаги идеологично интерпретирани), и фактите на силата. Така те до последния си ден са държали (именно като империи) на Принципа на реалността, равен (знаем това от Кант) на Принципа на властта.

И затова днес не е редно свръхсилата Америка да се кори за империализъм – това вече не е империя. Нещо като имперски период се е наблюдавал в САЩ  между края на Втората световна война и началото на Виетнамската война.

Но днес това е по-скоро църква – която е абсолютно свободна (със силата на папска непогрешимост)

• да определя какво е благочестие,

• да опрощава грехове - или да не опрощава,

• да фиксира разликата между грешници и еретици.

Днес предстои този въпрос, впрочем, да се реши за Путин – покаяние или клада ?

Философите, дори когато са американски, изразяват духа на епохата. И затова големият (по американски мерки) философ Ричард Рорти е прав: Америка не може да греши, дори и да поиска. Едно нещо може да бъде неправилно, ако е извършено от някой друг. Но след момента, когато САЩ са го извършили, то става правилно ipso facto, просто защото е извършено от САЩ.

3. Фантомите, с които Америка населява света са реални

• Милошевич, Саддам и Кадафи са чудовища, епруветката на Колин Пауъл съдържа антраксни спори и именно “Ал Kаида” взривява двете кули. Това са доктринални аксиоми със силата на неоспорими догмати. Който се съмнява във всичко това, е грешник, a който упорства в съмнението, има шанс да порасне до еретик.

Налице е истинска хегемония – т.е. окончателна власт над думите.

Великият и страшен (но и любим на китайците) император Цин Ши Хуан Дъ (управлявал с благодатта на Дао), определено е знаел, че Истинската власт е Силата, която свързва думите с нещата. И затова е заповядал да бъдат погребани живи неговите съветници, когато те се опитали да организират движение за „връщане на истинските имена на нещата”. Великият император е знаел, че

не някой друг, а Властта именува.

По същия начин на наказание подлежат съмняващите се и оспорващите извънвременната правота на Си Ен Ен и “Ню Йорк таймс” – монополните говорители на хегемонията. Светът е длъжен да усеща тази хегемония, да усеща нюансираната разлика между „обезпокоеността” и „дълбоката обезпокоеност” на Държавния секретар на САЩ.

Но хегемонията умира не с потопяване на самолетоносачи (които не са нищо друго освен плаващи полицейски участъци за сплашване на туземците по света).

Всъщност хегемонията умира чрез плещене

(т.е. пълна липса на усещане за разликата между истина и неистина) – това например показва принстънският професор Хари Франкфурт във великолепното си есе с непреводимото на български заглавие „On Bulshit” (2005).

Наистина хегемониите умират плещейки – например днес Америка ще върне Северна Корея в каменния век с бомбардировки, а утре се оказва, че между президента Тръмп и ръководителя Ким Чен Ун е пламнала красива младежка дружба. И ако американският елит плещи безконтролно, непрекъснато и вдъхновено – защо например един Борисов да не плещи - защото той не лъже, той именно плещи.

Всичко това е неизбежно. Поне от 2000 години е известно, че опитите за господство над Смисъла водят неумолимо до радикални безсмислици, в които живеем всъщност днес.

Светът днес е зона, напусната от Смисъла.

А в такъв свят неумолимо идва Войната – истинската, Тоталната война.

4. И затова тук е ред да се обърнем към Карл Шмит

– учението му е истинската противоотрова срещу бесовството на обезумелия и безконтролен либерализъм, който днес представлява главната заплаха за смисъла на човешкото съществуване, противоотрова срещу оня глобален либерализъм, който се изправя пред нас с претенциите и амбициите на глобална, вселенска църква, имаща си - разбира се, - свой иконостас и мартиролог, своя демонология, екзегетика, свой ритуал и свои собствени мрачни тайни.

5. Карл Шмит тръгва от някои основни принципи:

• главенството на политиката, а не на правото. (И това е точно обратният принцип на повтаряния като хипнотична мантра американски принцип на „Главенството на правото”. И без да се отклоняваме, следва да кажем ясно все пак, че принципът за Главенството на правото утвърждава не простата необходимост правото да бъде уважавано, а нещо съвсем, съвсем друго.)

• примат на Народа, а не на индивида, който Народ с волята си е истинският субект на политиката. Това разбиране директно противоречи например на идеята на М. Тачър, че съществуват само мъже и жени и техните семейства, и тя не знае какво е това общество, това противоречи и на декларациите на един патриарх на новата българска социология, който многократно повтаря, че не съществува никаква надиндивидуална субектност.

• политиката именно заради всичко това е не договореност (например на кръгла маса, по български), а битийна вкорененост, почвеност, органичност.

- Шмит определя Das Politische не като особена “сфера на битието” („политическо пространство”, както обичат да се изразяват днес българските – прости, Господи, – политолози), а като фаза на пределна битийна проблематизация, като отношение свой-чужд, amicus-hostis.

Ето един цитат, който си струва да се помни:

„Народът съществува политически само тогава, когато образува независима политическа общност, и ако той при това се противопоставя на други политически общности именно с цел да запази своето собствено разбиране за своята собствена специфична общност”.

Всичко това, разбира се, няма нищо общо с идеологията на днешния ЕС, който по същината си се явява като

една истинска гробница на народите,

защото основната идея в него е да се заличат, да умрат именно тези специфики, да се разруши собственото политическо битие на европейските народи.

Малко ли трудове и дисертации се написаха за смъртта на народите като политически общности, за раждането на европейската общност като „corporatio sui generis” – като субект на никога несъществувалото европейско гражданство?

Ето ключовата постановка на Шмит, която за нашата тема днес има основополагащо значение:

„Ако някой започне да говори от името на цялото човечество (humanity, mankind), от името на абстрактната хуманност, това означава на практика, че този някой изказва по този начин чудовищната претенция да лиши всички свои възможни опоненти от човешко качество изобщо, да ги обяви извън човечеството и извън закона и така той води до война, доведена до най-страшните и безчовечни предели”.

И ето ви войната

- с напалм в Корея,

- с Agent Orаnge във Виетнам,

- с тиф и холера срещу индианците,

- с бял фосфор във Фалуджа,

- с обеднен уран на Балканите,

- с ЛСД срещу своята собствена несъгласна младеж,

- ето ви изтезанията в Абу-Грейб и Гуантанамо,

- ето ви ултрасекретната военна организация „Гладио”,

- ето ви тук и „Америка за България”.

 

Карл Шмит (1888-1985) е германски юрист-конституционалист и консервативен мислител, считан за „главния юрист” на Третия Райх. Карл Шмит е представител на философския консерватизъм, критикува парламентарната демокрация и Ваймарската република, след 1933 г. се ангажира с националсоциализма.

 

Карл Шмит (1888-1985) е германски юрист-конституционалист и консервативен мислител, считан за „главния юрист” на Третия Райх. Карл Шмит е представител на философския консерватизъм, критикува парламентарната демокрация и Ваймарската република, след 1933 г. се ангажира с националсоциализма.

 

Така най-страшните последици идват не от реалистичното признание (Realpolitik!) на качествената специфика на политическото съществуване на народа (която винаги предполага делене на наши и не-наши), а именно от

стремежа към насилствена универсиализация,

към натикване на нациите и държавите в клетката на утопичната концепция за „единно и еднородно човечество”.

6. Оттук се налага

да изявим и ясно да очертаем разликата между две ключови категории на Карл Шмит за войната: Тотална война - срещу Ограничена война, или война на формите. Тоталната война е войната на абстрактното тъждество, на универсалистката утопична идеология срещу естествените, културно-исторически произведени държавни и национални разлики между народите. Тази война няма граници във времето, пространството и смисъла. Тя не различава цивилния от военния, мирното време от военното време, не различава начало и край на войната.

Екстремисткият хуманизъм е прав път към тази война, която обаче е тъждествена на Края, с последващо Нищо след това. Ограничената война, от своя страна е класическата война, която са водили европейските народи до победата на либерализма, тези войни са били регулирани от корпуса на правните норми (Jus Publicum Europeum). Именно срещу тази ограничена война се бореше великият хуманист и пацифист Имануил Кант. Иронията на историята обаче, се прояви в това, че на мястото на неговия Das Ewige Frieden се появи кошмарът на Das Totale Krieg.

7. Самата същина на начина,

по който Шмит определя политическото полага реализъм (т.е. уважение към реалността) и екзистенциално съзнание за съдбовна отговорност – отговорност, разделяща безусловно действителния свят от виртуалността. И обратно - отказът от този принцип за конституиране на политическото ерозира не нещо друго, а принципа на реалността. Именно затова невръстният ученик в една велика страна може да вземе автоматичното оръжие на баща си и прекрачвайки свободно границата между реалност и виртуалност, да се постарае да изпозастреля колкото може повече свои другарчета в училище.

Именно липсващото усещане за екзистенциалност и реалистична плътност на битието, както и ерозията на границата между битие и привидност, дава възможност на Държавния секретар на същата велика сила да наблюдава на дисплея Смъртта и да възкликва “Уау!”

Загубата на екзистенциалната плътност на битието наистина произвежда един Уау-свят.

8. Така очертаната Тотална война

сама произвежда и своите протагонисти. Тъй като организирана съпротива срещу всемирната мощ на обезумелия хегемон е невъзможна, се появява фигурата на Партизанина като последната съпротива срещу обезумялата Църква на потреблението.

Той е сам и изначално обречен, войната, която води е негово лично екзистенциално дело, тя е негов Dasein, но със своята немощ той свидетелства за величието и мощта на Смисъла, победата му – ако е изобщо възможна - е принципно посмъртна...

Преди известно време един такъв партизанин се одързости да забие тезисите на своето несъгласие върху портала на църквата във Витенберг*. А днес най-лесното е партизанинът, като персонификатор на окончателната съпротива на Смисъла срещу безсмислицата, да бъде обявен за терорист.

Но аз мисля, че истинският партизанин е Волтер – изнесъл в самота битката срещу окончателно деградиралата църква. А днес той посреща посетителите на френския Пантеон.

Защото макар и посмъртно, Волтер е победител.

 

* Бел. ред. - Става дума за Мартин Лутер! Просветлението, дошло му на прочутата стълба в Рим, че праведният ще живее чрез вяра, било крайъгълен камък на Реформацията. Неговите 95 тезиса, заковани на портата на църквата във Витенберг, не били основно изложение на въпроса за праведност чрез вяра. Те се занимавали преди всичко с необходимостта от реформа на средновековната религиозна система, настоявали за свобода на съвестта, осъждали продажбата на индулгенции и изобличавали беззаконията, вършени от папата.

4 юли 2018